Ема Лайона

XXВ КОЯТО АВТОРЪТ Е ПРИНУДЕН ДА ЗАИМСТВА ОТ КОРИКОЛО ГОТОВА ГЛАВА ЗА СВОЯТА КНИГА, ТЪЙ КАТО НЕ БИ МОГЪЛ ДА Я НАПИШЕ ПО-ДОБРЕ

Ние няма да следваме останките на Сан Дженаро в непрекъснатите им странстванията, които те извършваха от Поцуоли в Неапол, от Неапол в Беневенто и, най-после, от Беневенто отново в Неапол. Това би ни увлякло в историята на далечното средновековие и би навредило на тази интересна епоха, която тъкмо започна да излиза на мода. Едва ли в началото на XVI век Сан Дженаро получи твърдо и постоянно местожителство, което напуска само два пъти в годината, когато отива да извърши своето чудо в катедралата Санта Клара, гробница на неаполитанските крале. Светията може да бъде обезпокоен още един-два пъти. Но поводът за това трябва да бъде много важен: само гибел на империя или земетресение, обхванало цяла област, могат да заставят светията-домосед да измени привичките си. Всяко такова излизане става събитие, което, възвеличано от устното предание, се увековечава в паметта на неаполитанския народ. Сан Дженаро постоянно обитава архиепископската катедрала, в параклиса — ризохранилище, построен от неаполитанските благородници и буржоазията, съгласно обет, даден от тях през 1527 г. от страх пред чумата, която опустошава тогава благочестивия град Неапол. С помощта на светеца епидемията престанала и, в знак на обществената признателност, бил издигнат този параклис.

Противоположно на обикновените молители, които, след като са дали обет на светеца, най-често забравят за него, щом опасността отмине, неаполитанците бяха толкова съвестни в изпълнението на обещанията, дадени на техния патрон, че, когато доня Катарина де Сандовал, жената на стария граф Лема, вицекраля на Неапол, пожелала от своя страна да направи дарение за постройка на параклиса, като предложила тридесет хиляди дуката, неаполитанците отказали да приемат пари от нея, като заявили, че не желаят да делят с чужденци — дори това да е техния вицекрал или вицекралица — честта да построят достойна резиденция за техния свят покровител.

И тъй като не липсвали нито пари, нито усърдие, построй-ката била завършена бързо. В интерес на истината следва да отбележим, че за поддържане на взаимното усърдие благородниците и буржоазията съставили при градския нотариус, метр Виченцо де Басис договор, който съществува и днес. На документа стои дата 13 януари хиляда петстотин двадесет и седма година. Подписалите се задължават да дадат за разходи на строителството тринадесет хиляди дуката. Но, както се вижда, още тогава архитектите не са заслужавали доверие. Само портите стрували тридесет и пет хиляди франка, три пъти повече от сумата, предназначена за цялото съоръжение.

Когато параклисът бил завършен, решили да повикат най-добрите живописци от цял свят, за да украсят стените му с фрески, изобразяващи главните събития от живота на светеца. За нещастие, това решение не срещнало одобрението на неаполитанските художници, които на свой ред решили, че параклисът ще бъде изписан само от местни хора, и се заклели, че всеки съперник, дръзнал да приеме поканата, горчиво ще се разкайва за това.

Дали защото не знаели за тази клетва, или защото не й вярвали, но Гуидо, Доменико и един кавалер от Арпино пристигнали в Неапол. Но кавалерът бил принуден веднага да побегне, без дори да се докосне до четката. Гуидо, след две покушения на живота му, които той е избягнал само по чудо, на свой ред напуснал Неапол. И единствено Доменико, привикнал към непрекъснатите преследвания, уморен от живота, който неговите съперници направили толкова тежък и печален, не слушал нито оскърбления, нито заплахите и продължавал да рисува. Той с успех завършил „Жената, която излекува болните“, „Възкресението на младия човек“ и вече изписвал купола, когато един ден, както си бил на скелето, неочаквано се почувствувал зле. Отнесли го в къщи; оказало се, че е отровен. След това неаполитанските художници решили, че най-после се освободили от всяко съперничество. Но, сгрешили. Една прекрасна сутрин се появил Джеси с двамата си ученика, за да замени Гуидо, своя учител. Седмица по-късно двамата ученика, които примамили на някаква галера, безследно изчезнали и никой повече не говорил за тях. Тогава Джеси, изоставен от всички, изгубил мъжеството си и заминал. Испанецът, Коренцио, Лафранко и Станцоне станали господари на положението: получили всичката слава и блестящо бъдеще, до което стигнали с цената на престъплението.

И така, Испанецът създал своята монументална композиция „Светецът излиза от огнената пещ“, Станцоне — „Изцелението на бесния“, а за Лафранко останал куполът, до който той отказал да се докосне, докато не изтрили напълно стенописите, започнати от Доменико.

