Ема Лайона

XXVIIКРАЛСКАТА ВЛАСТ В ПАЛЕРМО

Както вече видяхме в една от предишните глави, при пристигането си в Палермо кралят, преди да състави министерски съвет, веднага организира партия реверси.

За щастие, както мислеше Фердинанд, херцог д’Асколи, за когото никой не се беше погрижил при напускането на Неапол, беше намерил начин да пристигне в Сицилия, движен от чистосърдечна и постоянна преданост, главната му добродетел, за която, впрочем, кралят му беше не повече благодарен отколкото към Юпитер за неговата вярност.

Херцог д’Асколи се яви при Карачиоло с молба да го вземе на кораба си, и тъй като Карачиоло знаеше, че херцогът е най-добрият и най-безкористният от всички приятели на краля, той веднага се съгласи.

Затова, сред тези, които бяха дошли първи да му засвидетелствуват своята преданост, Фердинанд видя другаря си в бягството от Албано, херцог Асколи. Само че, присъствието му изобщо не учуди краля, и, вместо приветствие, той му каза само: „Знаех, че ще намериш начин да пристигнеш“.

Помним, че сред магистратите, дошли да го приветствуват, беше и старият му познат председателят Кардило, който, когато идваше в Неапол, винаги имаше честта да обядва по веднъж с краля; от своя страна кралят всеки му гостуваше поне два пъти при всяко свое посещение на Палермо, за да ловува във великолепното му имение в Иличе.

Сред своите симпатии и антипатии, кралят правеше единствено изключение в полза на председателя Кардило. Аристократ по рождение, но с доста черти на човек от простолюдието, Фердинанд, като правило, се гнусеше от дворяните в мантия. Но към Кардило го привличаха две твърде съществени обстоятелства: кралят обичаше лова, а председателят Кардило, след Немврод и крал Фердинанд беше наистина един от най-страстните ловци, които някога са съществували. Освен това, кралят не можеше да търпи прически от подстригани и накъдрени коси, а също мустаци и бакенбарди, а председателят Кардило нямаше нито косъм на главата си и нито следа от окосмяване по брадичката и бузите. Величествената перука, под която достойният магистрат скриваше големия си череп, беше едно рядко преимущество, което милостиво се приемаше от краля. Затова, като видя Кардило, Фердинанд веднага го избра за свой четвърти постоянен партньор за играта на реверси; другите постоянни партньори бяха херцог Асколи и маркиз Маласпина.

Останалите играчи за карти, като министри без портфейли, бяха: княз Кастелчикала, единственият от тримата членове на Държавната джунта, когото кралицата беше удостоила с покровителството си, вземайки го със себе си в Палермо; херцог Чирчело, когото кралят току-що беше назначил за министър на вътрешните работи, и княз Сан Икаталдо, един от най-богатите собственици в Южна Сицилия.

Този кралски впряг, ако ни бъде позволено да назовем така тримата придворни, които кралят беше благоволил да избере за играта си на реверси, представляваха най-странният сбор на чудаци, каквито човек може да си представи. Вече познаваме херцог Асколи, когото едва ли бихме нарекли истински придворен. Той беше един от тези хора, благородни, мъжествени и верни, които толкова рядко се срещат в двора. Неговата преданост към краля беше безкористна и лишена от всякакво честолюбие. Херцогът никога не беше молил краля за почести или парично подаяние; не му напомняше за обещана милост, ако Фердинанд забравяше за нея. Асколи беше истински дворянин, който дълбоко почиташе кралската власт като свещена, установена от институция; той доброволно поемаше част от задачите й, вменявайки си изпълнението им в дълг.

Маркиз Маласпина, напротив, беше един от тези свадливи, дребнави и упорити натури, които се противят на всичко и, в крайна сметка, изпълняват всяка заповед на своя господар, отмъщавайки за подчинението си с хапливи думи и мизантропични действия. Той беше от хората, които, както е казала Екатерина Медичи за херцог дьо Гиз, само изглеждат твърди, а в действителност се огъват, когато им окажат натиск.

Четвъртият, председателят Кардило, беше представен вече от нас, но, за да завършим портрета му, ще добавим няколко щрихи.

Председателят Кардило беше до пристигането на краля най-страстният, но и най-лош играч в Сицилия. След пристигането на краля, той би бил принуден да си потърси някакво селце в Сардиния или Калабрия, ако пожелаеше, като Цезар, винаги да бъде пръв.

Още първата вечер, когато председателят Кардило беше допуснат до кралската игра, той само с една своя дума показа подчинението си пред кралския етикет.

