Въздигната

15 Ослина

Впечатлението беше, че е избухнала бомба. Не бях виждала Ослина никога преди, за да мога да направя сравнение, но всичко беше опустошено.

Ослина бе малък град, по-малък дори от Фьоренинг. Намираше се в долина в полите на няколко невисоки планини. Съдейки по малкото, което бе останало от няколко сгради, можех да предположа, че е бил доста красив.

Всички домове на следотърсачи бяха разрушени. Следотърсачите живееха в малки къщурки с пръстени подове сред дърветата или в планините. Бяха лесни за събаряне. По-хубавите домове на аристократите също бяха пострадали, с липсващи части от покриви и рухнали стени.

Дворецът в центъра беше единствената сграда, която беше частично оцеляла. Той приличаше доста на моя собствен дворец, но беше по-малък и с по-малко прозорци. Докато моят дворец гледаше към реката, този тук беше построен в подножието на планината зад него.

Половината сграда беше разнебитена и почерняла, като че ли беше опожарена. Другата половина изглеждаше добре поне отвън. Тук също имаше очевидни следи от разруха като разбити прозорци и порутен фонтан, но пораженията все пак бяха по-малко, отколкото в останалата част от Ослина.

Карахме бавно през града, втрещени от гледката, и на няколко пъти Тове трябваше да завива, за да избегне нападалите по улиците отломки.

— Не можем да се справим с всичко това — каза Аурора от задната седалка. През целия път тя се беше оплаквала, че сме поискали помощта й, но в действителност не й бяхме оставили никакъв избор. Тя беше най-силната лечителка, а много от хората в Ослина бяха ранени.

— Ще направим каквото можем — отвърнах. — А ако не можем да направим нищо повече, така да бъде.

Слязох от колата, преди тя да успее да ми отговори, и малко по-късно Дънкан спря другия кадилак зад нас. В него беше возил Уила, Мат и Локи. Фин също бе настоял да дойде, но все още се лекуваше и Томас щеше да има нужда от него при подготовката на следотърсачите. Мат поиска да ни придружи и аз първоначално бях против, но после осъзнах, че две ръце повече щяха да ни бъдат от полза.

— Положението е дори по-тежко, отколкото си бях мислила — рече Уила. Тя обхвана раменете си с ръце и поклати глава. — Не мога да повярвам, че са направили това.

— С тези ли предстои да се биете? — попита Мат, оглеждайки се. — Хората, които са направили това?

— Засега не се бием с никого — подхвърлих аз, прекъсвайки нишката на мисълта му. — Просто разчистваме тази бъркотия и това е единственото, за което трябва да мислим.

Локи отмести един тежък клон, който препречваше пътя към двореца. Самият път бе застлан с паваж, но много от камъните липсваха или бяха разпилени в моравата отстрани.

Тове и аз тръгнахме към двореца, опитвайки се едновременно да запазим самообладание и да не изглеждаме равнодушни. Второто не беше много трудно, защото размерът на разрухата имаше опустошителен ефект върху психиката ни.

Още преди да спрем пред портата, тя се отвори и отвътре излезе момиче не много по-голямо от мен. Разрошената й коса беше хваната отзад, а лицето й беше покрито с петна от кал и пепел. Тя беше дребничка, дори по-ниска от мен, и сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Вие принцесата ли сте? — попита момичето.

— Да, аз съм принцесата на Фьоренинг — отвърнах и сетне махнах с ръка към Тове. — А това е принцът. Тук сме, за да ви помогнем.

— О, слава богу! — Тя избухна в сълзи, затича се към мен и ме прегърна. — Не вярвах, че някой ще дойде.

— Сега сме тук. — Помилвах я по главата, защото не знаех какво друго да сторя, и се спогледах с Тове. — Ще направим всичко каквото можем за вас.

