Ян Бибиян на Луната

Първият човешки крак на Луната

— Да, трябва да слезем вече — каза решително Ян Бибиян. — С тоя приятел криво-ляво ще се разберем.

Ян Бибиян се върна за малко при предавателя и всички станции по Земята уловиха това съобщение:

„В тая минута за първи път върху Луната стъпва човешки крак. Един от жителите на Луната, навярно пратеник, ни посрещна твърде приветливо. Той пристигна, възседнал върху едно хвърчащо магаре.“

Като даде това съобщение, Ян Бибиян и Калчо излязоха от „Светкавица“, спуснаха се по малката външна стълбичка и стъпиха върху Луната. Това бяха първите човешки стъпки върху Луната.

Посрещачът, който досега не преставаше със своето подскачане, отведнъж спря, наведе се ниско, като че прави поклон, а дългите пипала на главата му почнаха да шават много бързо.

Той почна да произнася някакви гърлени, отсечени думи и да се навежда и изправя по няколко пъти почти на всяка дума.

Ян Бибиян и Калчо, които държаха здраво пушките в ръцете си, го гледаха усмихнати и не знаеха какво да правят.

Посрещачът забележи, че гостите му не го разбират, престана да се кланя и почна да маха с прешленестите си ръце към планината и да им сочи нещо.

— Показа нещо — рече Ян Бибиян и погледна нататък.

Той видя, че откъм планината се задават още няколко ездачи на хвърчащи магарета, които летяха наредени един след друг. Те скоро пристигнаха и първият, който беше там, почна да вика със страшен глас. Устата му се отваряха като устата на крокодил. Пристигналите почнаха да се въртят все така наред над „Светкавица“ и подир малко слязоха долу. След тях се зададоха многобройни редици от по десетина души. Всички те, като се завъртяваха няколко пъти над това място, кацаха зад първите, другите — зад тях. По този начин върху тая покрита с дребен мъх, като че ли плесенясала равнина се нареди цяла войска като на парад.

Водачите на тия редици оставиха хвъркатите си животни, наредиха се по четирима и всички дойдоха пред Ян Бибиян и Калчо, па почнаха дълбоко да се кланят, като повтаряха все едни и същи думи.

Ян Бибиян бързо усвои произношението на тия думи, които не се различаваха от човешкия говор, и сам няколко пъти високо ги повтори.

Тогава насъбралото се множество избухна в тържествени викове.

След дълга разправия с ръце, с очи, с крака и с различни движения на тялото земните и лунните хора сполучиха да се разберат.

Лунните хора канеха гостите към своите жилища в планината.

Ян Бибиян и Калчо им обясняваха, че не могат да оставят машината си.

Лунагите, нека за по-лесно така да наречем жителите на Луната, казаха, че те трябва да дойдат с машината си.

Ян Бибиян и Калчо дадоха знак, че са съгласни, качиха се отново на „Светкавица“ и се вдигнаха. Лунагите възседнаха своите хвъркати магарета и също се вдигнаха.

Образува се тържествено шествие, което, ако ние, жителите на Земята, имахме възможност да видим, щяхме да изпопукаме от смях.

Най-напред яздеше първият пристигнал на мястото, който изглеждаше, че е някой големец, защото всички лунаги го слушаха и му се покоряваха.

Той летеше на почетно разстояние пред „Светкавица“, която се движеше съвсем бавно, с бързината на хвърчащите магарета. При все това тия магарета хвръкнаха с бързината на един нашенски орел.

Наоколо хвърчаха в строй всичките редици на тая многобройна войска.

Това шествие се отправи към срещната планина и скоро пристигна там. Пред планината се намираха множество разхвърляни като големи конуси хълмове, в подножието на които от всички страни се виждаха някакви дупки като отвори на пещери. Пред един от тия хълмове имаше голяма равнина. Ездачът, който предвождаше шествието, бавно почна да се спуща на тая равнина.

В това време от всички дупки наизскача многоброен народ, между който имаше и малки, които навярно бяха деца. Те нападаха по очите си и нададоха възторжени викове. „Светкавица“ последва водача и също бавно се спусна на площада пред хълма. Другите придружаващи също слязоха и образуваха голям кръг около машината.

Ян Бибиян и Калчо се показаха върху машината си и слязоха сред шумната овация на събралото се множество.

Водачът тогава показа на Ян Бибиян отвора на една грамадна пещера и му обясни, че там трябва да турят машината си.

Ян Бибиян бързо разбра това и каза на Калчо:

— Умно са се сетили тия приятели. Тук „Светкавица“ ще има гараж. — И двамата, като я обърнаха с опашката към вратата, почнаха да я бутат назад. Машината се задвижи леко на своите гумени колелета и потъна в пещерата.

Но когато влязоха вътре да я настанят, те останаха учудени. Това беше една грамадна зала, изкусно издълбана. А стените й бяха покрити с някакви разноцветни лъскави метални плочки, между които най-много бяха златните. Върху всяка плочка имаше изрязана с разноцветни линии по една чудно нарисувана картина, каквато ние, земните жители, не можем да си представим.

След като настаниха машината, Ян Бибиян и Калчо пак излязоха навън, където ги чакаше водачът. Наоколо всичко бе препълнено с народ, който шумеше като рояк.

Едрите им зъби, които не се покриваха от никакви устни, лъщяха бели и чисти и на пътниците се струваше, че виждат повече зъби, отколкото хора.

— Каква хубава реклама за някой зъболекарски кабинет! — каза Ян Бибиян на Калчо.

