Ян Бибиян на Луната

Отлитането

Най-после настана многоочакваният ден на отлитането. Беше чуден май. Небесният купол особено тържествено блещеше и се готвеше за посрещането на Ян Бибиян. Времето бе тихо и спокойно. Нещо празнично се чувствуваше в цялата природа. Планините се открояваха в лазура, величествени, зелени, и високите им върхове гледаха към небето гордо, самоуверено и спокойно.

Часът на отлитането беше точно определен. То щеше да стане вечерта, когато пълният образ на Луната изплава на хоризонта.

Цял ден около летището гъмжеше народ, а надвечер, когато слънцето зайде и прати последните си прощални лъчи над Земята, събраните почнаха да се трупат около „Светкавица“, която спокойно и гордо издигаше своето лъскаво металическо тяло и очакваше момента да се отдели от Земята.

Морето бе утихнало и гладката му повърхност игриво се галеше под нежния лъх на настъпващата вечер.

Ян Бибиян правеше последен преглед на машината. Той беше весело възбуден, но душевно спокоен. Той не се съмняваше в своя успех и с нетърпение поглеждаше часовника си. Калчо пъргаво му помагаше и също нетърпеливо поглеждаше към небето.

Когато Слънцето залезе и стана тъмно, „Светкавица“ отведнъж цялата засия от една синкава, силна, но мека фосфорна светлина. Тя освети цялото летище така хубаво, че по земята можеше да се види най-малката изгубена игла.

Народът се раздвижи и бурни възторжени викове се разнесоха.

Ян Бибиян и Калчо се покачиха върху светещото тяло на машината и размахаха шапките си към множеството.

Иа се покачи бързо при Ян Бибиян, подаде му един хубав букет от пресни цветя, прегърна го и със сълзи се прости с добрия си приятел.

— Довиждане, довиждане, довиждане! — викаше публиката.

— Добър път! Довиждане! — завика едногласно множеството, което нетърпеливо очакваше часа.

Ян Бибиян, като изпрати последен поздрав, отвори капачето и потъна в „Светкавица“.

Всички обърнаха очите си към изток, гдето хоризонът над морето полека-лека се обагряше с лека червена заря. Тя бавно-бавно се засили, обагри морето и след малко из него изплава червеният край на Луната, чието отражение заигра над безкрайните води.

Луди викове на възторг забучаха като морски вълни. Народът отново се раздвижи и развълнува.

Луната полека-лека се измъкваше из бездните на морето. Нейният лик бе чист, ясен, червен. Скоро той се отряза наполовина, след това почна да расте, да се уголемява и най-после целият кръг се показа.

— Добър път! — каза Ян Бибиян на Калчо, който седеше до него в машината и наблюдаваше със затаен дъх изгрева на Луната.

Развълнуван, Калчо прегърна приятеля си, и двамата се целунаха братски.

Ян Бибиян пресегна и натисна копчето, което светеше пред него. Нова, още по-силна светлина изгря от „Светкавица“. Тя бавно и безшумно се плъзна напред, след това изправи предната си част, вдигна се леко и грациозно над земята и полетя нагоре.

Като се издигна на около 500 метра над летището, тая светеща огромна риба почна бавно да прави кръгове над събрания народ. Цялата околност беше феерично осветена от меката синя светлина. Народът хвърляше шапки, викаше, ръкопляскаше и шумеше.

Като направи няколко обиколки, „Светкавица“ се обърна срещу изгрялата и застанала спокойно небесна царица-Луната — и се устреми към нея със светкавична бързина. От опашката на машината се проточи грамадна светлина, която се изля над морето и го позлати.

Тая светлина вървеше със светкавична бързина все по-нагоре и по-нагоре. Скоро апаратът заприлича на малка комета с дълга опашка, която летеше към небесата, където я чакаха хиляди звезди, наизлезли да я посрещнат.

Подир половин час „Светкавица“ се виждаше като малка звезда, която чертаеше тънък път от светлина, а после се изгуби от погледа на събрания народ.

А Луната спокойно и бавно се издигаше. Пълна, закръглена, хубава, тя следваше своя вечен път между звездите.

Ян Бибиян и Калчо дълго наблюдаваха как Земята постепенно и със страшна бързина се отдалечаваше от тях и най-после изчезна. Тогава те устремиха поглед към Луната — тяхната цел.

— Ето ни вече на път! — рече Ян Бибиян.

— Да, най-после — каза Калчо — мечтите ти се сбъднаха, Ян Бибиян.

— Да, мечтите ти се сбъднаха, Ян Бибиян — чу се един трети глас зад тях.

Ян Бибиян бързо и изненадано се обърна. Зад него в кабината стоеше Фют и се смееше лукаво.

— Фют! — извика гневно Ян Бибиян. — Какво търсиш тук?

— Придружавам те, мой стари приятелю.

— Значи, ти искаш пак да ти откъсна опашката. Радвам се, защото може да ми дотрябва на Луната.

— Не се безпокой, мой стари приятелю, аз само те изпращам. Аз съм с тебе само до границата, до която има сила влиянието на Земята, след това те напущам. Аз нямам работа на Луната; моята мисия е долу на Земята между хората. Ето подир една минута ти си вече на 50 хиляди километра над Земята. Дотук е моят път. Не ти ли е приятно да те изпращам?

— Така и така си се качил, ела с мене на Луната! — каза шеговито Ян Бибиян.

— Нали ти казах, моята мисия е на Земята между хората. Те имат нужда от дяволи.

Калчо мълчеше намръщен. Той гледаше с неприязън към Фют и се чудеше защо Ян Бибиян не го убие с невидимите и всеунищожаващи лъчи, които можеше да произвежда техният апарат.

— Ето предела на Земята. Прощавай, Ян Бибиян, завиждам на смелостта ти и ти пожелавам добър път!

И той изчезна.