Ема Лайона

XXIXКАК ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИКЪТ МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ ЕДНОВРЕМЕННО В СИЦИЛИЯ И КАЛАБРИЯ

— Благоволява ли Ваше величество да си спомни за техни кралски височества принцесите Виктория и Аделаида, дъщерите на Луи XV?

— Отлично. Бедните стари принцеси! Преди отпътуването си от Неапол им изпратих неголяма сума пари, десет — дванадесет хиляди дуката, като ги посъветвах да заминат за Триест през Манфредония или, ако предпочитат, да се присъединят към нас в Палермо.

— А спомня ли си Ваше величество, за седемте им телохранители, един от които, синьор де Бокекямпе, беше горещо препоръчан от граф дьо Нарбон?

— Помня ги всичките.

— Един от тях — Ваше величество, разбира се не може да е забравил тази подробност — поразително прилича на негово височество престолонаследника.

— Да, дотолкова, че когато го видях за първи път, самият аз се обърках.

— Какво пък, господарю. При сегашните обстоятелства реших да се възползвам от този рядък феномен.

Кралят погледна Руфо с вида на човек, който не знае какво му предстои да чуе, но има такова доверие в разказвача, че предварително му се възхищава.

Руфо продължи:

— В момента на отпътуването аз повиках де Чезаре, и тъй като се съмнявах, че Калабрийският принц ще се съгласи да вземе дейно участие във войната, то, без да разказвам плана си на де Чезаре, — на чието мъжество знаех, че мога да разчитам, тъй като той е корсиканец, — му казах, че природата не случайно го е дарила с тази удивителна прилика.

— И какво отговори той?

— Трябва да бъда справедлив: той не се колеба нито миг. „Аз съм само нищожна песъчинка в драмата, която се разиграва сега; но моят живот и животът на моите другари е на разположение на краля. Какво трябва да правя?“ — попита той. „Нищо, — отвърнах аз. — Само да не пречите на събитията. Ще съпровождате техни кралски височества до Манфредония; когато те се качат на кораба, вие ще тръгнете по източния бряг на Калабрия до Бриндизи. Ако по време на пътуването не ви се случи нищо, вземете в Бриндизи лодка, гемия или тартана и отплавайте за Сицилия. Ако, напротив, с вас се случи нещо необикновено и неочаквано, вие, като умен и мъжествен човек, се възползвайте от обстоятелствата; вашата и на другарите ви съдба — съдба, на която не бихте могли да разчитате дори в най-дръзките си честолюбиви помисли, — е във ваши ръце“.

— Имахте ли някакъв план относно тези хора?

— Разбира се.

— Защо тогава, познавайки мъжеството им, не сте им разказали този си план?

— Господарю, един от седемте би могъл да измени: кой може да гарантира, че между седем човека няма да се намери един предател?

Кралят въздъхна.

— Но, според мен, нямате никакви основания да го криете от мен.

— Още повече, господарю, — че планът се осъществи успешно.

— Слушам ви, — каза кралят.

— И така, господарю, нашите седмина младежи точно изпълняваха дадените им указания. След като изпратиха принцесите, те тръгнаха към южния бряг на Калабрия, където ги очакваше един от моите агенти, от чиято измяна не се страхувах, тъй като той, също както седемте, не знаеше нищо.

— Вие сте създадени за министър-председател, скъпи ми Руфо, и не на такова малко кралство като Неапол, а на някоя голяма държава като Франция, Англия или Русия. Продължавайте, продължавайте, слушам ви. Нека видим, що за агент е бил този и какво му е било поръчано. Вие сте голям политик, скъпи кардинале! Колко досадно е, че аз не съм най-добрия ви ученик!