— Извинете ме. — Тя отстъпи крачка назад и избърса сълзите си. — Не исках да се разплача. Аз… Чака ни толкова много работа. Баща ми би се ядосал, че се държа така. Съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш — казах. — Преживели сте толкова много.

— Но сега аз командвам тук — рече тя. — И трябва да се държа, както подобава на положението ми.

— Кена Томас? — попитах аз, надявайки се, че съм запомнила името й правилно.

— Да — каза тя, усмихвайки се едва-едва. — Аз съм Кена, родителите ми са мъртви и сега аз съм марксината на Ослина.

— Има ли други оцелели тук? — попитах. — Можем да им помогнем. Довели сме лечителка.

— О, да! — кимна Кена. — Елате с мен.

Докато вървяхме с нея през двореца, Кена ни разказа какво се е случило. Таласъмите нахлули, докато спели, и започнали да рушат града. Според нея това била и главната им цел. Много хора пострадали, попадайки под руините на собствените си домове, а други били ранени от дърветата, които таласъмите хвърляли по улиците. Ефектът бил като от торнадо, връхлетяло града посред нощ без предупредителни сирени.

Между защитниците на Ослина имало само неколцина следотърсачи, които не успели да окажат голяма съпротива. Кена видяла с очите си как един следотърсач бил прекършен на две от таласъм. Но когато маркизите и марксините започнали да се отбраняват сами, таласъмите се изтеглили много бързо.

В замъка на Ослина една неголяма бална зала беше превърната в импровизиран лазарет. Някои от по-тежко ранените трилове бяха потърсили помощ в близките болници, но други бяха предпочели по-скоро да умрат, отколкото да ги лекуват човеците.

Онова, което видяхме, беше ужасяващо. По протежение на залата бяха наредени болнични легла за оцелелите, повечето от тях бяха разнебитени и изцапани с кръв. Деца мансклиг със счупени ръце и крака плачеха в ръцете на приемните си родители.

Аурора веднага се залови за работа, без да се налага да я подканям, което беше мило от нейна страна. Уила и аз обикаляхме между ранените, разговаряхме с тях, давахме им вода и им помагахме с каквото можем.

Кена поведе Тове, Дънкан, Локи и Мат навън, за да им покаже къде разрушенията бяха най-тежки. Помислих си дали да не тръгна с тях, знаейки, че ще бъда много по-полезна от Мат или Дънкан при повдигането на тежки предмети и отломки, защото за целта щях да използвам ума си. Но после реших, че искам да остана още малко с хората в лазарета. Не можех да помогна на повечето от тях по друг начин, освен да им подавам вода, но си помислих, че те просто имаха нужда да поприказват с някого, да знаят, че някой го е грижа за тях.

Историите, които чух, бяха сърцераздирателни. Жени бяха изгубили съпрузите си, деца бяха изгубили родителите си, а повечето следотърсачи бяха изгубили всичко. Исках да се наплача, но не можех. Струваше ми се неправилно и егоистично. Трябваше да бъда спокойна и да им вдъхна увереност, че ще им помогнем и че всичко ще бъде наред.

Останах достатъчно дълго, за да поговоря с всички, но след това трябваше да вървя. Навън все пак щеше да има по-голяма полза от мен, отколкото тук. Уила тръгна с мен по същата причина и оставихме Аурора да се погрижи за ранените, доколкото й позволяваха възможностите.

На излизане Уила се просълзи. Държейки в ръцете си малко, мръсно, плюшено мече, тя избърса очите си.

— Не беше леко — казах, сдържайки сълзите си.

— Онова малко момче следотърсач ми даде това. — Тя вдигна мечето. — Цялото му семейство е загинало. Родителите му, сестра му, дори кучето му. И то ми даде това, защото му изпях една песен. — Тя поклати глава. — Не исках да го взема. Но то ми каза, че сестра му щяла да се радва да го вземе някое момиче.

Протегнах ръка към нея и я прегърнах, докато вървяхме по коридора към вратата на замъка.

