Ема Лайона

CIIIПАТРУЛЪТ

Щом заглъхна последният удар, новият тъмничар, когото досега можеха да помислят за статуя на очакването, изведнъж оживя и, движен от някакво внезапно решение, без да бърза, но и без да се колебае, тръгна нагоре по стълбата. Ако някой би чул стъпките му, би го забелязал, или би започнал да разпитва, той би могъл да отговори: „докато баща ми отсъства, ми е наредено да пазя затвора, и аз го пазя“. В крепостта всички спяха. Никой не го видя, никой не го чу, никой не му зададе въпрос.

Когато стигна третия етаж, той премина целия коридор и се върна обратно, като този път вървеше по-внимателно, стъпваше безшумно със затаен дъх и напрегнато се ослушваше. Внезапно той се спря пред вратата на Сан Феличе. Ключът за килията беше готов в ръката му. Той го пъхна в ключалката и го завъртя толкова предпазливо, че едва можеше да се чуе шумът от допира на желязото. Вратата се отвори.

Този път нощта беше тъмна, вятърът свиреше в пръчките на прозоречната решетка, а самият прозорец оставаше невидим в мрака. Младият човек пристъпи напред, като едва сдържаше дъха си. Очите му напразно търсеха пленницата и той прошепна:

— Луиза!…

Ухото му долови едва изречен отговор: „Салвато!“ — и в същия миг нечии ръце обвиха шията му, нечии устни се притиснаха до неговите. Радостният шепот се смеси с пламенно дихание. За първи път след съда, а значи след раздялата им, влюбените бяха един до друг.

Вероятно, Салвато беше предупредил още през деня Луиза, за да не се изплаши и да не извика от изненада при появата му. Ето защо изпълнена с надежда и тревога, тя чакаше Салвато да я повика пръв и едва тогава му отвърна. Двамата замряха в мълчалив екстаз и за тях времето спря. Само двете предани сърца лудо туптяха едно до друго.

Пръв се опомни Салвато.

— Луиза, любима, не трябва да губим нито секунда. Настъпи съдбоносният час. Аз ти казах: „Бъди спокойна и търпелива, ние ще умрем заедно, или заедно ще живеем“. Ти се надяваше на мен и ето ме тук.

— О, да! Бог е велик и милостив! Какво трябва да правя? Как мога да ти помогна?

— Слушай, — отвърна й Салвато. — Трябва да свърша една работа, която ще заеме около час: да изпиля решетките на прозореца. Току-що удари полунощ, пред нас са още четири часа тъмнина. Няма да бързаме, но ще използваме нощта, — утре всичко ще се разкрие.

— Още веднъж те питам, какво трябва да правя през този час?

— Ще оставя вратата полуотворена. Застани до нея и слушай дали нещо не предвещава опасност. При най-малкото подозрение ме повикай. Аз ще изляза в коридора и ще те заключа, след което ще продължа обиколката си. След четвърт час ще се върна и ще довърша започнатото. А сега, повикай на помощ цялата си смелост и хладнокръвие!

— Бъди спокоен, приятелю. Ще докажа, че съм достойна за теб, — отвърна Луиза, като стисна ръката му с почти мъжка сила.

Салвато извади от джоба си тънка стоманена пила и още една резервна, в случай, че първата се счупи по време на работа. Луиза застана до вратата, за да може да чуе всеки шум в коридора и на стълбите. Младият човек започна с твърда и уверена ръка да пили желязната пръчка. Пилата беше толкова фина, че шумът почти не се чуваше. Впрочем, дори и по-силен звук би се загубил в поривите на вятъра и първите далечни гръмотевици, предвещаващи скорошната буря.

— Прекрасно време, — промълви Салвато, като мислено благослови гръмотевиците за това, че заставаха на негова страна. И той продължи работата си.

Нищо не му попречи. Както и беше предвидил, след един час четирите пръчки бяха изпилени и в прозореца се образува отвърстие, достатъчно за да преминат през него двама души. Тогава Салвато отново свали сюртука си, размота навитото около кръста си въже. То беше тънко, но здраво и достатъчно дълго, за да стигне от прозореца на килията до земята. На единия му край имаше примка, приготвена нарочно, за да я надянат на останалата част от вертикалния прът, здраво зазидан в стената на затвора. Салвато завърза на въжето няколко възела на известно разстояние един от друг, които трябваше да служат за опора на ръцете и краката. После излезе от килията и обиколи целия коридор до началото на стълбата. Там той се надвеси над перилата и със стаен дъх около минута изследва с поглед мрака и с ухото си тишината.

— Няма никого!… — прошепна той тържествуващо.

После бързо се върна в килията, заключи вратата отвътре, напъха в ключалката няколко гвоздея. След това прегърна Луиза, като още веднъж я призова да бъде смела, укрепи халката на железния прът. След това завърза ръцете на младата жена и я накара да обгърне с тях шията му.

Едва сега Луиза разбра какъв вид бягство е замислил Салвато, и сърцето й се сви при мисълта, че сега ще увисне в празното пространство на височина тридесет фута от земята, а любимият й нямаше да има никаква опора освен въжето Но тя с нищо не издаде страха си и на колене, с вдигнати към небето забързани ръце, шепнешком произнесе кратка молитва, след което се изправи с думите:

— Готова съм.

В този миг огромна мълния проряза облаците и при мигновения й блясък Салвато видя, че по бледото лице на Луиза са избили едри капки студена пот.

— Ако те плаши спускането, трябва да те уверя, че благополучно ще стигнеш земята, — ободри я Салвато, който с пълно основание разчиташе на железните си мускули.

