Ян Бибиян на Луната

Безпокойствието на Иа

Първата работа на Ян Бибиян, като се върна в града на Ягага, беше да види машината си.

— Слава богу, слава богу! — викна Калчо, който пръв затича и влезе в пещерата, където беше „Светкавица“. Всичко беше в ред. Стражата около машината беше удвоена и на голямо разстояние наоколо по заповед на Ягага не се допущаше никой да мине.

Любопитна тълпа, която беше придошла от цялото царство на Ягага, се трупаше и искаше да види чудната машина, но стражата не я допущаше.

Ян Бибиян и Калчо бяха поканени наново на гости у Ягага. След като се наобядваха, те се оттеглиха на почивка в определеното им жилище, където бяха преспали, защото се чувствуваха изморени. Толкова уморени, че забравиха дори да се обадят на Земята. Те легнаха на своите оригинални легла и заспаха.

Цели двадесет и четири часа и повече на Земята нямаха никакво известие от Луната, и земните жители живееха в тревога.

Иа непрекъснато стоеше на своя предавател и се мъчеше да влезе във връзка с Ян Бибиян, ала напразно.

Вестниците по цялата Земя почнаха да дават най-невероятни съобщения. Тия вести, където се съобщаваше за катастрофи и за нещастия, които са сполетели нашите пътници, хвърлиха в тревога и паника големите акционери за експлоатация на златото на Луната.

Но най-много тия страшни слухове тревожеха сърцето на Иа.

Тя всяка минута питаше и търсеше връзка с Ян Бибиян.

— Ало… ало… Ян Бибиян, какво става, чуваш ли? Ало! Ало! Иа, Иа е тук.

Но никой не се обаждаше. Тя прекара така цяла нощ пред апарата, като го държеше постоянно отворен.

От всички краища на света идваха запитвания по радиото, по телефона и с телеграми, обаче тя стоеше тъжна, захвърляше ги и не отговаряше на никое.

Родителите на Ян Бибиян бяха също у дома на Иа. Като не се получи известие толкова време, те съвсем се отчаяха, почнаха да се окайват и да плачат.

А Иа, уморена от нощното бдение пред апарата, на утринта заспа, както си седеше на стола.

Отведнъж продължителният звън на нейния апарат я стресна. Тя се събуди и грабна слушалката…

— Ало, ало! — обади се спокойният и бодър глас на Ян Бибиян…

— Ало! Ян Бибиян, ти ли си? Защо ни измъчи? Какво става с тебе? Жив ли си, здрав ли си? Тук се пръснаха страшни слухове, които ни разтревожиха… Твоите стари родители са тука — съсипани от скръб, обаждай се по-често!… И чу ли?… Не се бави там!… Върни се, върни се!…

Като каза набързо и с развълнуван глас тия думи, Иа чу отсреща веселия смях на Ян Бибиян и на Калчо.

— Не се тревожете, Иа! Тук сме чудесно. Няма никаква опасност. „Светкавица“, аз и Калчо сме добре. Ядем на царска трапеза и си играем със златни камъни. Тук има невероятно много злато, скъпоценни камъни и метали… Жителите на Луната са интересни и добри… Посрещат ни като скъпи гости от Земята, която те обожават. Не се безпокойте за нас. Може би скоро няма да се обадя, защото тръгвам по изучавания на това чудно кълбо и ще бъда отделен от „Светкавица“, която е на сигурно място. Тук пътувам с хвърчащи магарета — интересни животни. Бих желал да доведа от тях на Земята и да ги развъдя. Биха служили чудесно на нашите хора.

Ян Бибиян говореше весело и Иа слушаше усмихната и тръпнеше от радост. При последните думи на Ян Бибиян тя се изсмя високо. Насреща пак тъй сърдечно й отговори с висок смях и Ян Бибиян.

Ян Бибиян беше си отпочинал. Но безплодно прекараните тука дни го измъчваха. Церемониите и гощавките му омръзнаха. Той искаше да използува времето си, да изучи Луната и добре да се запознае с нея.

— Калчо — обърна се той към верния си другар, като свърши разговора с Иа, — заседнахме тук и ако върви така, нашата работа е безполезна. Тия официални приеми и специални водачи ми тежат. Аз искам да бъда свободен и свободно да обикалям тая „жълта диня“. Да видим, да разберем и да се върнем. Какво мислиш ти, а?…

— Право да ти кажа, Ян Бибиян, и мене ми се стяга душата. Аз мисля да извадим „Светкавица“ и с нея да кръстосаме Луната по всички посоки. После, знаеш ли що? От гозбите на Ягага малко нещо ми се развали стомахът. Ще ми се да си лапна нещо от нашите провизии, които пазим за всеки случай.

— Много добре, Калчо, извади малко нещо там от сарделите, вземи и две-три варени яйца, дай един лимон и едно късче солена сланинка да си хапнем като хората. Клечките, които облизахме у Ягага, бяха наистина вкусни, но усещам в стомаха си нещо, като че съм ял памук.

— Ами една бутилка винце да взема ли?

— Дай, бе Калчо, по-скоро бе!… Да пийнем малко винце, да се сетим за Земята. След това ще измъкнем „Светкавица“ и ще тръгнем да обикаляме. Само гледай да не ни види Магу, защото и той ще пожелае да ни придружава. Заповедта на Ягага е да не ни оставят никъде да излизаме без Магу, за да не пострадаме или да не се изгубим.

Докато казваше това Ян Бибиян, Калчо отключи склада в тяхната машина, където беше оставена храната за „в краен случай“, извади разни кутийки, извади и от земния благословен хлебец, който бе се втвърдил, и най-после извади и една бутилка вино.

След това те се оттеглиха в дъното на обширната пещера, седнаха под опашката на „Светкавица“ и почнаха бързо да се хранят и да чупят на големи залъци благословения хляб, който храни милионите човешки същества на земята.

Всичко това им се видя тъй сладко, тъй хубаво!

Калчо отвори бутилката и наля вино. То заискри в чашите.

— Наздраве, Ян Бибиян!

— Наздраве, Калчо!

— Да пием за здравето на Земята, на нашата прекрасна, хубава Земя!

Като изпиха чашките, зад тях изпъкна отневиделица Магу, широко усмихнат.

— Да го почерпим — каза Калчо.

— Налей му! — рече Ян Бибиян.

Калчо наля трета чашка и я подаде на Магу. Наля и другите две, чукнаха се с Ян Бибиян, като обърнаха внимание с това и на Магу, който, като подражаваше, чукна се с тях.

Магу помириса чашата, след това отвори устата си и я наля цялата вътре, като заскача от удоволствие.

Калчо му наля още една.