Ян Бибиян на Луната

Обитателите на Луната

Когато „Светкавица“ кацна, всички тия странни същества, които бяха обградили на голям кръг мястото, гдето паднаха знамената, се разбягаха бързо, пръснаха се и се изгубиха зад близките хълмчета, пръснати като грамадни островърхи пирамиди, зад които се простираше веригата на висока планина.

Преди да слезе от машината, Ян Бибиян прегледа всички апарати и инструменти за измерване и изследване. След това даде първата радиограма от Луната, Тя беше кратка:

„Пристигнахме благополучно и кацнахме бодри. Луната е обитаема от живи същества, с които не сме влезли в съприкосновение, защото току-що кацнахме. Горещината е голяма. Ще пращам ежедневно сведения.“

В същия миг големите радиостанции на Земята получиха чрез Иа съобщението и подир няколко часа вестниците от целия свят съобщаваха новината.

Иа, която непрестанно седеше до апарата, скокна от радост и запляска с ръце.

— Лиана, татко! — развика се тя. — Ян Бибиян се обади от Луната! Пристигнал благополучно!

Морският капитан и Лиана се втурнаха развълнувани при апарата, по който Иа, развълнувана, пращаше поздрави на Ян Бибиян.

Докато Ян Бибиян водеше разговор със Земята, Калчо бе отворил вече капака, през който се влизаше в „Светкавица“, и застанал на стълбичката, бе изхлузил цялото си тяло навън и гледаше.

Понеже Слънцето блещеше силно и ослепителни отражения от осветените червени, жълти, сини и разноцветни сипеи, които стояха като големи петна по планините, силно дразнеха очите, Калчо си сложи големи черни очила и почна с любопитство да наблюдава.

Скоро не високо над него прехвръкна някакво животно, прилично на магаре, с дълги уши, с ципеста опашка, разперена като ветрило, и с големи крила като на прилеп. Върху него бе възседнало едно друго животно, което напомняше човек, но все пак много се различаваше от него.

— Ян Бибиян — обади се през капака Калчо, като се наведе, — над нас хвърчи едно магаре, възседнато от някакъв странен човек.

Ян Бибиян отвори другия капак и погледна. Но понеже ослепителната светлина блесна отведнъж в очите му, той примижа и се върна да сложи черни очила. Когато погледна отново, над тях почна бавно да обикаля чудното животно със своя чуден ездач, който държеше в ръка нещо като юзда и управляваше хвърчащото, като издаваше някакви звукове, които не можеха да се схванат добре, но които приличаха на думи.

Понеже тоя хвърчащ ездач почна да се върти бавно над главите им, Ян Бибиян и Калчо можаха добре да го разгледат.

Интересно бе, че той бе облечен в някаква зелена, прозрачна, като че ли от стъкло дреха, която се развяваше като голямо наметало. Краката му бяха съставени от тъмнокафяви прешлени като краката на някои земни големи бръмбари и отдолу свършваха с големи кълбообразни стъпала. Двете му ръце, с които държеше юздите, бяха също така от прешлени, които имаха дълги прешленни пръсти, на които по долната част като мазоли бяха наредени някакви големи колкото орехи мехурчета.

Главата на тоя обитател стоеше направо на тялото му, неотделена с никаква шия. Наместо уши имаше две големи пипала като пера, устата му бяха големи, издадени напред, и белите му зъби не се покриваха от никакви устни. Очите му бяха големи, поставени като в кутии от двете страни на сплескан нос, и клепките му представляваха две големи кръгли люспи, които, като мигаха, затваряха се и леко тракаха като кутии за цигари.

Понеже тоя хвърчащ конник дълго се въртя над току-що пристигналите гости на Луната и мърдаше по всевъзможни начини пипалата на главата си и се навеждаше надолу, Ян Бибиян разбра, че им дава някакъв знак, свали шапката си и почна да я размахва към него.

Хвърчащият, види се, разбра това и издаде някакъв особено радостен звук, който приличаше на поздрав, а устата му се отвориха в усмивка.

— Бръррър… танцуцц…

Ян Бибиян се опита да му подражава и също извика:

— Брърр… танцуцц…

Като чу това, хвърчащият се развика още по-високо, придърпа юздата на своето хвъркато магаре и слезна долу бавно до „Светкавица“. Магарето прибра крилете и опашката си, кацна на четирите си крака, а ездачът скочи от него, падна на колене и почна бързо да се навежда и изправя, като се подпираше на ръцете си.

— Кланя се, кланя се! — завика Калчо…

— Кля-кля-кля! — завика кланящият се и почна да протяга ръце нагоре към „Светкавица“, където се подаваха Ян Бибиян и Калчо.

— Да слезнем ли? — попита Калчо, като се обърна към Ян Бибиян.

— Е да, не можем все тук да стоим. Дошли сме на гости на Луната — нека слезем. Във всеки случай да си вземем и пушките.

Двамата бързо взеха електрическите пушки и един по един слязоха от „Светкавица“. Първи слезе Ян Бибиян. Той се приближи до странния човек, който се кланяше, и му извика:

— Поздравявам те, жителю на Луната! Поздравявам те от далечната Земя!

Кланящият се скокна отведнъж. Големите топки, които представляваха стъпалата му, се издуха и увеличиха двойно. Той почна да подскача на едно място и благодарение на тия топки се вдигаше високо, по десетина метра. Той дълго скачаше на едно място, говореше някакви неразбираеми думи и чукаше ръцете си една о друга. Това чукане произвеждаше звук като от чукането на две дървени лъжици.

— Това е някакъв танц — каза Ян Бибиян. — Той изказва радостта си от нас.

— Да, изглежда много весел — рече Калчо.