— Приятелю, — отвърна Луиза, — повтарям ти, че съм готова. Аз ти се доверявам сляпо и вярвам в нашия Господ Бог.

— Тогава да не губим нито минута, — каза Салвато.

Той хвърли края на въжето през прореза, провери дали е завързано здраво и протегна шията си, за да може младата жена да я обвие с ръце. После стъпи на приготвената табуретка, пропълзя през отвора в решетката, без да обръща внимание на нервните тръпки, които разтърсваха тялото на бедната Луиза, обхвана въжето с коленете си, като едновременно беше вкопчил здраво в него ръцете си, и потъна в празното пространство.

Луиза едва сподави вика си, когато почувства, че се олюлява над каменните плочи, които толкова често беше гледала със страх от височината на прозореца си и затвори очи, като търсеше с устните си устните на Салвато.

— Не се бой от нищо, — прошепна той, — имам сили за три пъти по-дълго въже.

Тя наистина долавяше бавното и отмерено движение надолу, което говореше за силата и хладнокръвието на любимия й, който всячески се опитваше да я успокои. Но когато стигна средата на въжето, Салвато внезапно замря.

Луиза отвори очи.

— Какво се е случило? — прошепна тя.

— По-тихо! — предупреди я Салвато. Той с изострено внимание се вслушваше в някакъв едва доловим шум. След секунда той произнесе само с движение на устните:

— Нищо ли не чуваш?

— Струва ми се, че долавям стъпките на няколко човека, — отвърна тя с глас, слаб като полъха на пролетен вятър.

— Това е патрулът, — прошепна Салвато. — Няма да успеем да се спуснем преди тях… Нека да изчакаме.

— Боже! Боже! Нямам повече сили! — простена Луиза.

— Няма значение, аз имам! — отвърна Салвато.

По време на този кратък диалог стъпките се приближиха и Салвато, чиито очи, за разлика от тези на Луиза, оставаха отворени, видя как иззад завоя на стената излиза патрулният отряд от девет човека, предвождан от войник с фенер. Но Салвато не се изплаши. Беше толкова тъмно, че на тази височина той оставаше невидим — освен ако не блеснеше мълния, — при това, както беше казал на Луиза, той чувстваше в себе си достатъчно сили, за да изчака отминаването на стражата.

Патрулът действително мина под краката на бегълците, но после, за голямо учудване на Салвато, който жадно следеше движенията им, спре в подножието на кулата. Там смениха часовия, след което влязоха под свода на нишата и останаха там, ако се съдеше по отблясъците на фенера им.

Жестоко излъганият в надеждите си Салвато почувствува как цялата му душа потръпна. Той разбра всичко. Прошението на принца и принцесата беше усилило ненавистта на Фердинанд към Луиза и беше дадена заповед да се усили охраната й. Затова в подножието на кулата се беше появил нов часови.

Притисната до гърдите на Салвато, младата жена почувства как сърцето му затуптя лудо в гърдите му.

— Какво се е случило? — попита тя с разширени от страх очи.

— Нищо. Бог ще ни помогне.

Бегълците действително се нуждаеха от Божията помощ: под краката им се разхождаше часовой, а силите на Салвато вече се изчерпваха — те биха стигнали за да се спусне, но му беше невъзможно да се изкачи обратно в килията. При това, да се спуснат, значеше, че може да умрат, докато обратното изкачване обещаваше сигурна смърт.

Салвато не се колеба. Като изчака удобната минута, когато часовоят премина под кулата и се оказа с гръб към него, той скочи долу. Но едва беше докоснал земята, човекът се обърна. Като забеляза на десет крачки пред себе си нещо, което мърдаше в мрака, той извика:

— Кой е?

Салвато не отговори. Като хвана за ръката полумъртвата от страх Луиза, той се спусна към морето, където беше сигурен, че го очаква лодка.

— Кой е? — повтори часовият, докато приготвяше оръжието си.

Салвато бягаше мълчаливо. Той вече различаваше лодката, виждаше приятелите си, чуваше как баща му вика: „Дръж се!“, а на матросите заповядва: „Приближи се!“

— Кой е? — за трети път извика войникът и се прицели. Въпросът отново остана без отговор и при светлината на една проблеснала мълния часовият стреля. Луиза почувства как Салвато залитна, падна на едно коляно и извика, по-скоро от ярост, отколкото от болка. После, като се обърна към стрелящия по него войник, който с всички сили викаше „Тревога!“ проговори с угасващ глас:

— Спасете я!…

Полуприпаднала, обезумяла от мъка, без да може да освободи ръцете си, завързани около шията на Салвато, Луиза видя като в лош сън, как два отряда от хора, по-скоро прилични на разярени демони, се хвърлиха един срещу друг в ръкопашна схватка, раздаваха удари на всички страни, сред ръмжене и предсмъртни хрипове, като тъпчеха с крака падналите. След пет минути човешкото кълбо се раздели: полумъртвата Луиза остана в ръцете на войниците и те я повлякоха към крепостта, а матросите отнесоха в лодката мъртвия Салвато, на когото куршумът на часовия беше пронизал сърцето, и баща му, изгубил съзнание от удар с приклад по главата.

Едва Луиза беше върната обратно в затвора и почувствува преждевременни родилни болки, предизвикани от ужасните вълнения, и към пет часа сутринта роди мъртво дете.

Провидението беше проявило милосърдие, или по-точно, беше се засрамило от толкова страдания, и избави нещастницата от последната мъка: необходимостта да се раздели с детето си!