— Този агент, ваше величество, цяла година служи по моя препоръка като интендант в градчето Монтеязи, което, естествено, се намира на пътя на нашите търсачи на приключения. Написах му, че негово кралско височество Калабрийският херцог, решен на отчаяна стъпка, за да върне кралството на баща си, току-що е слязъл в Калабрия с херцог Саксонски, своя конетабъл и своя главен коняр и че го моля, като верен поданик, да се погрижи за безопасността на принца в случай, че го постигне неуспех, и да го подкрепя с цялата си власт, ако има дори най-малката възможност за благополучен изход. Беше му поръчано да съобщи за тайната експедиция на най-верните си приятели. Вече имах огнивото и кремъка: очаквах искрата.

— Кремъкът се нарича Де Чезаре, разбрах това. Но кой е огнивото?

— Буонафреде Джиронда, господарю.

— Не трябва да забравям нито едно от тези имена, скъпи ми кардинале; защото, ако настъпи ден да наказвам, тогава ще раздавам и награди.

— Случи се това, което предвиждах. Седмината младежи трябваше да минат през Монтеязи, главния град на окръга, управляван от моя интендант. Те се спрели в малка таверна и след обяда излезли на балкона. Префектът бил вече предупреден за пристигането им, а цифрата седем веднага го навела на мисълта, че това могат да бъдат само монсеньор Калабрийският херцог, херцог Саксонски, конетабълът Колона, главният коняр Бокекямпе и тяхната свита. От друга страна, из града се разнесъл съвсем противоположен слух: говорело се, че седмината младежи са якобински емисари, пристигнали току-що, за да установят демократични порядки. Тъй като настроенията в тази провинция съвсем не са демократични, четири или петстотин човека вече били събрани на площада и се готвели да натупат нашите пътешественици, когато се появил префектът Буонафреде Джиронда, с други думи, моят Човек, който, узнавайки за разпространилите се слухове, заявил, че тъй, като най-висша власт в окръга, трябва да провери самоличността на хората, преминаващи през главния им град. Затова той щял да отиде при новодошлите, за да ги разпита и след десет минути монтеязците щели да бъдат уведомени за всичко.

Младите хора напуснали балкона и затворили прозореца, тъй като разбрали, че против тях се готви нещо лошо, което всеки момент щяло да се разрази като буря, когато изведнъж им съобщили за пристигането на интенданта. Това съобщение, вместо да ги успокои, удвоило тревогата им. При всички по-трудни ситуации давали думата на де Чезаре. Той вече се готвел да попита префекта с какво са предизвикали общественото недоволство, когато вратата се отворила и двамата застанали лице срещу лице.

При вида на де Чезаре всички предположения на Буонафреде се потвърдили. Той вече не се съмнявал, че седмината пътешественици са именно тези, за които му бях писал, и че пред него е престолонаследникът.

— Престолонаследникът! Негово височество Калабрийският херцог! — възкликнал Буонафреде.

Де Чезаре потръпнал. Ето, че се случило това неочаквано и невероятно, за което го бях предупреждавал и от което му предлагах да се възползва, — нямало никакво съмнение. Тази неочаквана, нечувана съдба, за която той не дръзвал дори да помисли, изведнъж застанала пред него, сама дошла в ръцете му, — оставало само да я удържи.

Той погледнал другарите си, търсейки в очите им знак на одобрение, и, поощрен от тях, вместо отговор направил крачка напред към интенданта и с царствено достойнство му протегнал ръка за целувка.

— А знаете ли, скъпи ми кардинале, че този ваш де Чезаре е необикновено умен? — попита кралят.

