Ема Лайона

CVМЪЧЕНИЦАТА

Ние много бихме искали да пропуснем последните подробности, за които ни остава да разкажем и, след като сме проследили до края този страдален път, просто да начертаем на надгробния камък: „Тук почива Луиза Сан Феличе, мъченицата“. Но неумолимата История, която ни водеше през цялото протежение на това дълго повествование, не ни позволява да отстъпим дори на крачка, дори ако силите ни пресек-ват и ни се наложи, като божествения ни учител, да падаме три пъти по пътя, изнемощели под тежестта на товара си.

Но да се закълнем поне, че няма да се наслаждаваме на ужасите. Ние не измисляме нищо, а само излагаме събитията, както обикновеният зрител би преразказал гледаната от него в театъра трагедия. Уви! Този път реалната действителност превъзхожда всичко, което би могло да измисли човешкото въображение.

Боже на страшния съд! Отмъстителни Боже! Боже на Микеланджело! Дай ни сили да стигнем до края!

Както беше казано в предишната глава, пленницата от Пристанищния замък, едва съвзела се от родилните мъки, беше изпратена от Палермо в Неапол с корвета „Сирена“ и отведена в затвора Викария, в килията, свързана с параклиса.

Безсилна да стои на крака, нито дори да седне, тя буквално рухна на сламеника. Беше толкова слаба, умираща, почти мъртва, че тъмничарите не сметнаха за нужно да я оковават. Те не се бояха, че може да избяга, както ловецът не се бои, че може да отлети гълъбът, на когото той е счупил с куршума си крилото.

И наистина, всички нишки, които я свързваха с живота, бяха прекъснати. Тя видя как се олюля, падна и умря заради нея Салвато и като някакво знамение, че няма право да надживее този, когото толкова е обичала, детето, което я пазеше, побърза да излезе от утробата й, далеч преди посочения от природата срок. Сега никак не беше трудно да се измъкне душата от това нещастно, разбито тяло.

Дали от съжаление, или в съгласие с ужасния церемониал на смъртта, надзирателите я попитаха не се ли нуждае от нещо. Но тя нямаше сили да отговори и само отрицателно поклати глава.

Мнението на Фердинанд, че Сан Феличе е получила вече небесната благодат и може да умре без изповед, предадоха на управителя и той повика свещеника едва в осем сутринта, когато тя трябваше да напусне затвора.

Екзекуцията трябваше да се състои едва в десет, но бедната жена, обвинена в това, че е станала причина за гибелта на банкерите Бекер, трябваше да се покае публично пред дома им и на мястото, където бяха разстреляни.

В това решение се криеше голяма изгода за властите. Читателят си спомня писмото на Фердинанд до кардинал Руфо, където кралят казваше, че не се учудва от недоволството на Стария пазар, след като в Неапол вече от осем дни не бесят никого. А сега екзекуция не беше имало цял месец! Палачите бяха опустошили затворите почти напълно и не можеха да разчитат повече на подобни зрелища, за да държат в подчинение тълпата. Сан Феличе се явяваше тъкмо навреме и трябваше да направят смъртта й колкото се може по завладяваща и по-мъчителна, за да усмирят свирепите зверове от Стария пазар, които Фердинанд почти половин година беше поил с човешка кръв и хранил с месото на патриотите.

За този случай беше по-добре да отстранят маестро Дона-то, патентованият палач, и да го заменят с палача-любител Бекайото, което обещаваше приятни изненади за любимия народ на негово величество.

Ние дори не се опитваме да опишем каква беше последната нощ на нещастната жена. Любимият й беше мъртъв, детето й беше мъртво, тя оставаше сама в целия свят. С измъчено тяло и осакатена душа, легнала по очи върху зловещия сламеник в предверието на ешафода, на който загинаха толкова мъченици, тя беше изпаднала в някакво страшно духовно и физическо затъпяване. Само ударите на часовника я изведоха за броени мигове от това състояние и тя напрегнато броеше ударите, всеки от които като нож пронизваше сърцето й. Когато замираше последният звън, тя пресмяташе колко още й остава да живее, главата й отново падаше на гърдите и тя отново изпадаше в мъчително забвение.

Удари четири, пет, най-после шест часа и настъпи денят. Последният ден!

Той беше мрачен и дъждовен, в пълно съответствие със зловещата церемония, която предстоеше да се извърши при неговата светлина, — мрачен ноемврийски ден, един от тези, които известяват, че годината си отива.

В коридора свиреше вятър, дъждът блъскаше в прозорците.