— Трябва да направим нещо повече за тези хора — рече Уила. — Това малко момче не е ранено, но ако беше, Аурора щеше да откаже да го лекува. Тя не би си пиляла енергията заради него.

— Знам — въздъхнах аз. — Това, което става, е нелепо.

— Нещо трябва да се промени. — Уила се спря и посочи към балната зала. — Хората там са преминали през истински ад и всеки от тях в равна степен заслужава помощ.

— Знам и работя в тази посока. Точно това целя, когато ходя на всички тези съвещания, и затова ми е нужна помощта ти. Ще променя нещата, но имам нужда от помощта ти.

— Добре. — Тя подсмръкна и завъртя мечето в ръцете си. — Ще започна да ходя на съвещанията. Искам да бъда част от онова, което правиш.

— Благодаря ти — казах и от думите й като че ли ми стана малко по-леко. — Но точно сега най-добрият начин да помогнем на тези хора е да разчистим това място, за да могат да се върнат по домовете си.

Уила кимна и отново закрачихме по коридора. Навън нещата изглеждаха малко по-добре. Половината покрив на двореца се беше сринал на моравата до него, но вече беше разчистен, в това число и един изкоренен дъб. Чух момчетата да спорят няколко къщи по-надолу за това, какво да правят с отломките.

Мат предложи засега да ги струпат на купчина на пътя и да помислят за тях по-късно. Локи беше против, но Тове му каза просто да се залавя за работа. Нямаха време за празни спорове.

Двете с Уила се присъединихме към тях. Локи, Тове и аз повдигахме по-тежките отломки, а Мат, Дънкан и Уила разчистваха нещата и се опитваха да сложат някакъв ред в домовете. Изнасянето на боклуците не решаваше проблема напълно, но все пак беше някакво начало.

С напредването на деня започнах да чувствам умора, но се заставих да продължа. Локи трябваше да премества всичко на ръка и накрая въпреки студа целият плувна в пот. Той съблече ризата си и въпреки атрактивната му физика, неволно потръпнах. Белезите по гърба му изглеждаха по-добре, но все още бяха там, за да ми напомнят за онова, което беше понесъл заради мен.

— Какво му се е случило? — попита Уила, докато разчиствахме една от къщите, където дърво беше влетяло през прозореца. Аз го издърпах, а тя разчисти стъклата и клоните.

— Какво? — попитах аз, но след това проследих погледа й, насочен към Локи, който в този момент изхвърляше една разнебитена кушетка на купчината с боклуци на пътя.

— Гърбът на Локи — каза тя. — Кралят ли му е причинил това? Затова ли му даде убежище?

— Да, затова.

Около мен се надигна вятър, който духна косата в очите ми. Това беше дело на Уила, която създаде малко торнадо в средата на всекидневната. То се изви, понасяйки със себе си парчета стъкло и малки клони към комина и оттам към боклука навън.

— И какво по-точно се случва между теб и него? — попита Уила.

— Кой него? — попитах аз, докато се опитвах да повдигна едно преобърнато канапе и в този момент Уила ми се притече на помощ.

— Между теб и Локи. — Тя ми помогна да изправя канапето, така че да стъпи на крачетата си. — Не се прави на глупава. Между вас има нещо.

— Никъде няма нищо — поклатих глава.

— Е, щом казваш. — Тя завъртя очи нагоре. — Но се канех да те попитам как върви бракът ти.

— Последните три дни бяха фантастични — отвърнах сухо.

— Ами първата брачна нощ? — попита Уила с усмивка.

— Уила! Сега не е моментът да говорим за това.

— Разбира се, че е — настоя тя. — Трябва малко да разведрим обстановката. И освен това досега не съм имала време да поговоря с теб за това. Животът ти се разви твърде драматично след сватбата.

— На мен ли го казваш — промърморих.

