Ема Лайона

XVIIIОБЕТЪТ НА МИКЕЛЕ

Нощта тихо се спусна над земята. Докато още оставаше надеждата да различи нещо в здрача, Луиза не откъсваше очи от прозореца. Само от време на време погледът й се вдигаше към небето, като че ли питаше Господа, не е ли при него този, когото тя напразно търсеше на земята.

Около осем часа й се стори, че зърна в тъмното човек, кой-го приличаше на Микеле. Този човек се спря до вратичката към градината. Но преди да успее да почука, Луиза извика: „Микеле!“ — и сянката отвърна: „Сестричке!“

Той се хвърли но посока на гласа, и тъй като прозорецът беше само на осем или десет фута от земята, по грапавините на камъните в стената бързо се изкатери на балкона и през прозореца скочи в столовата.

При първия звук от устата на Микеле и при първия поглед към него, Луиза разбра, че няма от какво да се опасява — толкова спокойно и радостно беше лицето на младия човек. Но най-много я порази необикновения костюм на млечния й брат.

Той носеше шапка, напомняща улански кивер, украсена с пера; тялото му беше покрито с къс небесносин мундир, със златни галони на гърдите и златни маншети на ръкавите; от лявото рамо висеше червен долман, който не отстъпваше по богатство на мундира. Сиви панталони със златен ширит довършваха костюма му, който изглеждаше още по-внушителен благодарение на огромната сабя, получена в дар от Салвато, която, трябва да бъдем справедливи към владетели й, не беше бездействала през последните три дни.

Това беше униформата на полковник от народната армия, която главнокомандуващият беше побързал да изпрати на ладзароните, като узна за предаността му към Салвато.

Микеле веднага се преоблече и без да казва на Салвато нито дума за причината на исканата от него милост, го помоли за един час отпуск и веднага получи разрешение.

Той за миг се озова в дома на Асунта, където появяването му в такъв час и такъв костюм изуми на само младата девойка, но също стария Басо Томео и тримата му синове, двама от които превързваха раните си в ъгъла. Микеле се спусна към шкафа, избра най-красивия костюм на любимата си и, като го сгъна, го пъхна под мишницата си. После, като й обеща да се върне на другата сутрин, изчезна с няколко скока, изговаряйки високо няколко неясни фрази, за които спокойно би могъл да бъде провъзгласен за глупак, ако този прякор отдавна вече не украсяваше името му.

Разстоянието от Маринела до Мерджелина не беше малко, трябваше да се пресече целия Неапол, но Микеле така добре познаваше проходи и улички, които биха могли да съкратят пътя му, че успя да стигне до Луиза само за четвърт час и ние видяхме как, за да съкрати още повече разстоянието, той скочи през прозореца, вместо да влезе през вратата.

— Преди всичко, — възкликна Микеле като скочи в стаята, — знай; той е жив, здрав, не е ранен и те обича като побъркан!

Луиза извика от радост. После, обхваната от нежност към млечния си брат, с която се смесваше щастието от донесените вести, тя го прегърна, притисна го до сърцето си и прошепна:

— Микеле! Скъпи Микеле! Колко се радвам да те видя!

— Да, наистина можеш да се радваш. Ние с тебе можеше изобщо да не се видим. Ако не беше той, щяха да ме разстрелят.

— Ако не беше той… — повтори Луиза, макар прекрасно да разбираше за кого става дума. — Кой е той?

— Той, дявол да го вземе! Кой друг, ако не сеньор Салвато, можеше да им попречи да ме разстрелят? Кой друг би се обезпокоил, че няколко куршума могат да надупчат бедния ладзарони? А той долетя и каза: „Това е Микеле! Той ми спаси живота и ви моля да го помилвате“. После ме прегърна, целуна ме като брат и техният главнокомандуващ ми даде чин полковник, а това доста ме приближава към бесилката, скъпа сестричке!

После, като видя, че млечната му сестра не може да го разбере, добави:

— Но работата не е в това. В момента, когато щяха да ме разстрелят, дадох обет, в който участваш и ти.

— Аз?

— Да, ти. Дадох обет, че ако остана жив… А за това, повярвай, имаше толкова малка надежда… дадох обет, че в този ден заедно с тебе, сестричке, ще отида да се помоля на Сан Дженаро. Значи, нямаме време за губене и за да не се учудват хората, че такава знатна дама като тебе се мъкне по улиците на Неапол под ръка с Микеле-Глупака, макар че той сега е полковник, донесох ти рокля, в която няма да те познаят. Ето!

И той хвърли в краката на Луиза пакета с дрехите на Асунта.

Луиза разбираше все по-малко; но тайният инстинкт й подсказваше, че във всичко това се крие някакво радостно преживяване за нейното, изведнъж разтуптяло се сърце. Тя не знаеше какво щеше да е то, а може би и не искаше да проникне в тайнственото предложение на Микеле, за да не се почувствува принудена да откаже.