Чувствайки че наближава съдбоносният час, Луиза с върховно усилие успя да коленичи, прислони главата си до стената, за да не падне и започна да се моли. Но тя не можеше да си спомни нито една молитва, по-точно, никога не беше предвиждала, че може да се окаже в такова положение, и не знаеше никаква подходяща за случая молитва. Затова устните й просто повтаряха думите, които бяха ехо на разбитото й сърце: „Боже мой! Боже мой! Боже мой!“.

В седем се отвори външната врата на кабинета на „бианки“. Луиза потръпна без да разбира значението на този звук, но сега за нея всеки шум означаваше, че смъртта чука на вратата на живота.

В седем и половина тя дочу тежки и като че ли препъващи се стъпки в параклиса. После вратата на килията й се отвори и на прага се появи нещо толкова фантастично и безобразно, както съществата, родени от нощния кошмар. Това беше Бекайото с дървения си крак, осакатената лява ръка и изтеклото око. В пояса, редом с любимия му нож, беше затъкната и голяма брадва. Той се смееше.

— А, ето къде си, красавице! Аз дори не знаех колко ми е провървяло. Чувал бях, че си издала нещастните Бекер, но едва сега разбрах, че си била любовница на гнусния Салвато! Той, значи, е умрял, — добави Бекайото, като скърцаше със зъби, — и аз съм лишен от радостта да ви убия и двамата… Впрочем, щеше да ми е трудно да реша с кого да започна!

Той слезе по няколко стъпала, които водеха от стаята за молитви в килията и като забеляза разкошните къдрици на Луиза, които се спускаха по раменете й, продължи:

— Ще трябва да ги отрежем, жалко. — И той тръгна към пленницата.

— Хайде да ставаме, време е вече.

И той понечи с грубо движение да хване бедната жена за лакътя. Но той още не беше успял да се дотътри през цялата стая на дървения си крак, когато вратата на кабинета „бианки“ внезапно се отвори и между палачът и жертвата му се появи един покаяник с дълго бяло расо и блестящи през отвърстията на качулката очи.

— Вие ще докоснете тази жена едва на ешафода! — каза той.

При звука на този глас, Луиза нададе неистов писък и като внезапно намери сили, каквито не беше очаквала от себе си, се изправи в цял ръст и се опря на стената, сякаш гласът, толкова кротък и благ, я беше изплашил повече от заплахите и издевателствата на Бекайото.

— Тя трябва да бъде само по риза и боса, за да се покае публично, — възрази уродът. — Трябва да й подстрижат косите, за да мога да й отсека главата. Кой ще я остриже? Кой ще свали дрехите й?

— Аз, — отвърна човекът със същия кротък и в същото време нетърпящ възражения глас.

— О, да, вие! — промълви Луиза с молитвено събрани ръце и необяснимо изражение на лицето.

— Чуваш ли? — обърна се покаяникът към любителя-палач. — Върви си и ни чакай в параклиса. Тук нямаш повече работа.

— Аз имам всички права над тази жена — извика Бекайото.

— Имаш право над живота й, а не над нея самата. Ти си получил от хората заповед да я убиеш, аз получих от бога заповед да й помогна да умре. Всеки от нас трябва да изпълни получената от него заповед.

— Вещите й ми принадлежат, парите й ми принадлежат, всичко, което има, ми принадлежи. Само косите и струват четири дуката!

— Ето ти сто пиастра, — каза покаяникът и хвърли през вратата на параклиса натъпкана със злато кесия, за да накара Бекайото да отиде в съседното помещение, — млъкни и тръгвай.

В подлата душа на касапина за известно време алчността се бореше с жаждата за мъст. Алчността победи. С ругатни и проклятия той се затътри към кесията. Каещият се го последва и притвори вратата не напълно, но достатъчно, за да скрие пленницата от любопитни погледи.

Ние вече разказахме колко голяма беше властта на „бианки“, които покровителствуваха осъдените до последната им минута. Те попадаха във властта на палача едва след като каещият се сваляше от рамото им ръката си и казваше на изпълнителя на присъдата „Този мъж (или тази жена) ти принадлежи.“

Човекът незабавно слезе по стъпалата в килията и като извади изпод расото си ножица, се приближи до Луиза.

— Вие сама, или аз? — попита той.

— Вие! О, вие! — възкликна Луиза.

И тя се обърна към монаха с гръб, за да може той да изпълни тържествения и мрачен обред, наречен тоалет на осъдения на смърт.