— Почакайте, господарю! — Интендантът се изправил след поздрава, помолил да го представят на Саксонския херцог, на конетабъла Колона и главния коняр Бокекямпе. Той сам съобщавал на мнимия принц имената и титлите, с които трябвало да надари другарите си. Но виковете на тълпата прекъснали церемонията на представянето. Три-четири камъка счупили стъклата и паднали в краката на двамата „херцози“ и интенданта, който отворил прозореца, хванал де Чезаре за ръката и, изумявайки тълпата с явното съгласие, царящо между кралския интендант и якобинците, извикал: „Да живее крал Фердинанд! Да живее нашият престолонаследник принц Франческо!“ Съдете сам, господарю, за въздействието на тази поява и този възглас върху тълпата. Някои от монтеязците, които били виждали Калабрийският херцог в Неапол, веднага го познали, по-точно, повярвали, че са го познали. Общият вик „Да живее кралят! Да живее престолонаследникът!“ последвали думите на интенданта. Де Чезаре поздравил присъствуващите така, както му се струвало, че би ги приветствувал монархът. Сред бурята от нестихващи радостни възгласи се разнесъл вик: „В катедралата! В катедралата!“ Нищо не повдига духа на народа така, както „Тебе Бога хвалим“. Десет пратеници се отделили от тълпата и се устремили към храма, за да предупредят архиепископа: трябвало да се отслужи благодарствен молебен. И ето, огромното човешко море понесло на ръце мнимия принц към катедралата всред изблика на всеобщия възторг. Разбирате отлично, господарю, че след края на молитвата изчезнали всички подозрения, ако, естествено, такива все още е имало. Кой можел да се съмнява, че това е престолонаследникът, щом сам Господ Бог го признал и благословил? Щастливата новина се разпространила в околностите с бързината на мълния. И навсякъде, където научавали за събитието, веднага назначавали делегация, която да замине за Монтеязи и да се закълне във вярност пред мнимия принц. Де Чезаре ги приемал с присъщото му достойнство, като заявявал, че е дошъл от ваше име, за да възстанови кралството, и че се осланя на мъжеството и предаността на тези, които трябвало скоро да станат негови поданици.

— Прекрасно! — възкликна кралят. — Момчето наистина си го бива! Сега виждам, че, давайки му лейтенантски мундир, не съм бил прекалено щедър към него.

— Почакайте, господарю, — каза Руфо, — най-интересното предстои. На другия ден в Монтеязи дошло известие, че корабът, с който френските принцеси отплували за Триест, бил спрян от насрещни ветрове и току-що влязъл в пристанището на Бриндизи. Нашите герои трябвало да се осмелят на решителна стъпка: да посетят принцесите, да им се доверят и да получат официално признаване от тях. Принцесите били благосклонни към командира на своите телохранители и били дотолкова предани на техни сицилийски величества, че без нито миг колебание се съгласили да обременят съвестта си с лъжа, която би могла да послужи за интересите на трона. Де Чезаре решил да довърши започнатото. Същата вечер нашите младежи заминали за Бриндизи, като съобщили, че престолонаследникът иска да посети своите уважаеми братовчедки, френските принцеси. На другия ден всички в Бриндизи знаели, за пристигането на престолонаследника; градските власти дошли да приветствуват Калабрийския херцог в двореца на дон Франческо Ерико, у когото той благоволил да отседне.

Към пладне, сред огромни тълпи народ, нашите младежи се отправили към пристанището, като следвали почтително принца и му оказвали уважението, подобаващо на ранга му. Принцесите останали на борда на своята фелука и не пожелали да слязат на брега.

При вида на своите седем телохранители принцесите се зарадвали много и де Чезаре, като ги помолил за разговор насаме, слязъл в каютата им, докато шестимата му другари останали на палубата в компанията на господин Шатийон, техен стар познат.

Старите принцеси вече знаели за появата на престолонаследника в Калабрия, но били далеч от мисълта, че това е де Чезаре. Последният им разказал какво се случило с него и попитал трябва ли за напред да съпровожда техни височества.

По мнението на принцесите, де Чезаре не бивало да изпуска щастливия случай, предоставен му от съдбата. Колкото до опасенията му, че ваше величество ще се разгневи на опитите му да се представи за престолонаследника, а престолонаследникът — за това че е отнел неговата самоличност, те обещали да уредят това с ваше величество и Калабрийския принц.