— Добре. — каза Луиза. — Да вървим. Да вървим, щом си дал обет бедни ми Микеле. И щом смяташ, че дължиш живота си на този обет, то трябва да го изпълниш, иначе може да се случи нещастие. Освен това, никога, уверявам те, не съм била толкова настроена за молитва, както сега. Но… — добави тя плахо.

— Но какво?

— Помниш, че той ме беше помолил да оставям отворен прозореца към уличката, а също и вратата на стаята му.

— Е, — каза Микеле, — прозорецът и вратата отворени ли са?

— Да. Представи си, какво може да си помисли той, ако ги намери затворени?

— Това наистина много би го огорчило, кълна ти се. Но, за нещастие, от както сеньор Салвато се излекува, той вече не е свободен, и тази нощ е дежурен, и тъй като не може да напусне поста си до единадесет сутринта, да затворим всички прозорци и врати и да се отправим към Сан Дженаро.

— Да вървим, — въздъхна Луиза, отнасяйки в стаята дрехите на Асунта, докато Микеле отиде да затвори вратите и прозорците.

Когато влизаше в стаята с прозорци към уличката, Микеле забеляза някаква сянка, която се плъзна към най-тъмния ъгъл. Тъй като зад това можеха да се крият лоши намерения, той закрачи напред с протегнати ръце.

Като видя, че е открита, сянката също пристъпи и каза:

— Това съм аз, Микеле. Тук съм по разпореждане на госпожата.

Микеле позна гласа на Джованина и тъй като всичко изглеждаше твърде правдоподобно, забрави безпокойството си и започна да затваря прозорците.

— Ако дойде сеньор Салвато? — попита Джованина.

— Няма да дойде, — отвърна Микеле.

— Да не се е случило нещастие? — попита девойката с тон, който издаваше нещо повече от обикновен интерес. Тя разбра своята непредпазливост и веднага добави: — Ако е така, трябва да съобщим на госпожата, колкото се може по-внимателно.

— Госпожата знае всичко, което трябва: със сеньор Салвато не се е случило нищо лошо; той просто ще остане там, където се намира в момента, до утре сутринта.

В този момент се чу гласът на Луиза, която викаше камериерката си.

Джованина, замислена и намръщена, бавно тръгна към господарката си докато Микеле, който беше привикнал към странностите на младата девойка и даже не се стараеше да си ги обясни, продължаваше да затваря прозорците и вратите, които Луиза поне двадесет пъти беше обещавала в себе си да не отваря и все пак, през последните три денонощия държеше широко разтворени.

Когато Микеле се върна в столовата, Луиза вече беше приключила с тоалета си. Ладзароните извика от учудване: никога още неговата млечна сестра не му беше изглеждала толкова красива.

Джованина от своя страна гледаше господарката си с някакъв странен поглед: в него имаше скрита завист. Тя прощаваше на Луиза красотата й в одеждите на знатна дама; но дъщерята на народа не можеше да й прости, че тя беше прелестна дори в дреха от простолюдието.

Колкото до Микеле, той се възхищаваше от Луиза чистосърдечно и наивно и, без да се досеща, че всяка негова похвала е като удар с нож в сърцето на камериерката, не преставаше да повтаря възторжено:

— Не, виж, Джованина! Колко е красива!

И действително, Луиза цялата сияеше, не само от красота, но и от щастие.

След толкова дни на мъка и страдание чувството, с което се беше борила толкова дълго, взе връх. Тя за първи път обичаше Салвато, без да мисли и съжалява, почти без угризение на съвестта.

Нима не беше направила всичко, което беше по силите й, за да избегне тази любов? И не беше ли прикована тук, в Неапол, от самата съдба, която й беше попречила да последва мъжа си. Или искрено вярващото сърце, като това на Луиза, не може да повярва в съдбата? Ако съдбата не беше я задържала, значи, беше самото провидение. А щом такава е волята на провидението, защо да се бои от щастието, което беше благословил сам Бог!

И тя радостно каза на своя млечен брат:

— Чакам, Микеле. Виждаш, че съм готова!

После първа се спусна по стълбата.

Джованина не успя да се сдържи и хвана Микеле за ръкава.

— Къде отива синьората? — попита тя.

— Да благодари на Сан Дженаро за това, че е благоволил да спаси днес живота на скромния му слуга, — отвърна ладзароните, като бързаше да догони младата жена и да й предложи ръката си.