Каещият се сподави една въздишка, вдигна очи към небето и през отворите на маската му можеше да се види, че от тези очи се стичат едри сълзи. После той събра колкото може по-нежно разкошните коси на пленницата в лявата си ръка и внимателно, за да не засегне шията й с ножицата, започна бавно да реже с дясната златистите къдрици, които я украсяваха приживе и можеха да попречат в смъртния й час.

— На кого желаете да предам тези коси — попита каещият се, след като приключи.

— Запазете ги в знак на обич към мен, умолявам ви!

Монахът се обърна, за да не го види младата жена и поднесе къдриците към устните си.

— А сега, — промълви Луиза, като трескаво прекара ръка по внезапно оголената си шия. — какво ми остава да правя?

— Вие сте осъдена на публично покаяние. Трябва да бъдете боса и само по риза.

— О, зверове! — прошепна мъченицата, като се изчерви от срам.

Монахът, без да отговори, влезе в кабинета на „бианки“, през чиято врата се разхождаше напред и назад часовой, свали от стената едно бяло расо на покаяник, отряза с ножиците качулката и го отнесе при Луиза.

— Уви! Това е всичко, което мога да направя за вас, — каза той.

Осъдената радостно извика. Тя разбра, че това расо, което беше затворено до шията и се спускаше до петите, не беше риза, а саван, който щеше да скрие надеждно голотата й от страничните погледи и още преди смъртта щеше да я покрие с плащеницата на вечността.

— Аз излизам, — каза покаяникът. — Извикайте ме когато сте готова.

След пет минути се чу гласът на Луиза.

— Отче!

Човекът влезе. Луиза остави дрехите си на табуретката. Тя беше облечена с риза, по-точно расо, краката й бяха боси. Единият крак се подаваше под бялото платно и погледът на каещия се падна върху нежното стъпало, което трябваше да крачи по неаполитанските улици до самия ешафод.

— Бог не пожела да ви отмине и най-малката от предопределените за вас страсти… Укрепете духа си, мъченице! Вие сте на път към небесното блаженство.

Той подложи рамото си, на което тя се облегна и заедно с нея изкачи стъпалата, бутна вратата към параклиса и каза:

— Ето ни.

— Дълго се приготвяхте! — промърмори Бекайото. — Наистина, осъдената не е лоша…

— Замълчи, негоднико! — прекъсна го покаяникът. — Имаш право да убиеш, а не да оскърбяваш.

Спуснаха се по стълбата, минаха през трите решетки и излязоха на двора. Там ги очакваха дванадесет свещеника и момчета от хора, които държаха хоругви кръстове. Двадесет и четирима „бианки“ бяха готови да съпровождат жертвата, под аркадите стояха множество монаси от различни ордени, които трябваше да се присъединят към кортежа. Лееше се проливен дъжд.

Луиза се огледа, изглежда търсеше нещо.

— Какво желаете? — попита каещият се.

— Бих искала да имам кръст, — помоли тя.

Монахът извади из под расото си сребърен кръст на черна кадифена лента и го надяна на шията й.

— О, спасителю! — промълви тя. — Никога няма да изпитам всичките ти страдания, но аз съм жена, дай ми сили!

И тя долепи устни до кръста, за да почерпи сили от тази целувка.

— Да вървим, — каза Луиза.

Процесията потегли. Отпред вървяха свещениците, като нареждаха протяжно погребални молитви. След тях се мъкнеше, подпрян на патерица отвратителният в ликуването си Бекайото. Той се смееше свирепо и сечеше въздуха със стисната в дясната ръка брадва, като че ли това бяха човешки глави. После идваше Луиза опряна с дясната си ръка в рамото на каещия се, а с лявата притискаше кръста към устните си. След тях вървяха двадесет и четирима „бианки“. Шествието завършваха монасите от различните ордени в разноцветните си раса.

Процесията излезе на площад Викария и завари там огромната тълпа. Тя посрещна шествието с радостни викове, примесени с ругатни и проклятия. Но жертвата беше толкова млада, толкова прекрасна и покорна, за нея се разпространяваха толкова различни слухове, толкова се говореше за нея, понякога дори със заинтересованост и съчувствие, че след няколко минути проклятията и заплахите спряха и на площада постепенно се възцари тишина.

Пътят към Голготата беше определен предварително. По улицата Трибунали излязоха на Толедо, после тръгнаха по нея, като едва си пробиваха път. Изглежда, всички къщи се състояха само от човешки глави. В края на улицата свещениците завиха наляво, монаха покрай църквата Сан Карло, излязоха на площада на Замъка и навлязоха в улица Медина, където както си спомняте се намираше домът на Бекер.