Една от главните грижи за играча на реверси е да се избави от своите аса. Фердинанд, забелязвайки, че е имал възможност да се освободи от своето асо, а не се е възползвал от това, възкликна:

— Господи! Какво магаре съм! Можех да се избавя от асото си, а не го изхвърлих!

— Какво говорите, Ваше величество! Аз съм още по-голямо магаре от Вас! Можех да взема валето купа, а ето, не го взех!

Кралят се разсмя, и председателят, към когото кралят по начало беше благосклонен, спечели още по-голямо благоволение. Откровеността на Кардило вероятно напомни на краля за неговите славни ладзарони.

Засега това бяха само думи. Но обикновено председателят не се ограничаваше с тях. Той действуваше. При най-малкото невнимание на партньора или дребно отклонение от правилата на играта, по него летяха жетони, карти, пари, свещници. Когато Кардило играеше на масата на негово величество, горкият, беше принуден да си слага намордник и едва сдържаше яростта си.

През първите три-четири вечери всичко вървеше добре. Но кралят, който познаваше характера на председателя, и виждаше какви мъчения изпитва той, се забавляваше да изтощава търпението му. Когато Кардило беше вече готов да избухне, кралят се обръщаше към него с първия възможен въпрос. Тогава бедният председател, задължен да отговаря учтиво, свирепо се усмихваше и в същото време, колкото може по-внимателно, оставаше на масата предмета, който току-що се беше готвил да запрати към тавана, или да разбие в паркета. Сам той, хващайки се за копчетата на кафтана, задоволяваше яростта си като ги късаше. На другия ден ги намираха под масата. Те буквално покриваха килима.

На четвъртия ден, обаче, председателят не можа да се сдържи: той захвърли в лицето на маркиз Маласпина картите, които не се осмеляваше да захвърли в лицето на краля, и, тъй като държеше в едната си ръка кърпичката, а в другата перуката, и в гнева си обърка ръцете си, той избърса струящата по лицето му пот с перуката, а после се изсекна в нея.

Кралят се разсмя до припадък и си обеща по-често да устройва подобни сцени.

Затова той не се отказа от удоволствието да приеме още първата покана на Кардило за лов. Председателят Кардило както вече казахме, имаше в Иличе великолепно имение, което му носеше шестдесет хиляди франка доход. Сред имението се извисяваше замък, достоен да приеме краля.

Кралят пристигна там в навечерието на лова, за да обядва и да пренощува.

Фердинанд беше любопитен и пожела да му покажат всички стаи в замъка. Парадните покои, които бяха отредени за него, се намираха срещу спалнята на стопанина.

Вечерта, след като изигра както обикновено, партия ревер-си и измъчи добре домакина си, той отиде да си легне. Макар, че леглото му, както и тронът, беше покрито с голям балдахин, кралят, още не свикнал с новото място, се събуди един час преди разсъмване. Като не знаеше какво да прави в леглото и като не можеше да заспи отново, той реши да види как изглежда председателят в леглото, без перука и с нощна шапка.

Това намерение не беше прекалено нескромно, тъй като председателят беше вдовец.

И така, кралят стана, запали свещ и, само по риза, се отправи към вратата на домакина си, натисна дръжката на вратата и влезе.

Колкото и комично зрелище да очакваше, Фердинанд дори не би могъл да подозира това, което се представи пред очите му.

Председателят, без перука и също по риза, седеше в средата на стаята и то върху нещо, подобно на трона, на който господин дьо Вандом е приемал Алберони. Кралят, вместо да се смути и затвори вратата, тръгна право към него, докато бедният председател, хванат на тясно, оставаше ням и неподвижен. Кралят приближи свещта, за да разгледа по-добре физиономията му, и започна да обикаля около тази застинала на пиедестала си фигура с неподражаема сериозност, а в това време главата на председателя, който се опираше с двете си ръце в трона, се въртеше, подобно на китайска играчка, след негово величество, повтаряйки кръговото му движение.

Най-после двете светила, завършили движението си по орбитата, се срещнаха лице в лице и, тъй като кралят, след като се изправи, пазеше мълчание, председателят каза с рядко хладнокръвие:

— Господарю, случаят не е предвиден в етикета; да седя ли или да стана?

— Седете, седете! — отвърна кралят. Но ето, вече е четири, и ние не можем да чакаме.

И Фердинанд излезе от стаята, също толкова сериозен, колкото беше влязъл.

Но каквато и да беше тази престорена сериозност, това приключение остана едно от тези, които в бъдеще кралят най-много обичаше да разказва, след разказа за бягството си с Асколи, бягство, през време на което Асколи, по негова милост, би могъл хиляди пъти да бъде обесен.