В този параклис, който имал своите мъченици на изкуството, поставили останки на Сан Дженаро.

Мощите се пазят в ниша, поставена зад главния олтар. Тя е разделена наполовина от мраморна преграда, за да не може главата на светията да вижда неговата кръв. Това обстоятелство би могло да предизвика преждевременното извършване на чудото, тъй като, според думите на клириците, съсирената кръв се втечнява при доближаване на главата към съдовете. Нишата се затваря с две вратички от лято сребро, украсени с герба на Карл II, краля на Испания. Тези вратички имат два ключа, единият от които се пази при архиепископа, а другият — при така наречените „депутати на Ризохранилището“, избрани по жребий сред благородниците. Както виждаме, Сан Дженаро е разполагал със същата свобода, както венецианските дождове, които не можели да напускат пределите на града и излизали от дворците си само с разрешение на сената. Ако това затворничество е имало своите неудобства, то съвсем не е било без преимущества. Сан Дженаро спечелил от това, че не го безпокоили по всяко време на деня и нощта, като някой селски доктор. А печелили също всички каноници, дякони, протодякони, църковни пазачи, ризничари — всички, та до най-малки певци от катедралния хор, които добре знаели превъзходството на положението си над техните събратя по обслужването на другите светии.

Веднъж, когато Везувий избухнал и лавата, вместо да следи обичайния си път, с други думи, за осми или девети път да засипе Tope дел Греко, се насочила към Неапол, сред ладзароните избухнал метеж. Те щели да загубят най-малко от всички, но оглавили въстанието по традиция. Те се спуснали към катедралата, искайки, главата на Сан Дженаро да бъде изнесена срещу огнената лава. Но да се удовлетвори желанието им, се оказало не съвсем лесна работа. Сан Дженаро бил заключен с два ключа; единият се намирал у архиепископа, който по това време обхождал епархията си, а другият бил у депутатите, които, опитвайки да спасят собствените си ценности, се щурали в разни посоки.

За щастие, дежурният каноник бил находчив човек и много се гордеел с високо положение, което неговият светия заемал на небето и земята. Той излязъл на балкона, откъдето се виждал целият площад, претъпкан от хора, и направил знак, че иска да говори. Поклащайки глава, като човек, учуден от дързостта на събралите се, той започнал следната реч:

— Ей, вие, глупаци такива! Какво сте се развикали: „Сан Дженаро! Сан Дженаро!“, като че ли викате някоя карета: „Свети Фиакър! Свети Фиакър!“ Разберете, негодници, че Сан Дженаро е благородник и няма да наруши спокойствието си заради първият срещнат!

— Виж ти! — намерил се някакъв умник. — Исус Христос винаги се е грижил и за първият срещнат! А ако помоля за нещо Господа Бога, нима той ще ми откаже?

Каноникът се засмя презрително.

— Сега се хвана! — казал той. — Чий син е бил Исус Христос, позволете да ви попитам? Син на дърводелец и бедна девойка. Исус Христос е просто ладзарони от Назарет, а виж, Сан Дженаро е нещо друго! Той е син на сенатор и патрицианка. Значи, както сами виждате, Исус Христос не може да се мери с него! Така че, изчезвайте от тук! Вървете да молите Господа Бога, щом ви се е приискало! А колкото до Сан Дженаро, твърдо ви казвам: можете да се съберете десет пъти повече, и можете да крещите десет пъти по-силно, но той няма да се помръдне от мястото си, защото има право да не се безпокои за дреболии!

— Вярно е! — заговорили в тълпата. — Да идем по-добре да молил Господа Бога!

И ладзароните тръгнали да молят Исуса Христа, който, тъй като наистина, не бил толкова знатен, колкото Сан Дженаро, напуснал Санта Клара и се отправил с тълпата натам, където неговото милосърдно присъствие било необходимо. Но или Господ не искал да действува в ущърб на Сан Дженаро, или нямал достатъчно власт да заповяда на лавата да се върне в руслото си, както бил заповядал на морето, но потокът от лава продължил да пълзи напред, макар да го заклинали в името на светите дарове и самия Господ Бог.

И така, опасността все повече нараствала, виковете на хората ставали все по-силни, когато изведнъж мраморната статуя на Сан Дженаро, издигната на моста Магдалина, потръпнала, и дясната ръка на светеца, притисната до сърцето му, се отделила от гърдите и с властен жест се протегнала напред, спирайки лавата, както това сторил Нептун, който спрял бушуващия океан с думите „Аз заповядвам“.

Лавата се спряла.

Понятно е, колко нараснала славата на Сан Дженаро след това ново чудо.

