Ян Бибиян на Луната

Пристигане на Луната

С голяма бързина почнаха да се сменяват нощ и ден. „Светкавица“ със своята невъобразима бързина потъваше в нетърпимото сияние на деня, когато пространството представляваше едно море от светлина, и от него веднага се втурваше в непрогледна тъмнина, изпъстрена с малки и големи звезди.

И ето че в едно такова преминаване от светло в тъмно Ян Бибиян, който вече с трескаво любопитство не отделяше око от прозорчето пред него, възторжено и радостно извика:

— Калчо, гледай!… Приближаваме, приближаваме!

Калчо залепи лице на прозорчето пред него.

— Какво е това, какво е това, Ян Бибиян? — извика тревожно той.

— Луната, Луната! Виж колко е тържествена! Тя се готви да посрещне първите си гости от нейната сестра — Земята…

И наистина срещу тях тъмната бездна на простора се изпълваше с огромното осветено кълбо на Луната, не вече такова, каквото го виждаме от Земята. Нейният кръг, който оттука гледаме гладък, на нашите пътници се показа назъбен от планинските възвишения, между които потъваха дълбоки бездни.

Дотук Ян Бибиян и Калчо бяха изгубили всякакво понятие за местонахождението си по отношение на Земята, Луната и Слънцето. Понятието „нагоре-надолу“ беше изчезнало. От Земята те излетяха нагоре, а тук те се спущаха към Луната надолу. Тя стоеше под тях така огромна, както човешкото въображение не може да си я представи.

Те летяха със светкавичен устрем надолу право към нея и скоро нейните граници изчезнаха. „Светкавица“ излезе из последната тъмнина и под нея се показаха далече сухи планински вериги, пространни равнини, грамадни кръгли дупки на кратери, огромни каменисти възвишения. Лицето на Луната вече не светеше. То приличаше донякъде на лицето на Земята със своите зелени, сиви и жълтеникави петна, само че сенките, хвърлени от планините и възвишенията, тук изглеждаха черни като мастилени петна.

Ян Бибиян полека-лека намали хода на „Светкавица“ толкова, колкото бързината да не пречи на спокойното наблюдение, и почна да прави широки кръгове и да оглежда за място, където можеше да се слезе.

Скоро той се намери само на един километър над лицето на Луната и чак тука усети леко съпротивление. След летенето си в едно почти празно пространство той усети, че влиза в тънък въздушен пласт.

— Въздух! — обърна се той към Калчо. — Нашата земна астрономия твърди, че около Луната няма въздух. Излиза, че това твърдение не е вярно. Но все пак в него има нещо правдоподобно. Въздушният пласт около Луната трябва да е доста тънък. Ето на, нека се спуснем по-ниско… Така… Тук не сме на повече от 500 метра над лунната повърхност… Усещаш ли, Калчо?

— Пластът, в който навлязохме, е по-гъст, съпротивлението е по-голямо. Тоя въздушен слой според мен има гъстота на земния въздух по високите планини. Да, твърде тънък е въздушният пласт на Луната, Но е достатъчен да може да се живее в него.

И като направи една лека и бавна обиколка над равнината, която се намираше под тях, заобиколена като с венец от не много високи, но много островърхи планини, той натисна едно копче и даде няколко смели изстрела с електрическото оръдие, което беше поставено върху главата на „Светкавица“.

— Нека това бъде поздрав на Луната и известие за нашето пристигане.

Отдолу към тях се повърна ехото, трикратно повторено. В това време Калчо радостно извика:

— Ян Бибиян, виждаш ли? Хора ли са това, или животни? Из едни дупки там под планината изскачат някакви животни или хора, които тичат в паника по всички направления.

Ян Бибиян взе бинокъла.

— Не се предполагаше живот на Луната. Но това, което виждам, са живи същества, може би хора. Как силно подскачат! Преди да слезем, трябва да се приготвим за отбрана.

— Нека спуснем няколко знамена! — рече Калчо.

— Да, да… Пусни!

Калчо извади от сандъчето, което се намираше под седалището на неговото канапе, няколко зелени знамена, върху които бе изобразен глобусът на Земята, отвори едно от прозорчетата и почна да ги пуща едно по едно над мястото, където тичаха тия непознати лунни същества. Знаменцата почнаха да падат много полека и дълго време се задържаха.

Това учуди Калчо.

— Притеглянето на Луната е много по-слабо от земното — каза Ян Бибиян. — Един килограм, какъвто познаваме на Земята, тук тежи само стотина грама. Тук много леко ще се движим, Калчо.

Когато знамената паднаха върху повърхността, странните същества, които тичаха като безумни, се спряха. След малко колебание те всички се втурнаха към мястото, където паднаха тия първи предмети, дошли от Земята, застанаха на широк кръг около тях и налягаха.

— И оттам се понесоха някакви странни, дружно хармонични гласове като от черковен хор, които Ян Бибиян и Калчо чуха много ясно. — Това трябва да са жители на Луната. Приготви ли оръжията?

— Да — каза Калчо.

— Тогава нека да слезнем!

„Светкавица“ се наклони надолу, направи едно витлообразно движение, спусна се бавно и като изправи дългото си тяло успоредно с повърхността, плъзна се и кацна леко върху една пепелива равнина, покрита с тънка растителност, прилична на лишеите, които покриват сухите канари по нашите земни планини.