Откъм Мерджелина, където нямаше никакви боеве, Неапол представляваше твърде мирно зрелище. Улица Кияйи беше осветена по цялото протежение и френските патрули се разхождаха всред тълпата, която, радостна че беше избягнала опасността, заплашвала населението цели три дни, проявяваше възторга си при вида на републиканския мундир, като размахваше кърпички, подхвърляше шапките си и крещеше: „Да живее Френската република! Да живее Партенопейската република!“

И действително, въпреки че републиката в Неапол още не беше провъзгласена и щяха да я обявят на другия ден, всеки вече знаеше каква ще бъде формата на управление. На улица Толедо зрелището малко се помрачи. Оттук започваше редица от къщи, горящи, или ограбвани. Едни бяха вече само куп димящи развалини; други, без врати, без стъкла и прозорци, с търкалящи се пред фасадата парчета от разбити темели, навеждаха на мисълта, че тук са действали ладзароните и че грабежът е продължил поне няколко дни. Към няколкото пункта, определени за убитите и ранените, там, където по паветата се разливаха локви кръв, приближаваха каруци, натоварени с пясък и въоръжени хора го хвърляха с лопати, докато други, с гребла, го изравняваха, както това правят в Испания по време на корида, когато от арената изнасят трупове на бикове, коне, а понякога и хора.

На площад Меркатело зрелището стана още по-страшно. Пред Йезуитския колеж, на кръглия площад, бяха устроили походна болница и докато едни ладзарони пееха, песни против кралицата, палеха фойерверки и стреляха с оръдията във въздуха, други яростно разбиваха статуята на Фердинанд I, която стоеше под колонадата и вдигаха труповете.

Луиза с въздишка отвърна глава и продължи пътя си.

При Порта Алба беше струпана барикада, сега наполовина разрушена, а отпред, на ъгъла на улица Сан Пиетро а Майела, догаряше някакъв дворец и рухвайки под напора на дивата стихия, хвърляше в небето огнени снопове, неотстъпващи по ярост на фойерверките.

Треперейки, Луиза се притисна към Микеле. Страхът й, обаче се примесваше с друго, радостно чувство, причината за което тя не можеше да разбере. Само, колкото повече се приближаваше към старата църква, крачките й ставаха все по-леки. Сякаш ангелите, които бяха възнесли на небето Сан Дженаро, й даваха криле, за да литне по стълбите към църквата.

Микеле отведе Луиза в едно от най-тъмните кътчета на катедралата; той постави пред коленете й стол, постави друг до него и каза на млечната си сестра:

— Сега ще се върна.

И той изчезна.

Стори му се, че познава в офицера, който замечтано се облягаше на една от колоните, Салвато Палмиери. Микеле се приближи и разбра, че не беше се излъгал.

— Генерале, елате с мен, — каза Микеле. — ще видите нещо, което кълна се, ще ви достави радост!

— Нали знаеш, че не мога да оставя поста си.

— Но това е тук, в църквата!

— Е, щом е така… — отвърна снизходително младият човек и го последва.

Влязоха в катедралата и при светлината на кандилото, което осветяваше слабо малкото енориаши, дошли да прочетат вечерната си молитва, Микеле показа на Салвато една млада жена, която се молеше с целия плам на вярваща душа.

Салвато трепна.

— Виждате ли? — попита Микеле.

— Кого?

— Жената, която се моли толкова разпалено.

— Да, и какво?

— Това, мой генерале, че докато дежуря вместо вас, и то много усърдно, бъдете спокоен, отидете и коленичете до нея. Не знам защо, но ми се струва, че тя ще ви съобщи добри вести за моята сестричка Луиза.

Салвато изгледа Микеле учудено.

— Вървете, вървете — каза му ладзароните и леко го побутна.

Салвато се подчини, но преди да успее да коленичи до нея, тя са обърна при звука от стъпките му и го позна. Слаб вик, съобразен с величието на мястото, се откъсна от гърдите на двамата.

Като чу този вик, звънящ от неизразимо щастие, който показваше, че задачата му е изпълнена успешно, Микеле почувства такава огромна радост, че въпреки високия си чин и тържествената обстановка, която беше приглушила слетия в едно радостен възглас на двамата влюбени, той, като излезе от катедралата, изрази чувствата си с цял ред необуздани скокове, както беше сторил на излизане от дома на Асунта.

Ако съдим от гледна точка на нашия морал, то постъпката на Микеле, който имаше за цел да сближи двамата влюбени и изобщо не мислеше, че уреждайки щастието на едни, прави нещастен другиго, тази постъпка, разбира се, би ни се сторила необмислена и дори достойна за порицание. Но обикновеният неаполитанец не е толкова чувствителен и ако някой беше казал на Микеле, че сега е постъпил зле, той много би се учудил, тъй като беше уверен, че току-що е извършил най-прекрасната постъпка в живота си.

Вероятно, той би могъл да отговори, че устройвайки първата среща на влюбените в църква и въвеждайки я по този начин в рамките на строгата благопристойност, беше извисил тази среща насаме, която на всяко друго място би била подвластна единствено на случая.

Но, в интерес на истината, трябва да кажем, че славният ни приятел дори не беше помислил за това.