— Да, направих вече няколко снимки — каза Калчо, като показа фотографическия си апарат, който бе презрамчил. В това време водачът с висок глас даде някаква команда. Отведнъж настана мъртва тишина.

— Ягага.

По една широка улица между два хълма се чуха викове, задвижи се народ и почна да гърми някаква странна музика, каквато на Земята Ян Бибиян не беше чувал. Пищения и хармонични мелодични думкания, пращения като от картечници, звукове като че ли от кипяща вода се смесваха в някакъв тържествен, оглушителен шум, който не беше неприятен.

Народът се спусна нататък и почна да вика:

— Ягага, Ягага!…

— Ягага, Ягага! — обърна се водачът към Ян Бибиян и се разкрачи като чатал. Топковидните му стъпала се надуха и той подскочи с тях няколко пъти право нагоре.

Кръгът от лунаги, които бяха придружили Ян Бибиян дотук, също почна да подскача и да вика.

От улицата се зададе тържествено шествие. Най-напред вървяха музикантите. Едни от тях носеха дълги, с металически блясък на злато пръчки, които удряха една о друга. Други биеха със също такива лъскави кълбета и плочи, а трети държаха в зъбите си няколко бели инструмента, прилични на ножици, и чаткаха с тях. Те вървяха тържествено, а пред тях заднишком вървеше водачът им, навярно капелмайсторът, махаше с дългите си ръце като с криле и високо подскачаше. Всички бяха наметнати с тънки наметала, които почти се влачеха. Тия наметала изглеждаха направени от някакъв бял метал и даваха отражение като от някой тънък лед.

След музиката вървяха, подскачайки, едри лунаги, облечени в червени наметки, а след тях вървеше едър лунага, облечен в пъстроцветна мантия, която феерично блещеше и се отличаваше от всичко. До него вървеше навярно жена му, също с пъстроцветно наметало, само че тя носеше и някакви шарени шалвари. Тя нямаше на главата си пипала като другите. Чак тогава Ян Бибиян забележи, че между целия събран народ имаше и лунаги без пипала — това бяха жените…

— Ягага, Ягага! — шумеше народът.

— Ягага, Ягага! — каза пак водачът, като се обърна към Ян Бибиян и Калчо и посочи разкрачените си крака. Той им даваше знак и те да направят същото. Ян Бибиян и Калчо разбраха и също застанаха с разтворени крака. Това беше войнишка стойка „мирно“.

Ягага — това значеше цар. Идеха царят и царицата. Те все така бавно и тържествено се приближаваха. Като дойдоха на десетина крачки пред Ян Бибиян, придружаващите ги и музикантите се отделиха настрана, а Ягага и Ягагада-царицата — застанаха пред Ян Бибиян и Калчо, хванаха се за ръце и подскокнаха три пъти. Придружаващият Ян Бибиян подскокна също три пъти и даде знак на Ян Бибиян и Калчо да направят същото.

Колкото и да им беше смешна тая церемония, те двамата прибраха краката си и почнаха да подскачат, като се стараеха да подражават на Ягага.

Като спряха, царят и царицата се приближиха до тях, а отстрани застана някакъв придворен, който държеше в ръцете си някаква изплетена от тънки златни жици ваза. Царят бръкна в нея, извади голяма плоча, прилична на кора от костенурка, но изящно изработена, с гравирани по нея чудовища, пристъпи и я закачи на шията на Ян Бибиян. Също такава, по-малка, закачи и на Калчо.

Ян Бибиян разбра, че ги декорират. За да не остане длъжен, той извади от джеба си една цигарена кутия, откъсна капака, който бе доста пъстро изписан, и с една карфичка го закачи на гърдите на Ягага близо до копчето на мантията му.

По зъбестото лице на Ягага се изписа особено задоволство и той подскокна три пъти в знак на благодарност.

Тогава Ян Бибиян пристъпи и пред Ягагада и закачи на шалварите й долната част от цигарената кутия.

Ягагада подскокна също от удоволствие, почна да трака със зъби и като всяка жена се наведе и почна да се любува на тоя странен подарък, какъвто виждаше за първи път. Изглежда, че тоя подарък й направи голямо удоволствие, защото тя се обърна към събраното множество и като разпери ръце, подскокна няколко пъти високо над всички глави. Отведнъж цялото множество почна да скача и да вика заглушително и възторжено. Музиката почна да свири.

— Е, Калчо, как мислиш за това тържество? — обърна се Ян Бибиян към другаря си. — Какво не биха дали земните жители, за да го видят!

— Интересно нещо! — каза Калчо. — Мисля, че долу на Земята биха ни завидели на ордените, защото изглежда, че това са късове от чисто злато. Тук ни се виждат леки, но на нашата Земя биха тежали като камбани.

Докато Ян Бибиян и Калчо говореха, Ягага и Ягагада мълчаха смирено. Те навярно мислеха, че гостите четат молитва, защото вдигнаха очите си към небето, което приличаше на черен полиран мрамор и през което светеше ослепително Слънцето.

Когато спряха да говорят, царят и царицата застанаха от двете страни на Ян Бибиян и го хванаха подръка. Водачът хвана Калчо и застана зад тях. Музиката загърмя пак и тръгна. След нея тръгнаха придворните, след тях — царските особи с Ян Бибиян, водачът с Калчо, а след тях се наредиха всички ония, които правеха кръг наоколо. Това беше войска.

Царят отвеждаше гостите в двореца си на обед.