Парадната врата беше превърната във временен олтар. За основа му служеше нещо като жертвеник, украсен с хартиени цветя и свещи, които бързо изгаснаха под бурният порив на вятъра. Процесията се спря, като образуваше широк полукръг, в центъра на който се оказа Луиза. Расото й беше прогизнало от дъжда и прилепваше по тялото й. Разтреперена от студ, тя падна на колене.

— Молете се! — заповяда й сурово един от свещениците.

— Блажени мъченици, братя мои, — изрече младата жена, — помолете се за една мъченица, подобна на вас самите!

Престоят продължи десет минути, след това продължиха пътя си.

Този път траурната процесия се върна по същия път, после тръгна по улица Мола, по Нуова, през Пазарния площад, навлезе в кварталите на стария град и спря пред високата стена, до която бяха разстреляни двамата Бекер.

Мъченицата беше изранила до кръв краката си по изровените камъни на крайбрежната улица, беше се вледенила от морския вятър. При всяка крачка тя издаваше глух стон, но църковните песнопения заглушаваха стенанията й. Силите я напуснаха и каещият се я поддържаше, обхванал с ръка талията й.

Пред стената се повтори същата сцена, както и пред дома на банкерите. Сан Феличе коленичи, по-точно, падна на колене и с почти угаснал глас повтори молитвата си. Очевидно беше, че, измъчена от неотдавнашното раждане и пътешествието по бурното море, тя нямаше да издържи страданията от последните часове и ако трябваше да преодолее дори още половината от изминатия път, щеше да умре, преди да стигне до ешафода. Но тя стигна!

При последното покаяние пред стената, до слуха й достигна, като отдалечен гръм оглушителният рев на повече от двадесет хиляди ладзарони, мъже и жени, събрани вече на Пазарния площад, без да се броят тези, които, като течащи към езеро ручеи, се стичаха по стотиците улички, по непроходимия лабиринт от пресечки, които излизаха на този площад, — този форум на неаполитанската тълпа. Луиза едва ли би могла да си пробие път през плътната човешка маса, ако любопитството не беше сътворило чудо: редиците се отдръпнаха и й направиха път.

Тя вървеше със затворени очи, опряна на своя утешител и поддържана от него, когато изведнъж почувства, че ръката, която обхващаше кръста й трепна. Очите й неволно се отвориха… Тя видя ешафода!

Той беше издигнат срещу малката църква Санта Кроче, на същото място, където някога е бил обезглавен Конрадин. Ешафодът се състоеше от малък подиум, висок три метра и поставен на него дръвник. Той беше открит, без никаква ограда, за да могат зрителите да проследят и най-малката подробност от предстоящата драма.

На ешафода трябваше да се изкачват по стълба. Този предмет на разкош беше прикрепен към подиума не заради удобството на осъдената, а заради Бекайото, който не би могъл да се изкачи по отвесната стълбичка с дървения си крак.

Камбанарията на Санта Кроче удари десет, когато свещениците, покаяниците и монасите се строиха около ешафода, а осъдената приближи първото стъпало на стълбата.

— Не унивайте, — ободри я каещият се. — След десет минути ще ви подкрепя не моята немощна ръка, а могъщата длан на Бога. От този ешафод до небето е но-близо, отколкото от улицата до ешафода.

Луиза събра всичките си сили и се изкачи по стълбата. Бекайото я изпревари и при появяването си на подиума, уродливата му фигура предизвика бурен възторг сред тълпата. Докъде стигаше погледът, се виждаха само глави, които мърдаха, за да заемат по-добра позиция, зяпнали усти и жадно искрящи очи. Само през една пресечка се виждаше гъмжащата от народ крайбрежна улица, а зад нея се простираше морето.

— Е, готови ли сме най-после? — изсумтя Бекайото като залиташе на дървения си крак и размахваше брадвата.

— Когато времето настъпи, ще ви кажем, — отвърна каещият се. После се обърна с безкрайна нежност към осъдената и попита:

— Имате ли някакво желание?

— Искам да ми простите! Да ми простите! — възкликна Луиза и падна пред него на колене.

Монахът простря ръка над приведената й глава.

— Бъдете свидетели, — провъзгласи той високо, — че от свое име, в името на Бога и хората аз прощавам на тази жена!

Същият груб глас, който вече беше прозвучал пред дома на Бекер, като заповяда, на мъченицата да се моли, се дочу и, сега, този път от тълпата долу, в подножието на ешафода:

— Да не сте свещеник, че й прощавате греховете?

— Не, но въпреки това правата ми са не по-малко святи: аз съм съпругът й!

И като изправи осъдената, той отметна назад качулката и разтвори обятията си за Луиза. И тогава, въпреки страдалческото изражение, което изкривяваше чертите му, всички познаха кроткото лице на кавалера Сан Феличе.

Младата жена, задавена от сълзи, се притисна до гърдите на съпруга си.

Въпреки закоравялостта на зрителите, в много очи се показаха сълзи. Дочуха се единични викове:

— Милост!

Беше заговорила възмутената човечност.

Но сега Луиза и сама разбра, че съдбоносният миг е настъпил. Тя се откъсна от обятията на кавалера и, олюлявайки се, направи крачка към палача и промълви:

— Предавам се в ръцете ти, Господи!

После отново падна на колене и положи главата си на дръвника.

— Добре ли е така, господине? — попита тя.

— Ще стане! — грубо отвърна Бекайото.

— Моля ви, не ме карайте да страдам.

Сред гробното мълчание Бекайото вдигна брадвата.

И тогава се случи нещо ужасно.

Дали ръката му не беше достатъчно сигурна или брадвата не беше достатъчно тежка, но първият удар нанесе на осъдената дълбока рана, без да пресече, обаче, шийните прешлени.

Луиза извика ужасено, скочи, обляна в кръв, и започна да размахва ръце във въздуха.

Палачът я сграбчи за остриганата коса, натисна я към дръвника и сред воя и проклятията на тълпата удари втори и трети път, но не успя да отдели главата от тялото.

След третия удар, обезумяла от болка, призовавайки на помощ Бога и хората, Луиза се измъкна от ръцете на палача и се устреми към края на подиума, с намерение да се хвърли в тълпата. Но в този момент Бекайото захвърли брадвата, извади касапския нож, с който беше свикнал много повече, хвана нещастницата и в движение заби ножа си в шията й, малко над ключицата.

Кръвта шурна като река — беше прерязана артерията. Този път раната се оказа смъртоносна.

Още при първия удар на брадвата кавалерът Сан Феличе беше загубил съзнание.

Това се оказа прекалено дори за свикналата на жестоки зрелища тълпа от Стария пазар. Разярените зрители се хвърлиха към ешафода, като за миг го превърнаха в трески и към Бекайото, който направо беше разкъсан. След това от треските запалиха огън, на който изгориха палача. През същото време няколко вярващи се молеха около тялото на жертвата, положено пред големия олтар на църквата Кармине.

Кавалерът, все още безчувствен, беше пренесен в помещението на „бианки“…

Екзекуцията на нещастната Сан Феличе беше последната в Неапол. Бонапарт, когото Скинър беше видял на борда на „Мюирон“, както и беше предсказал Фердинанд, успя да се промъкне през флота на адмирал Кейт и на осми октомври слезе във Фрежус. На 9 ноември той извърши държавен преврат, известен под името „18 брюмер“. На 14 юни следващата година, след като спечели битката при Маренго и подписа мир с Австрия и Двете Сицилии, той поиска от Фердинанд да прекрати екзекуциите, да отвори вратите на затворите и да върне в родината им изгнаниците.

Почти цяла година течеше кръвта по всички площади на кралството и жертвите на Бурбонската реакция надхвърлиха четири хиляди.

Но Държавната джунта, която смяташе своите присъди за неподлежащи на обжалване, грешеше. Поради липса на човешко правосъдие, жертвите призоваваха небесното, и Бог касира всичките им присъди.

Прекрати се царуването на Неаполитанските Бурбони и, според Божията дума, злодеянията на бащите паднаха върху главите на синовете до трето и четвърто коляно.

Единствено Господ е велик.

Капитан Скинър, или по-точно брат Джузепе, след като изпълни последния си дълг кьм сина си Салвато, се върна в манастира Монте Касино и околните бедняци, които няколко месеца напразно го бяха призовавали при постелите на своите болни, отново видяха как в килията, под самия покрив на манастира, по цели нощи прозорчето свети.

Това беше кандилото на съмняващия се монах, или по-скоро, отчаялия се баща, който все още търсеше Бога и не можеше да го намери.

Днес 25 февруари 1865 година, в десет часа вечерта, аз завърших повествованието, започнато на 24 юли 1863 година, в деня на моето раждане.

Почти осемнадесет месеца, прилежно и добросъвестно аз издигнах този паметник за прослава на неаполитанския патриотизъм и проклятие на Бурбонската тирания.

Безпристрастен, както самата справедливост, нека бъде той дълговечен, като бронз!