— Само за пет минутки. — Тя седна на една кушетка и потупа мястото до себе си. — Изглеждаш ми изтощена, имаш нужда от почивка. Затова ми отдели пет минути и да си поговорим.

— Добре — казах аз най-вече заради това, че главата ми бе започнала да пулсира от многото предмети, които бях преместила. Особено ме затрудни голямото дърво, с което се бях борила допреди малко. Седнах на кушетката и от нея се вдигна облак прах. — Никога няма да можем да почистим тук.

— Не се тревожи за това — рече Уила. — Да оправим каквото можем и след това ще повикаме прислужниците ни да почистят. Ще се погрижим за всичко.

— Надявам се да е така.

— Но, Уенди, кажи ми какво стана през първата ти брачна нощ — продължи да ме разпитва Уила.

— Наистина ли искаш да говорим за това? — изпъшках аз и отпуснах глава на облегалката на кушетката.

— Точно сега няма нищо друго, за което искам да говорим.

— Значи те очаква голямо разочарование — предупредих я аз. — Защото няма нищо за разказване.

— Толкова вяло ли беше? — попита тя.

— Не, не беше никакво. Имам предвид в буквалния смисъл на думата. Не правихме нищо.

— Чакай малко. — Тя също се облегна на кушетката, вглеждайки се в мен. — Искаш да кажеш, че си омъжена и все още си девствена.

— Точно това искам да кажа.

— Уенди! — ахна Уила.

— Какво? Нашият брак е странен. Наистина е странен. Знаеш това.

— Знам го. — Тя изглеждаше разочарована. — Надявах се все пак, че ще бъдете щастливи до края на дните си, както се казва в приказките.

— Е, краят на дните ни още не е дошъл — изтъкнах аз.

— Уенди! — извика Мат отвън. — Имам нужда от помощта ти!

— Дългът ме зове! — Изправих се.

— Не е минала дори и минута — протестира Уила. — Трябва да си починеш малко, Уенди. Така се претоварваш.

— Добре съм — казах, излизайки от къщата. — Ще се наспя, като умра.

Продължихме да работим и през нощта. Накрая успяхме да струпаме всички по-големи отломки на купчина. Аз можех да свърша още нещо, но беше очевидно, че всички други са останали без сили.

— Мисля, че това беше за днес, Уенди — рече Локи, облягайки се на един преобърнат хладилник.

Мат и Уила седяха на някакъв дънер до купчината, а Тове стоеше до тях и пиеше вода от бутилка. Единствено Дънкан все още ми помагаше, докато се мъчехме да извлечем парцалив дюшек от къщата на един следотърсач. Бях спряла да използвам способностите си, защото всеки път, когато го направех, ме пронизваше жестока болка в главата.

Само три улични лампи работеха в целия град и Мат, Уила, Тове и Локи почиваха до една от тях. Те бяха спрели да работят преди около петнайсет минути, макар самата аз да бях продължила.

— Уенди, хайде, стига — рече Мат. — Направи каквото можа.

— Има още неща за правене, значи, не съм — отвърнах аз.

— Дънкан се нуждае от почивка — каза Уила. — Да спрем дотук. Утре ще продължим.

— Добре съм — каза задъхано Дънкан, но аз престанах да дърпам дюшека, за да го погледна. Той беше изпоцапан и изтощен. Всъщност никога не бях го виждала да изглежда толкова ужасно.

— Добре. Приключваме за днес — смилих се аз.

Тръгнахме обратно и седнахме на дънера до Мат и Уила. Тя имаше малка хладилна чанта и подаде на всекиго от нас по една бутилка. Аз отворих моята и пих жадно. Тове крачеше пред нас, играейки си с капачката на бутилка и на мен умът не ми го побираше откъде има сили да прави това.

— Добре е, че разчистваме тук — каза Мат. — Но не можем да поправим нищо от онова, което е разрушено. Не сме дори подготвени за това.

