Ема Лайона

XXXVIIIАПОТЕОЗЪТ

Когато Луиза дойде на себе си, разбра, че се намира в някакво кафене на ъгъла на улица Мола и Сан Марко. Микеле я беше внесъл тук сред тълпата, която стоеше пред врата и я разглеждаше през стъклата на прозорците и през отворената врата.

Всички повтаряха думите на пленника и казваха, сочейки я с пръст:

— Тя ги е предала.

Като отвори очи, тя не можа да си спомни нищо. Но, малко по малко, като се огледа наоколо и видя огромната тълпа, истината проблесна пред очите й и я накара да покрие лицето си с ръце.

— Карета! За бога, мой мили Микеле, карета! Да си вървим в къщи!

Това не беше трудно. Тогава, както и сега, между театър Сан Карло и театър Фондо се намираше станция за карети. Наемаха ги любителите на музиката, които посещаваха тогава концертите на Чимароза и Паезиело, а днес пристигат, за да слушат оперите на Белини, Росини и Верди. Микеле излезе, нае закрита карета, поведе Луиза сред приветствените викове и възмутения ропот на присъствуващите — според това дали бяха патриоти, или привърженици на Бурбоните, — влезе с нея в каретата, дръпна завеските и извика:

— В Мерджелина!

Тълпата отстъпи, каретата пресече площад Кастело, излезе на улица Кияи и след четвърт час спря пред Къщата с палмата.

Микеле позвъни яростно. Вратата отвори Джованина. По устните й играеше злобна усмивка, показваща задоволството на лошите слуги, когато трябва да съобщят неприятна новина.

— Ах! — каза тя, започвайки първа разговора. — Докато сеньората отсъствуваше тук станаха ужасни неща!

— Тук?

— Да, тук, госпожо.

— В къщата, или в Неапол?

— Тук, в къщата.

— Какво се случи?

— Сеньората трябваше да ми каже какво да отговарям, ако ме попитат за господин Андреа Бекер.

— А питаха ли те?

— И още как, госпожо! Хванаха ме, замъкнаха ме в полицията и заплашиха да ме хвърлят в затвора, ако не кажа кой е идвал при вас снощи. Бяха узнали, че някой ви е посещавал, не им беше известно единствено името му.

— И ти назова господин Бекер?

— Трябваше, госпожо. Боже мой! Не ми се искаше да попадна в затвора! Освен това, нали господин Бекер не идваше при мен!

— Нещастнице! Какво си направила! — възкликна Луиза, като падна на стола и безпомощно отпусна глава.

— А какво можех да сторя? Боях се, че ще ме обвинят, ако започна да отричам истината, макар че аз наистина се противях. Но помислих, че сплетниците ще си кажат само, че господин Андреа Бекер е бил любовник на синьората, както вече започват да говорят за господин Салвато.

— Млъкни, Джованина! — извика Микеле.

Луиза стана, погледна девойката с учудване и укор и тихо, но твърдо каза:

— Джованина, не знам каква причина те е накарала да се отплатиш за добрината ми с черна неблагодарност. Утре ще напуснеш дома ми.

— Както е угодно на синьората, — дръзко отвърна камериерката и излезе без дори да се обърне.

Луиза почувствува, че сълзите отново пълнят очите й. Тя протегна ръка към Микеле и той падна пред нея на колене.

— Ах, Микеле! Мили мой Микеле! — шепнеше тя, задавяйки се от ридания.

Микеле хвана ръката й и я притисна до устните си; той изпитваше вълнение, което се засилваше от факта, че се чувствуваше виновен за всички тези беди.

— Наистина, ужасна вечер след прекрасния ден, — каза той. Бедната сестричка! Ти беше толкова щастлива, когато се върна от Пестум!

— Прекалено щастлива! Да, прекалено щастлива! — тъжно повтори тя. — А като че ли някакъв глас ми прошепна, че най-прекрасното и най-чистото от моето щастие вече е отминало. Ах, Микеле, Микеле! Колко страшно е това, което каза тази побъркана!

— Да, страшно е. Но, за да не каже на другите това, което току-що каза на теб, не трябваше да я гониш. Помисли само, та тя знае всичко: и това, че Салвато е бил нападнат, и че сме го приютили, знае, че той е живял тук и че е влюбен в теб. Боже мой! Аз прекрасно знам, че в това нямаше нищо лошо, но хората ще решат друго. Ако остане тук, тя ще трябва да мълчи заради собствената си изгода, но ако си отиде, ще разкаже всичко, дори само за отмъщение.

— Говориш за отмъщение? Но за какво може да ми отмъщава Джованина? Нали от мен е видяла само добро!

— Само добро! Прекрасен довод! Та нали има просто лоши хора, сестричке, които толкова повече желаят зло на другите, колкото по-добре се отнасят те с тях. От известно време забелязах, че Джованина е именно от тези хора. Не си ли го забелязала и ти?