Карл III-ти, бащата на Фердинанд, сам бил свидетел на това събитие. Той търсел начин да се отблагодари на светеца. Но това се оказала трудна работа. Сан Дженаро бил знатен, Сан Дженаро бил богат, Сан Дженаро бил светец, Сан Дженаро, той току-що го доказал — бил по-могъщ от самия Господ Бог. Тогава кралят дал на Сан Дженаро званието, за което, предполагаме, светецът никога не е претендирал: назначил го за „главен командор“ на Неаполитанските войски със заплата от тридесет хиляди дуката.

Ето защо Микеле, без да си криви душата, можеше да отвърне на Луиза Сан Феличе на въпроса, „къде е Салвато“: „той е дежурен по охраната на главния командор до десет и половина сутринта“.

И наистина, както казал славният каноник и както повтаряме ние след него, Сан Дженаро е светец-аристократ. Той има свита от светии с по-нисък ранг, които признават превъзходството му почти така, както римските клиенти признавали превъзходството на своя патрон. Тези светии го следват, когато той излиза, приветствуват го, когато минава покрай тях, чакат го, когато се завръща. Това е министерският съвет на Сан Дженаро.

Ето как се набираше тази армия второстепенни светии, стражата, свитата и дворът на блажения Беневентски епископ.

Всеки манастир, орден, енория, всеки човек, който иска да направи своя светия покровител на Неапол под предводителството на Сан Дженаро, трябва само да отлее статуята му от чисто сребро, на стойност осем хиляди дуката, и да я постави в Параклиса — Ризохранилище. Статуята, веднъж приета там, остава навеки. От тази минута тя се ползува с всичките прерогативи на своето положение. Както ангелите и архангелите на небето вечно славят Бога, около когото образуват своя хор, така славят Сан Дженаро младшите светии. Но в замяна за вечното блаженство, което им е обещано на небето, те са осъдени на същото такова заточение, както и Сан Дженаро. Даже тези, които са направили подаръка, не могат да извадят статуята от свещената й тъмница, без да предадат на нотариуса двойната цена, при това не се прави разлика дали я изнасят на бял свят по лична прищявка или за общото благо. Светията бива пускан за по-дълго или по-кратко време, само когато необходимата сума бъде предадена на нотариуса. След като светецът се върне на мястото и самоличността му бъде установена, собственикът, срещу квитанцията за своя све-тия може да получи залога обратно. По такъв начин се обезпечава опазването на светиите; ако те дори се отклонят от пътя, пак няма загуба: от оставеното в залог сребро може да се изработят две статуи вместо една.

Тази мярка, която на пръв поглед може да се стори чист произвол, била приета едва след като хората жестоко злоупотребили с прекомерната доверчивост на Сан Дженаро. Статуята на Сан Гаетано, изнесена от църквата без залог, не само не била върната в уречения ден, но и въобще никога не я видели. Опитали се да обвинят за това самия светец, като твърдели, че той не бил така силно привързан към Сан Дженаро, затова използувал първия подходящ случай, за да избяга от него. Но най-почтените хора опровергали това клеветническо обвинение. След проведените разследвания се изяснило, че скъпоценната статуя е открадната от някакъв кочияш, който я отнесъл с каретата си. Спуснали се да преследват крадеца, но тъй като минали вече два дни и той бягал с каретата, теглена от чифт бързи коне, а полицията трябвало да го преследва пеша, то той, вероятно, е успял да пресече границата. От този злополучен ден достойната корпорация на кочияшите, които дотогава в Неапол, както и във Франция, си оспорвали с кучетата първенството по вярност, била жестоко компрометирана. Кочияшите вече не смеели да поръчат свой портрет с надпис „На верния кочияш“ на кесията, която държал в ръка завръщащият се от пътуване колар. Нещо повече: ако в Неапол имате недоразумение с някой файтонджия и решите, че си струва труда да нанесете на противника си едно от тези оскърбления, които се измиват само с кръв, не го проклинайте нито с „Пасха Господня“, както това правел Луи XI, нито със „Светия търбух“, както е ругаел Анри IV. Споменете просто Свети Гаетано и ще видите, как вашият враг ще падне в краката ви да моли за прошка. Наистина, в два от три случая, след това той ще скочи на крака и ще се нахвърли върху вас с ножа си.

От само себе си е ясно, че вратите на Ризохранилището винаги бяха отворени за светии, които биха пожелали да се присъединят към двора на Сан Дженаро. При това техните жития не се подлагат на проверка и никой не търси обяснение какво са правили те през 1399 или 1426 година. Единственото нерушимото правило и неотменимо условие си оставаше статуята да бъде отлита от чисто сребро, със съответна проба и тегло.

Но ако статуята беше от злато и тежеше двойно повече, все пак не биха се отказали от нея. Само йезуитите, които, както е известно, не пренебрегват никакви средства, за да укрепят и разширят своята популярност, за три години бяха поставили в параклиса цели пет статуи.

А сега се надяваме, че читателят, след като се е запознал с всички тези подробности, които намерихме за необходимо да приведем, ще разбере цялата важност на изявлението, направено от главнокомандуващия на френската армия.