— Знам — кимнах. — Ще трябва да изпратим друг екип, който да се заеме с възстановяването. След като се върнем във Фьоренинг, ще изберем други хора, които да дойдат тук.

— Аз мога да направя някои чертежи, ако е необходимо — предложи Мат. — Мога да правя архитектурни планове бързо и лесно, но реализацията им ще струва пари.

— Да, това би било чудесно — рекох. — И е стъпка в правилната посока.

Мат беше архитект или поне скоро щеше да стане такъв, ако не бях го помъкнала с мен във Фьоренинг. Не бях съвсем сигурна как точно прекарваше времето си в двореца, но нямаше съмнение, че за него щеше да бъде добре да работи върху нещо. Да не говорим, че щеше да бъде полезно и за Ослина.

— Добрата новина е, че пораженията са такива, каквито ни ги описа Кена — рече Локи. Той се отдръпна от хладилника и седна до мен.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Таласъмите не са зли или жестоки, ни най-малко — каза Локи. — Те са разрушителни и непоносими, но никога не съм чувал да са убили някого.

— Вече го направиха. — Уила махна с ръка към опустошението наоколо.

— Не мисля, че целта им е била да убиват — рече Локи. — Те са се опитвали да сринат града. И дори когато са се сблъскали със спасителния отряд снощи, повечето от хората ви са оцелели.

— И как по-точно ни помага това? — попитах аз.

— Не знам. — Локи сви рамене. — Но не мисля, че е толкова трудно да бъдат победени, колкото смятахме. Те не са бойци.

— Сигурен съм, че това ще бъде много утешително за всички загинали тук — отбеляза Тове.

— Добре. — Уила се изправи. — Аз бях дотук. А сега искам да вляза вътре, да се поизмия и да поспя. А вие?

— Имаме ли къде да спим? — попита Дънкан.

— Да — кимна Уила. — Кена ми каза, че повечето от спалните в двореца не са пострадали и в тях има течаща вода, ако искаме да се освежим.

— Е, аз определено искам тези неща — каза Локи и се надигна.

Ние всички тръгнахме обратно към двореца, но Тове изостана назад. Забавих малко ход, за да вървя с него, и забелязах, че лицето му потрепва. Той непрекъснато натискаше ухото си, сякаш в него имаше комар или муха, но аз не видях нищо. Попитах го дали е добре, но той само поклати глава.

Кена ни показа свободните стаи в двореца и аз се почувствах неловко, че ги заемаме. Тя обаче изтъкна, че ранените са били твърде много, за да ги разпределя в отделни стаи, и затова е предпочела да ги настани в балната зала.

Освен това помещенията, в които ни въведе, не бяха в блестящо състояние. Бяха малки и макар да не бяха пострадали много при нападението, в тях цареше безпорядък. Нашата стая с Тове изглеждаше цялата леко наклонена и мебелите и библиотеката бяха прекатурени.

Подредих набързо и оставих Тове да се изкъпе първи. Нещо не беше съвсем наред с него и затова реших, че ще бъде добре, ако може да си легне по-рано.

— Какво правиш? — попита Тове. Той се върна в стаята след душа с мокра, разчорлена коса.

— Оправям леглото — отвърнах. В този момент приготвях завивките, но се обърнах да го погледна. — Как се чувстваш след душа?

— Защо го оправяш? — каза рязко Тове, втурвайки се към леглото. Отстъпих настрани и за мое учудване той дръпна одеялата.

— Извинявай — казах. — Нямах представа, че това ще те разстрои. Мислех си, че…

— Защо? — Тове се завъртя към мен, зелените му очи горяха. — Защо би направила това?

— Просто оправих леглото, Тове — казах предпазливо. — Можеш да го развалиш, ако искаш. Защо не си легнеш? Изтощен си. Аз ще си взема душ, а ти поспи.

— Добре! Както и да е!