Луиза погледна Микеле. Действително, тя също се беше учудвала от избухванията на девойката. Много пъти се беше питала какво е променило характера на камериерката й, но не беше успяла да си даде задоволителен отговор. Луиза се боеше да не сгреши, но сега, когато Микеле й разказа за омразата на Джованина към нея, тя прозря истината.

Внезапно я озари някаква догадка. Тя с безпокойство се огледа.

— Виж дали не ни подслушват, — каза тя.

Микеле се приближи към вратата, но тъй като не се постара да заглуши стъпките си, в момента когато отваряше вратата видя, че Нина затваряше своята. Дали камериерката ги беше подслушвала, или това беше случайно съвпадение?

Микеле затвори вратата, дръпна резето и като седна на предишното си място, в краката на сестра си, каза:

— Можеш да говориш. Няма да ти кажа: „Никой не ни е подслушвал“, — но сега мога да ти заявя: „Никой повече не ни подслушва“.

— Добре, — каза Луиза като понижи глас и се наклони към Микеле, — ето два факта, които потвърдиха подозренията ми. Когато миналата нощ бедният Андреа Бекер се яви при мен, той знаеше с най-малки подробности всичко, което се беше случило между мен и Салвато. Тази сутрин Салвато получи анонимно писмо, в което му съобщаваха, за посещението на младия човек. Кой би могъл да го напише, освен Джовани-на?

— Дявол да го вземе! Това е сериозно! И все пак ти казвам: докато не си напълно уверена, не го разгласявай! Бих ти дал и още един съвет, но няма да ме послушаш.

— Какъв съвет?

— Бих ти казал: замини при синьор кавалера в Палермо. Това ще пресече всички клюки.

Страните на Луиза поруменяха. Тя отпусна глава в ръцете си и задъхано произнесе:

— Уви! Съветът е добър и го дава приятел …

— Какво има тогава?

— Бих могла да го последвам вчера, но днес не мога да го изпълня.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й.

Микеле я погледна и разбра всичко: тъгата й в Неапол потвърди подозренията, които се бяха породили в него при вида на щастието им в Салерно.

В този момент Луиза дочу стъпки в коридора между двете къщи. Но тези стъпки не бяха приглушени. Тя вдигна глава и боязливо се ослуша В положението, в което се намираше сега, всичко би могло да я разтревожи.

Но ето, на вратата се почука и един глас попита:

— Луиза, скъпа, тук ли сте?

— Да, да! Влезте, влезте!

Влезе херцогиня Фуско. Микеле искаше да стане, но Луиза го задържа.

— Какво правите тук, моя прелестна Луиза, попита херцогинята, — сама и почти на тъмно заедно с брат си, докато у нас ви готвят триумф?

— Триумф! У вас, скъпа Амелия? — попита Луиза, крайно учудена. — А по какъв повод?

— Как! По повод това, което се случи. Та нали вие сте разкрили заговора, който заплашваше всички нас и, както говорят всички, сте спасили не само нас, но и отечеството!

— Ах, и вие, Амелия, сте повярвали, че съм способна на такова безчестие! — въздъхна Луиза.

— Безчестие! — възкликна на свой ред херцогинята, чийто пламенен патриотизъм и ненавист към Бурбоните представяха събитията в съвсем друга светлина. — Ти наричаш безчестие постъпката, която би прославила всяка римлянка от времената на републиката? Ах! Защо те нямаше тази вечер у нас, когато дойде известието? Щеше да видиш възторга, който обхвана всички ни! Монти съчини стихове за теб, Чирило и Пагано предложиха да ти се присъди гражданският венец, Куоко, който пише историята на нашата революция, ще ти посвети една от най-добрите си страници. Пиментел ще съобщи утре в „Монитор“ за огромната ти заслуга пред Неапол. Херцогиня Касано и херцогиня Пополи те зоват, за да те прегърнат; мъжете те очакват с възхищение, за да коленичат пред теб и да ти целунат ръка. А аз съм горда и щастлива, че ти си най-добрата ми приятелка. Утре Неапол ще говори само за теб и ще ти издигне олтар, както Атина е издигала на Минерва, богинята-покровителка на родината.

— О, каква тъга! — възкликна Луиза. — Само един ден беше достатъчен, за да ме заклейми два пъти! Седми февруари! Седми февруари! Страшна дата!

И тя падна безсилно, почти умираща, в ръцете на херцогинята, докато Микеле се терзаеше в съмнения. Той не знаеше, дали е постъпил правилно, съвестта го измъчваше при вида на тази, която обичаше повече от живота си, и ноктите му раздираха гръдта до кръв.

На другия ден, осми февруари, в „Партенопейски Монитор“ се появи следната статия, отпечатана с едър шрифт: