Ян Бибиян на Луната

Тъга за Земята

Ян Бибиян и Калчо се прибраха в стаята си, но дълго време не можаха да заспят. Обтегнати на своите меки легла, угасили странната светлина, която идеше от някакви плочи, залепени по стените, те се разговаряха в тъмнината.

— Какво ни предстои да правим? — питаше Ян Бибиян често.

И прекъснатите разсъждения от тоя въпрос отново продължаваха.

— Ако останем за по-дълго тук, ние ще имаме възможност да направим обширни изучвания на цялата Луна и на нейното население. От едно кратко престояване нищо няма да разберем. То ще остане само като един подвиг без никаква полза.

— Значи, на тебе ти се остава? — попита насмешливо Ян Бибиян.

Калчо не отговори.

— Значи, остава ти се? — повтори Ян Бибиян. — Види се, Дагада ти хареса и положението ти на царски зет ти се вижда приятно.

— Какво бих правил на Земята? — рече тъжно Калчо. — Аз нямам нийде никого. Аз съм едно творение от кал, без родители, без близки. Единственият най-близък човек ми си ти, Ян Бибиян, но ти ще слезеш там, тебе те чака целият свят, имаш близки, ще се ожениш за Иа и тогава аз ще стана излишен за тебе. Самотен, там ще ми е мъчно, много мъчно.

Гласът на Калчо затрепера и преля на плач.

— Приятелю мой — каза Ян Бибиян, — нашата съдба е обща. Ние сме свързани. Магията, която беше ни уплела, може би още ни държи. Аз те имам като роден брат и каквото и да стане, моите чувства няма да се променят.

Като каза това Ян Бибиян, през широкия отвор на стаята, който служеше за прозорец, проникна тънка синкава светлина и разреди мрака, който цареше там.

Ян Бибиян се вдигна от леглото и погледна. През плътната тъмнина, която цареше навън, там някъде на мастиленото небе светеше с чудна красота като огромен синкав диамант грамадният кръг на Земята.

Сякаш електрически ток премина през цялото тяло на Ян Бибиян. Той скочи бързо и отиде до кръглия прозорец.

— Какво има? — попита Калчо.

— Стани, стани! — възбудено извика Ян Бибиян. — Стани да я видиш нашата прекрасна родна планета!

Калчо скокна, възбуден от трескавите думи на Ян Бибиян, и дойде при него.

С метнати един на друг въз рамена ръце те застанаха изумени пред вълшебното зрелище, което представляваше небето тая вечер.

Неговата тъмна дълбока безкрайност бе обсипана с милиарди звезди, малки и големи, които блещяха разноцветно. Посред тях се носеше с бързина блестяща комета със светла опашка, която леко трепереше. А на средата, сред тоя рояк от светлина, цареше огромният синкав кръг на Земята, по чието лице лежеше голяма сянка, прилична на воин, застанал на стража. Неговото лице и мускулите на двете му ръце бяха огромни.

— Това е може би образът на Великия океан — рече Ян Бибиян, като сочеше сянката. — И тоя образ внушава страх на жителите на Луната. А там сега плават грамадни параходи, пълни с пътници. Ония светли равнини са покрити с градове и селца. Там сега е ден и кипи живот. А когато настане там нощта, хиляди погледи ще се обърнат към малката бледа Луна, където сме ние. Как ми се иска, Калчо, в тоя миг да видя и да срещна някой човек, наш брат, да видя погледа на хубавото човешко лице, да стисна човешка петопръста ръка! На мене не ми се стои вече тука.

— Тогава да заминем, Ян Бибиян… Разбирам копнежите ти… И мене душата ми се стяга… Макар че нямам близки, но тая пръст, от която съм направен, ме привлича.

Уморени, най-после Ян Бибиян и Калчо се прибраха на леглата си и заспаха. Навън се чу шум, викове и трясък от хвърлени предмети. Ян Бибиян се стресна и скочи. Беше се вече съмнало. Калчо затича да види какво има. Той потърси Магу в стаята му, но не го намери.

Около „Светкавица“ бяха се струпали стотина жени с големи металически тояги и се съвещаваха на висок глас.

Ян Бибиян помисли, че са нападнати, и потърси оръжието си, но то бе в „Светкавица“. Той надникна предпазливо навън и съгледа Магу, заобиколен от жените, че се разправя нещо. Скоро той ги остави и подскачайки високо, се упъти към жилището на Ян Бибиян.

— Какво има, Магу?

— Шагада и Дагада, боейки се да не избягате с вашата машина и да ги оставите, подучили скришом от баща си някои по-видни жени от града да дойдат и да разрушат машината ви…

— Е? — попита изплашен Ян Бибиян.

— Напразно ги разубеждавам. Те изпратиха да донесат от горящата вода, за да я полеят.

— Магу, иди им кажи да не правят това, защото Ваха ще се разгневи и ще прати войника, който я пази, да направи вашата Маха на пепел.

Магу заскача и отиде при жените. Когато той им предаде думите на Ян Бибиян, те се разпищяха и разбягаха.