Де Чезаре, пиян от радост, помолил старите принцеси да потвърдят в очите на народа тяхното родство. Техни кралски височества дали съгласието си и се качили с него на палубата. Там протегнали за целувка ръце и изпратили царствения посетител до трапа, където де Чезаре имал честта да ги прегърне.

— Та той е смелчак на смелчаците, скъпи ми кардинале! — възкликна краля.

— Да, господарю, доказва го и това, че неговите приятели не се осмелили да участвуват повече в това приключение, оставили го само с Бокекямпе, а те заминали по море за Корфу.

— И какво?…

— Де Чезаре и Бокекямпе, с други думи, принц Франческо и главният му коняр се намират сега в Таранто с войска от триста-четиристотин човека, а цялата провинция Бари се е вдигнала в защита на трона.

— Какви чудесни новини, скъпи кардинале! Но, вероятно, не можем да се възползваме от тях?

— Напротив, господарю, всичко беше успешно и аз именно затова съм тук.

— Вие сте желан гост, както винаги … Макар и да съм философ, аз не бих се отказал да прогоня французите от Неапол и да обеся няколко якобинци на Стария пазар. Какво трябва да се направи, скъпи кардинале, за да постигнем това? Чуваш ли, Юпитер? Ще бесим якобинците. Какво пък! Ще бъде забавно!

— Какво трябва да се направи, за да го постигнем? — попита Руфо.

— Да, искам да знам.

— Е, господарю, трябва да ме оставите да завърша това, което съм започнал.

— Завършете го, скъпи кардинале, завършете го!

— Но трябва да действам сам, господарю!

— Как така — сам?

— Сам, значи, без помощта на всякакви Маковци, Пинятели, Молитерновци и Рока Романа.

— Как?! Сам ли смяташ да завоюваш Неапол?

— Да, сам, с де Чезаре като лейтенант и армията на славните ми калабрийци. Родил съм се сред тях, те ме познават. Името ми — по-точно, името на предците ми, — почитат и в най-далечните колиби на Калабрия. Само кажете „да“, предоставете ми необходимата власт — и след три месеца аз с шестдесет хиляди човека ще бъда пред вратите на Неапол.

— Но как ще събереш тези твои шестдесет хиляди?

— Като обявя свещена война и вдигна в лявата си ръка разпятието, а в дясната — шпагата, като заплашвам и благославям. С Божия помощ ще постигна повече от Фра Дяволо, Мамоне, Пронио в Абруцо, Кампания и Тера ди Лаворо.

— А оръжие?

— Няма да пропуснем нищо. Дори ако трябва да се задоволим с оръжието, изпратено на якобинците, за да се сражават с нас. Впрочем, нима всеки калабриец няма пушка?

— А пари?

— Ще ги намеря в провинциалните хазни. И за всичко това ще ми трябва само съгласието на Ваше Величество.

— Моето съгласие? Слава на Сан Дженаро! Не, сбърках, Сан Дженаро е родоотстъпник. Моето съгласие? Вече го имаш. Кога започваш кампанията?

— Още днес, господарю. Но известни ли ви са моите условия?

— Сам, без оръжие и без пари — така ли?

— Така, господарю. Смятате ли, че искам твърде много?

— Не. Наистина, не!

— Сам, но с цялата власт: аз ще бъда вашият наместник, вашето второ „аз“.

— Ще бъдеш. Днес, когато се събере съветът, ща заявя, че такава е волята ми.

— Тогава всичко е изгубено.

— Как така — изгубено?

— Съвсем сигурно. В съвета имам само врагове. Кралицата не ме обича, господин Ектън ме ненавижда, милорд Нелсън ме презира, Кастелчикала ме проклина. Дори другите министри да ме подкрепят, болшинството, все пак, ще бъде против мен … Не, господарю, така не може.

— Но как тогава?

