Ян Бибиян на Луната

От беда към беда

Ян Бибиян и Калчо се видяха застрашени. След като се съвещаваха кратко време, те пратиха Магу при Ягага да съобщи за случката, а през това време се заеха да турят в пълна изправност „Светкавица“ и да я приготвят за ново далечно пътуване — за Земята.

Тъкмо привършваха работата си и ето че Магу се върна, придружен от двете дъщери на Ягага и от тяхната майка Ягагада.

Двете момичета с писък се отправиха към Ян Бибиян и Калчо и като паднаха на колене, почнаха да бият челата си о коравия под и да се обливат в сълзи. Те бързо и едновременно произнасяха някакви отсечени думи, в които звучеше отчаяние и разкаяние.

Ян Бибиян и Калчо им помогнаха да се вдигнат и усмихнати, се помъчиха да ги успокоят.

Царицата Ягагада ги хвана за ръце и като ги дръпна при себе си, с креслив тон ги накара да млъкнат и да слушат пратениците на Ваха — своите бъдещи съпрузи.

Тя чрез Магу обясни на Ян Бибиян да им прости и да не обажда това на Ягага, защото в гнева си той може да ги хвърли в гърлото на планината Яйту, където е тъмно и студено и където може би да ги остави един ден и една нощ за наказание. Тя благодари много на досетливия Магу, че се е обърнал към нея най-напред и че по тоя начин е избягнат гневът на Ягага.

— Разбирам ви напълно, светла царице Ягагада, разбирам и тревогата на вашите прекрасни дъщери — нашите бъдещи съпруги — отговори Ян Бибиян. — Ние няма да станем причина те да бъдат наказани, защото това, което са сторили, сторили са го от любов към нас.

Но ние имаме заповед от синьосветлата наша Ваха да обиколим три пъти Маха, за да получим разрешение да станат наши жени вашите мили и прекрасни дъщери и да ги заведем там. Светлосинята наша Ваха ни разрешава да прекарваме по една година тук и по една година там. Сега нашата молба е — да се оттеглите у вас и да ни оставите сами да изпълним повеленията на нашата далечна родина.

Зарадвани много от думите на Ян Бибиян, Шагада и Дагада се разскачаха весело и радостно се развикаха. А майка им, премъдрата Ягагада, ги хвана подръка и като им шепнеше тихи гальовни думи, изведе ги навън.

— Сега на работа, Калчо! Нека направим една хубава разходка около Луната.

Те дадоха знак на Магу да се оттегли и се качиха на „Светкавица“. Чу се лек шум, приятно бръмчене. Машината трепна със сребърното си тяло, като че оживя. След това полази като огромно предисторическо животно, излезе от пещерата и леко се вдигна във въздуха, като блесна под лъчите на Слънцето.

Със светкавична бързина Ян Бибиян и Калчо се вдигнаха на голяма височина.

— Първата ни работа — каза Ян Бибиян на Калчо — е да огледаме хубаво местността, където бяхме досега, за да можем да се върнем пак. Затова наблюдавай добре!

„Светкавица“ почна да прави големи обиколки, през което време Калчо бележеше и чертаеше главните отличителни знаци от повърхността на Луната. На едно огромно разстояние тук бяха пръснати големи конусообразни възвишения, отдалечени едно от друго, прилични на грамадни пирамиди. Върховете на по-високите от тях бяха пробити с дупки, като дълбоки обли кладенци с лъчевидни устия. Тия големи тъмни отвърстия бяха разположени така, че образуваха буквата И, написана от точки. Калчо нанесе всичко това на картата като най-характерен знак и каза:

— Много ясно. Тоя знак е толкова забележим от нашата машина, че никога не може да се излъжем.

— Тогава да тръгнем на по-далечен път — каза Ян Бибиян и отправи машината на по-голяма височина.

Слънцето блестеше силно и от прозорците на „Светкавица“ Ян Бибиян и Калчо гледаха странната картина на Луната, лишена от веселите и приятни пейзажи и тъмни свежи зеленини, които можеха да се видят на Земята, но затова много интересна и много чудна.

Ян Бибиян стоеше пред картата на Луната, която нашите астрономи след дълги изучавания бяха съставили, и сравняваше.

Той викаше от възхищение, когато виждаше с каква точност земните учени са направили тая карта. Разбира се, че малките подробности липсваха, но затова по-големите географически точки бяха правилно и точно обозначени.

— Да, да! — извика той на себе си. — Ето това е планината Тахо, най-хубавата от планините на Луната. От Земята тя с просто око се вижда като бяла точка, която краси като звезда долната част на лунния кръг. При пълнолуние тя блещи по-силно и хвърля лъчи надалеко по лунното кълбо. Ето нейния голям отвор. Каква огромна празнина! Всички планини на Луната са кухи гърла на угаснали вулкани и приличат на морета без вода. А тия огромни бляскави канари, струпани безразборно по склоновете, са разтопени чисти метали, големи късове злато, желязо, платина, никел и други. Между тях светят като лампи големи късове разноцветни скъпоценни камъни. Ето по-нататък другите планини, отбелязани на картата. Ето планината Аристотел, по-нататък върха на Платон, по-нататък — Коперник. Цялата Луна е насечена с планини и лицето й е обезобразено от вулканически дупки като лицето на сипаничав. Но това е лицето на Луната, което ние виждаме от Земята. Другата страна Луната никога не показва на Земята. И тая нейна тайна ние сега ще открием.