Той махна завивките от леглото, мърморейки си под нос. Беше работил твърде много днес, претоварвайки ума си. Собствената ми глава бучеше, а аз бях по-силна от него и затова не можех да си представя как се чувства той. Да го оставех да поспи спокойно, беше може би най-доброто, което можех да направя за него. Исках да си взема дълъг, горещ душ, но за лош късмет, водата вече беше изстинала и се изкъпах набързо.

Чух Тове още преди да вляза в стаята. Сега гласът му гърмеше по-високо.

— Тове? — казах аз тихо, отваряйки вратата на стаята.

— Къде беше? — извика той, очите му бяха широко отворени и безумни. Всичко в стаята отново беше разхвърляно и той крачеше нервно из нея.

— Вземах си душ. Казах ти.

— Чу ли това? — Той замръзна на място и се огледа.

— Кое? — попитах аз.

— Ти дори не слушаш! — изкрещя той.

— Тове, уморен си. — Влязох в стаята. — Трябва да поспиш.

— Не, не мога да спя. — Той тръсна глава и погледна настрани. — Не, Уенди. — Прокара пръсти през косата си. — Ти не разбираш.

— Какво не разбирам?

— Аз чувам всичко. — Тове притисна главата си с две ръце. — Чувам всичко! — Той продължи да повтаря това, притискайки главата си все по-силно. От носа му потече кръв и после изпъшка.

— Тове! — Втурнах се към него и протегнах ръка, за да го успокоя, но в този момент той ме зашлеви силно през лицето.

— Не се осмелявай! — Обърна се към мен и ме хвърли на леглото. Бях прекалено уплашена, за да направя каквото и да е. — Не мога да ти имам доверие! Не мога да имам доверие на никого от вас!

— Тове, моля те, успокой се — умолявах го аз. — Ти не си на себе си. Просто си уморен.

— Не ми казвай какъв съм! Ти не знаеш кой съм!

— Тове. — Примъкнах се към края на леглото, сядайки на ръба. Той стоеше над мен, гледайки ме гневно. — Тове, моля те, изслушай ме.

— Не мога. — Той прехапа устни. — Не те чувам!

— Чуваш ме — настоях аз. — Аз съм точно пред теб.

— Лъжеш! — Тове ме сграбчи за раменете и започна да ме разтърсва.

— Хей! — извика Локи и Тове ме пусна.

Неволно бях оставила вратата на стаята отворена и Локи тъкмо се прибираше в стаята си, след като се бе изкъпал. Все още беше без риза и от светлата му коса по раменете му капеше вода.

— Махай се! — изкрещя му Тове. — Не те искам тук!

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Локи.

— Локи, той не е на себе си — обадих се аз. — Използва способностите си прекалено дълго и му е станало нещо. Нуждае се от сън.

— Престани да ми казваш от какво се нуждая! — изръмжа Тове. Вдигна ръка, сякаш искаше да ме удари отново, и аз се отдръпнах.

— Тове! — извика Локи и се втурна към него.

— Локи! — изкрещях аз, страхувайки се, че може да го удари, но той не го направи.

Локи го стисна за раменете и го накара да го погледне. Тове се опита да се изтръгне от ръцете му, но секунди по-късно изгуби съзнание. Тялото му се отпусна, но Локи го хвана.

— Извинявай! — Не знаех какво друго да кажа.

— Не се извинявай. Той иначе щеше да те удари.

— Не, нямаше. — Поклатих глава. — Всъщност да, щеше да го направи, но това не беше Тове. Той не е такъв. Никога не би наранил някого. Той просто…

Гласът ми заглъхна. Всеки момент щях да се разплача. Лицето ми пареше там, където ме беше ударил Тове. Но не заради това в очите ми напираха сълзи. Той беше болен и състоянието му само още повече щеше да се влошава. Утре щеше да бъде по-добре, но най-накрая способностите му щяха да подкопаят ума му. Докато от Тове не останеше нищо.

— Хей. — Локи докосна ръката ми. — Хайде, не може да останеш с него тази нощ.