— Без Държавния съвет, само по волята на краля, само с помощта на Бога. Нужен ли ми беше някой, за да върши това, което сторих до днес? Няма да ми потрябва и занапред, за това, което остава да се направи. Да запазим тайната. Аз, без да уведомявам никого, заминавам за Месина с моя секретар и капелан, пресичам пролива и едва там съобщавам на калабрийците с каква цел съм пристигнал. Тогава Държавният съвет ще се събере, с или без Ваше величество. Но вече ще бъде късно. И аз ще се присмивам над Държавния съвет. Ще тръгна към Козенца, ще заповядам на де Чезаре да се присъедини към мен, и след три месеца, както вече ви казах, аз ще стоя пред стените на Неапол.

— Ако направиш това, Фабрицио, ще те назнача за пожизнен министър-председател, ще отнема на моя глупак Франческо титлата Калабрийски херцог и ще те даря с нея.

— Ако направя това, господарю, вие ще постъпите така, както правят всички крале, когато някой предано им служи: ще побързате да забравите за това. Има услуги, които са толкова важни, че за тях може да се плати само с неблагодарност, и тази, която смятам да ви окажа, ще бъде от тях. Но моята цел надминава почестите и богатството. Аз съм честолюбив: жадувам за слава, искам да вляза в историята като Мънк и Ришельо едновременно.

— Ще ти помогна за това с цялата си власт, макар и да не зная кои са те, или, по-точно, кои са били. Кога искаш да тръгнеш?

— Днес, ако Ваше величество не възразява.

— Да възразявам? Ама че глупак! Та нали се чудя как да те отпратя по-бързо. Но ти не можеш да пътуващ без пари.

— Имам хиляда дуката, господарю.

— А в писалището ми сигурно ще се намерят още две-три хиляди.

— Това е всичко, което ми е необходимо.

— Не, почакай. Моят нов министър на финансите, княз Луци, ме предупреди вчера, че маркиз Франческо Таконе е пристигнал в Месина с петстотин хиляди дуката, които е получил от Бекер срещу полица. Ето защо ви препоръчвам братята Бекер, скъпи ми кардинале. Когато отново се върнем в Неапол и вие станете министър-председател, ще ги направим министри на финансите.

— Съгласен съм, господарю. Но да се върнем към нашите петстотин хиляди дуката.

— Добре, почакай. Сега ще напиша заповедта, с която ще получиш парите от Таконе. Това ще бъде военната ти каса.

Кардиналът се разсмя.

— На какво се смееш? — попита го кралят.

— Ваше величество не знае ли, че петстотин хиляди дуката, които пътешестват от Неапол до Сицилия, винаги се губят по пътя?

— Възможно е. Е, тогава генерал Данеро, губернаторът на Месина, ще ти даде оръжие и снаряжение, необходими за малката войска, с която ще тръгнеш на поход.

— Това не е по-вероятно от първото. Но все едно, господарю. Напишете ми тези две заповеди. Ако Таконе ми даде парите, а Данеро оръжието — толкова по-добре. А ако не дадат, ще мина и без тях.

Кралят взе два листа, написа заповедите и се подписа под тях.

През това време кардиналът извади от джоба си трети лист, разгъна го и го показа на краля.

— А това какво е?

— Грамота за моето назначение на поста кралски наместник, вашето второ „аз“.

— Която си написал сам?

— За да не губя времето ви, господарю.

— А тъй като не искам да те задържам …

Ръката с перото се спря под последния ред.

Но тъкмо, когато кралят се канеше да подпише, кардиналът го спря.

— Прочетете я, ваше величество.

— После. — отвърна кралят.

И постави подписа си.

Тези от нашите читатели, които не се боят да изгубят времето си на четене на един дипломатически документ, твърде забавен, но все пак само документ, могат да пропуснат следващата глава. Но тези, които търсят в историческата книга не само просто развлечение или фриволна забава, ние сигурно ще доставим удоволствие, изваждайки за пръв път на бял свят тази грамота от секретните сейфове на Фердинанд, където е била погребана в продължение на шестдесет години.