Ян Бибиян на Луната

Свещените Животни

Ян Бибиян се усмихна в себе си и намали скоростта…

— Така — каза Калчо доволен. И като се съсредоточиха пак в работата си, те заплаваха мълчаливо над лунната еднаква повърхнина, като не пропущаха нито едно забележително място.

Фотографическият апарат работеше непрекъснато и се чуваше лекото шумолене на лентата. Така Ян Бибиян и Калчо прекараха целия тоя дълъг ден, докато Слънцето почна да залязва. Като видяха, че скоро над тая част на Луната ще настъпи пълен мрак, а те имаха още да обикалят, потърсиха място, къде да слязат, за да прекарат нощта.

Наблизо до планината, която те нарекоха „Пръстенът на Лиана“, Ян Бибиян съгледа една немного голяма кръгла равнина, която имаше сивозеленикав цвят и по която не се виждаха никакви скали, нито разхвърляни камънаци. Наоколо не се виждаха никакви следи от живот, нито тълпи лунаги излизаха да гледат „Светкавица“, както това ставаше при всяко населено място, над което минаваха. Мястото бе заградено от немного високи хълмове и изглеждаше добре запазено.

— Да — каза Калчо, — аз също намирам това място удобно за слизане, между тая тъжна природа то има по-свеж вид и ми напомня за Земята.

— Изглежда на засъхнало блато или на езеро, покрито с водорасли — рече Ян Бибиян. — Ако това е така, ние можем да хлътнем в него и вече да не излезем.

Той спусна „Светкавица“ ниско над това място и почна бавно, много бавно да обикаля и да наблюдава.

— Мястото е удобно — заключи той. — Само към средата ми се вижда съмнително. Ще се спуснем в края.

И понеже Слънцето вече се канеше да се скрие, той пусна леко апарата и кацна в подножието на един връх в края на равнината.

— Чудесно! — извика Калчо. — Тук ще прекараме нощта спокойно. Жалко, че не взехме Магу, той щеше да ни обясни нещо за това загадъчно място. Впрочем такива места аз видях още на няколко пункта. Това са нещо като оазиси на Луната, следи от някогашната нейна Цъфтяща епоха.

Слънцето се скри бързо и отведнъж настана непрогледна нощ. Върху траурната покривка на небето се откроиха неимоверно ярко безброй големи и кръгли небесни светила, които красяха лунните нощи, но не разпръсваха непрогледния мрак, който се възцаряваше върху самата Луна.

— Да пуснем осветлението — каза Калчо, който бе си подал главата из изхода на апарата.

— Нека го пуснем! — рече Ян Бибиян.

Калчо се наведе и натисна копчето.

Отведнъж мека и хубава светлина раздра непрогледната тъмнина наоколо.

Ян Бибиян и Калчо отвориха капака и излязоха на гърба на машината.

Отнякъде се понесе глух, като изпод земята, страшен рев, приличен на лъвско ридание, повтори и потрети. Ехото му отговори тайнствено и страшно.

Ян Бибиян и Калчо се спогледаха. Такъв вик не бяха чували на Луната.

— Лъв! — рече Калчо малко плахо.

— Лъв на Луната? — засмя се Ян Бибиян, уж спокоен, но и той чувствуваше някаква плахост в душата си.

Няколко минути настана тишина, която след тоя зловещ рев изглеждаше страшна. Ян Бибиян и Калчо, вперили напрегнато очи в тъмнината, стояха неподвижно.

Внезапно някакъв ужасен трясък, тътнеж като от стотина гръмотевици, се чу някъде в тъмнината и околността се раздруса като от земетресение.

— А това какво може да бъде? — рече Калчо.

— Навярно скали паднаха в отвора на някой от тия угаснали вулкани — отговори Ян Бибиян.

На стотина-двеста метра от мястото на „Светкавица“ нещо цамбурна. Чу се плясък, като че някакво тежко тяло падна във вода. Последва го първият зловещ рев, продължителен и страшен.

— Тук има някакви животни — каза Ян Бибиян. — Нека пуснем прожектора!

Калчо отвори прожектора, който беше върху гърба на апарата. Лумна силна, ослепителна светлина. Той я насочи към мястото, гдето се чу силното цамбуркане, и тя заигра по широката равнина.

И ето че в края на снопа светлина, който излизаше от прожектора и падаше като голям светъл кръг, се показа една едра глава, прилична на главата на гущер, сбръчкана и люспеста, и се изправи на дълга шия. Тя си отвори широките уста, премлясна нещо и като зина, нададе продължителен и страшен рев — същия рев, който Ян Бибиян и Калчо чуха вече два пъти…

— Животно, животно! — извика Калчо.

— Вземи апарата и се опитай да го фотографираш — рече Ян Бибиян.

В това време на големия светъл кръг на прожектора израснаха още няколко такива глави и почнаха да реват.

Размаха се твърда, тежка опашка, назъбена отгоре, и заудря силно. При нейното удряне заплискаха големи бризги вода.

— Ние сме при някакво езеро — рече Ян Бибиян. Повърхност водна обаче не се виждаше. Ситна, преплетена, сива растителност покриваше всичко.

Ян Бибиян и Калчо с фотографически апарати в ръце бяха устремили очи към чудовищата и правеха снимки.

Едно от тия животни подскокна и се изправи. То беше огромно. Имаше около 20 метра дължина, дълга шия, глава, която бе сравнително малка и не отговаряше на голямото гущерско туловище, опашка къса и твърда, крака немного високи, с лопатарести стъпала. То пристъпи лениво, проточи нагоре дългата си шия и изрева.

— Ами ако ни нападне? — рече Калчо.

— Приготви за всеки случай топчето! — каза Ян Бибиян.

Калчо отиде при малкото топче, което беше върху главата на „Светкавица“, напълни го и се прицели към чудовището.

— Да гръмна ли?

— Не! — каза Ян Бибиян. — Само в случай на опасност. Нека бъде готово!

В това време иззад хълма, където бяха, се появиха няколко малки светлини, които се раздвижиха като фенерчета и подскачаха към „Светкавица“.

Ян Бибиян, който ги забележи, веднага обърна прожектора нататък.

Десетина лунаги, които носеха в ръце светещи плочки, приближаваха към „Светкавица“. Те подскачаха бавно и леко, като че танцуваха, и дружно пееха някаква тържествена песен. Бяха загърнати в дълги зелени наметки, които покриваха и главите им.