Ян Бибиян на Луната

Пратеници от Земята

Ян Бибиян и Калчо седнаха да си починат на сянка. Тук беше прохладно, макар че околните сипеи и камънаци хвърляха ужасна горещина. Дрехите, които им бяха дадени на тръгване, и кърпите, с които бяха си обвили главите, донякъде им държаха хлад.

Паниката от гърмежа, която обхвана преди малко насъбрания тук народ, се разнесе бързо по околните селища и внесе ужасен страх. Всички разправяха ужасни работи. Всеки — който бе видял и който не бе видял.

Най-страшното в тия приказки бе, че хората, слезли от Земята, изпущат огън, придружен с гръм, който убива на място.

По-мъжествените лунаги от близките селища се събраха на съвещание и решиха да намерят и убият тия страшни хора, които бяха дошли да им вземат Луната и да я занесат на зелената голяма звезда.

Скоро се образува потеря. Най-отбрани юнаци възседнаха най-бързите и силни хвърчащи магарета и хвръкнаха да търсят пришълците.

Ян Бибиян и Калчо в това време стояха още в своето прикритие на сянка и се съвещаваха какво да правят. Те решиха, че най-умното е да чакат, защото Ягага, който се отнесе така любезно с тях, може би ще прати хора да ги потърсят. Тъкмо разсъждаваха върху това, над главите им високо се чуха подвиквания и шум от крилете от хвърчащите магарета.

— Навярно Ягага е пратил Магу или друг някой да ни търси — рече Калчо.

— Да, но с какви намерения сега може да ни търси — рече Ян Бибиян.

Двамата предпазливо излязоха изпод надвесения сипей, гдето почиваха, за да видят какво има. Веднага над главите им захвърчаха едри камъни.

Над тях хвърчеше потерята, която бе излязла да ги преследва. Тя се състоеше от десетина души лунаги, които хвърчаха пръснато и оглеждаха местността. Като съгледаха Ян Бибиян и Калчо, те се сгъстиха над главите им и почнаха да хвърлят едри камъни и дълги тежки металически копия.

Ян Бибиян и Калчо, като видяха опасността, бързо се скриха под навеса на камънаците.

Потерята почна да хвърчи близо над тях и да хвърля непрестанно камъни и копия, но нашите пътници бяха запазени. При все това Ян Бибиян почна да се дразни.

— Ако толкова народ се изплаши от нашите револверни гърмежи, то какво остава за тия? — рече Ян Бибиян и извади револвера си.

Калчо направи същото. Те изпълзяха бавно зад струпаните камъни, вдигнаха се бързо и дадоха по един изстрел към потерята. Между нея настана тревога. Хвърчащите магарета се изплашиха и почнаха с бързина да се вдигат и отдалечават на всички посоки.

Само един от тия ездачи остана близо. Неговият жив самолет не можа да се вдигне по-високо, той се заклати, сви криле и почна бърже да се спуща, макар че правеше още усилия да се задържи във въздуха.

След малко крилата му съвсем отмаляха и животното бавно се спусна и се строполи надолу, като затисна ездача за краката.

Ян Бибиян и Калчо с револвери в ръка се затичаха нататък, отместиха раненото магаре, хванаха ездача му и бързо го завлякоха под надвесената урва. Пленникът ужасно се изплаши и стоеше пред тях ни жив, ни умрял.

— Ако почне да подскача, ще го изпуснем — каза Калчо. — Аз ще го вържа.

Той разви чалмата от главата си и като сложи пленения лунага да седне, привърза му здраво двата крака един о друг.

Плененият не направи никакво усилие за съпротива, а покорно се остави да го завържат, като трепереше от страх. Дългите му пипала бяха оклюмнали като попарени.

Ян Бибиян почна с разни ръкомахания да го разпитва кой е, какъв е и от кого са пратени. Да не би Ягага да ги е изпратил! Плененият изпърво само трепереше и не смееше да мръдне. Но като видя, че тия страшни приятели се отнасят към него добре и не искат да му сторят нищо лошо, почна да се мъчи да разбира въпросите им и да им отговаря и с глас, и с движение.

След дълги разправии най-после Ян Бибиян разбра, че преследвачите са потеря от близкото селище и че нямат нищо общо с Ягага. Това успокои Ян Бибиян и той почна да го разпитва защо хвърляха по тях камъни. Той взе един малък объл камък и му го тури в ръката, за да може да му обясни по-добре. Щом турна камъка в ръката му, пленникът засия от радост и почна да се смее. Като се обърна по очи надолу, макар и завързан, почна да се кланя дълбоко. Тая постъпка на пленения учуди много нашите хора. Те помислиха, че това е някоя хитрост, и почнаха да го разпитват защо прави това.

Пленникът с дълги ръкопляскания и с всевъзможни движения им обясни, че когато някой противник подаде камък на противника си, това значи, че сключват мир и приятелство и че тоя мир и това приятелство важат за цялото селище, където живеят помирителите. Пленникът особено се радваше, че е направил сега помирение с цялата голяма зелена звезда, откъдето са пристигнали двамата нейни жители, и че занапред няма да имат страх от тая голяма звезда и тя няма да им носи нищо лошо.

Ян Бибиян разбра, че това вярване у лунагите е свързано с тяхната религия, която не му бе известна.

Пленникът стана словоохотлив, страхът му съвсем изчезна и той покани гостите да ги заведе в близкото селище, където живееше.

Като помисли, че това е някоя хитрост, Ян Бибиян не се съгласи да използува неговото гостоприемство, а го помоли да остане тук при тях, докато Ягага прати хората си да ги намерят.

Пленникът не прие това с особена охота, но при все това съгласи се.

Между това денят мина и почна да се смрачава.

Калчо отвърза краката на пленника и за това получи много поклони.