Ловът беше великолепен. Но можем ли да бъдем уверени, че един ден, пък дори в благословената Сицилия, може да мине, без поне едно малко облаче да помрачи небосклона? Кралят, както вече казахме, беше отличен стрелец, който, вероятно, нямаше равни. Той стреляше безупречно и винаги забиваше куршума си зад лопатката на звяра. При лова на глигани това беше много важно, тъй като само куршумът в това уязвимо място беше смъртоносен. Забавното беше, че кралят изискваше от всички, които ловуваха с него, същата точност.

И ето, през първата вечер на този знаменит лов, когато всички ловци се бяха събрали около купа убити глигани, видяха, че един от зверовете е получил куршум в корема.

Кралското лице веднага почервеня от гняв и той изгледа всички с негодуващ поглед.

— Коя свиня е стреляла така?

— Аз, господарю, — отвърна Маласпина. — Ще ме обесят ли за това?

— Не, но в дните на лов трябва да си стоите в къщи.

И от този миг маркиз Маласпина не само си стоеше в къщи по време на лов, но и беше заменен в играта на карти от херцог Чирчело.

Впрочем, в голямата зала на кралския дворец, разположена в квадратния павилион, се провеждаше не само кралската игра. На няколко крачки от масата, където играеха реверси, стоеше тази за фараон. Там царуваше Ема Лайона.

По време на играта по подвижното лице на прекрасната англичанка човек лесно би се досетил за прилива и отлива на страстите й. Стигаща във всичко до крайност, Ема играеше с диво увлечение; тя обичаше да заравя прекрасните си ръце в купчини злато, сипещи се върху коленете й, и да хвърля луидорите в огнен водопад върху зеленото сукно. Лорд Нелсън, който никога не играеше, обикновено седеше зад нея или стоеше, опрян на креслото й, поглъщайки прекрасните й рамене с единственото си оцеляло око. Той говореше само с нея, винаги тихо и винаги на английски.

Докато печалбата или загубата на краля достигаше най-много хиляда дуката, на тази маса играеха толкова разпалено, че печелеха или губеха по двадесет, тридесет и дори четиридесет хиляди.

Около масата се събираха най-богатите сицилийски велможи; между тях имаше няколко щастливи играчи, които се славеха с постоянния си късмет.

Ако Ема видеше у някого от тях пръстен или брошка, които й харесваха, тя ги посочваше на Нелсън, и на другия ден той посещаваше собственика на брилянта, рубина или изумруда, и, каквато и да беше цената, камъкът веднага ставаше собственост на прекрасната фаворитка.

Колкото до сър Уйлям, той нищо не виждаше, нищо не чуваше, зает с археология или политика, водеше преписка с Лондон или класифицираше геологическите си образци.

Ако някой ни обвини, че преувеличаваме съпружеската слепота на достойния посланик, ще му отговорим с едно писмо на Нелсън от 12. III. 1799 година, адресирано до сър Спенсър Смит:

Това писмо, както ни се струва, не се нуждае от коментар; то доказва, че Ема Лайона, омъжвайки се за сър Уйлям, не беше забравила напълно привичките на стария си занаят.

Колкото до кралицата, тя никога не играеше на карти или, в краен случай, играеше без въодушевление и без удоволствие.

Колкото и странно да изглежда, тази страстна жена не изпитваше никаква страст към играта на карти. В траур по малкия принц Алберто, отишъл си толкова бързо и още по-бързо забравен, тя седеше с младите принцеси, облечени като нея в траур, в дъното на салона и бродираше. Три пъти седмично Калабрийският принц идваше с младата си жена да посети краля по време на играта. Нито той, нито принцеса Кле-ментина играеха. Клементина сядаше до кралицата, своята свекърва, и младите принцеси, своите зълви, и рисуваше или бродираше заедно с тях.

Калабрийският херцог преминаваше от една група към друга и се намесваше във всеки разговор с лекото повърхностно красноречие, което в очите на невежите минава за ученост.

Ако някой чужденец влезеше в салона и не знаеше с кого има работа, никога не би се досетил, че този мъж, който така весело играеше реверси, тази жена, която така безстрастно бродираше, и, най-после, този младеж, който приветствуваше всички с усмивка, бяха кралят, кралицата и престолонаследникът, лишени от кралство и едва преди няколко дни пристигнали в изгнание.

И само лицето на принцеса Клементина носеше следите на дълбока печал, но тази печал беше по-голяма от мъката, която може да предизвика загубата на трона. Беше ясно, че бедната ерцхерцогиня е загубила щастието си, без надежда да го намери отново.