Ян Бибиян на Луната

Към Земята

Там горе се подаваше тъмносиният огромен кръг на Земята. Ян Бибиян вдигна ръка и я посочи:

— Сега там, Калчо!… Да не се бавим повече! През тая тъмна бездна да потърсим нашия път за родината!

Калчо се развълнува. Червенина покри лицето му, очите му светнаха радостно…

— Хайде, качвай се! — рече Ян Бибиян.

Калчо скочи бързо на стълбата, полази по нея и се изгуби в тялото на „Светкавица“. Ян Бибиян го последва.

След малко голямото тяло на машината трепна и тя леко се отдели от твърдата повърхност на Луната, издигна се и се отправи към висинето.

Ян Бибиян отвори радиоапарата.

— Ало! Ало! Иа, Иа!.

Той не чака много. Гласът на Иа се обади.

— Вече тръгваме — каза Ян Бибиян.

— Чакаме ви с нетърпение — отговори радостно Иа. — Земята цяла ви чака! Бързайте, бързайте, бързайте!

Ян Бибиян даде най-голяма скорост.

Веднага усетиха, че напущат тънкия слой въздух, който обкръжаваше Луната, и потънаха в етера, в пустото междупланетно пространство.

Те летяха със страшна скорост и почнаха да преминават със светкавична бързина светли и тъмни пространства, унесени от една мисъл — Земята, Земята, Земята!

Те непрекъснато наблюдаваха нейния царствен вид, който постепенно се увеличаваше.

Те не усещаха ни умора, ни глад, ни студ. Те летяха и сърцата им се вълнуваха при мисълта, че скоро ще видят прекрасната родна планета и че краката им ще стъпят на нейната зелена повърхност.

Най-после, след дълго и светкавично летене, пред тях се изпречи тя — Земята — и „Светкавица“ потъна в нейната атмосфера.

Гърдите на двамата пътешественици се напълниха със земния роден въздух, който като жизнена струя премина по цялото тяло и го освежи.

Те въздъхнаха облекчено.

— Пристигнахме! — извика възторжено Ян Бибиян.

— Пристигнахме! — повтори Калчо.

Двамата свалиха шапки и почнаха да махат и да поздравяват своята мила, родна планета…