Ема Лайона

XXXVIСЪМНЕНИЯТА НА МИКЕЛЕ

Като излезе от хотела, Микеле веднага скочи в първата минаваща карета и обеща на кочияша един дукат, ако го откара за три четвърти час в Кастеламаре.

Момъкът бързо размаха камшика.

Вече ви разказвах за тези нещастни коне-призраци, които едва дишат, но летят като вятър.

За четиридесет минути те изминаха разстоянието от Салерно до Кастеламаре.

Отначало Микеле мислеше да отиде до моста, да намери Джамбардела и да стигне с лодката му до Неапол. Но вятърът, който вече беше изчезнал през деня, можеше отново да утихне или да промени посоката си. Можеше да духа в противната посока и тогава трябваше да се предвижват с весла. Микеле — глупакът можеше да се съгласи на това, но за Микеле — мъдреца то беше твърде рисковано.

Той реши да се придвижи по суша и, за да пристигне по-бързо, да направи две смени на конете: една от Кастеламаре до Портичи и втора от Портичи до Неапол.

По този начин, поощрявайки при всяка смяна кочияшите с по един дукат, можеше да стигне до двореца Ангри за по-малко от два часа.

Казваме „в двореца Ангри“, защото Микеле беше решил първо да говори с генерал Шампионе.

През това време, докато конете препускаха с всички сили, той отчаяно чешеше главата си, като че ли брануваше камениста нива, за да я накара да роди някоя мисъл, а изведнъж почувствува, че започва да го измъчва съвестта.

Той беше честен момък, вярно сърце, а ставаше предател!

Да, така беше. Но той спасяваше Републиката! Беше решил твърдо да разкрие заговора. Колебаеше се само как да го стори.

Може би, като намери Шампионе и се посъветва с него, като с духовник, ще научи мнението на човек, който дори в очите на враговете си е образец за благородство?

Ето защо казахме, че за по-малко от два часа той можеше да стигне до двореца Ангри, вместо за същото време да се окаже в министерството на полицията.

И действително, благодарение на добрия впряг от Портичи и френския дукат, поощрил поредния кочияш, само час след отпътуването от Кастеламаре Микеле беше на стъпалата пред двореца Ангри.

Ладзароните знаеше, че ако Шампионе е в къщи, часовоят ще го пусне.

Но във фоайето един войник спря Микеле и му каза, че генералът не може да го приеме, защото е зает с архитектите, които му представили проекти за паметника на Вергилий.

Микеле отвърна, че е дошъл по съвсем друга причина, много по-важна от паметника, и че трябва веднага да говори с генерала, за да се избегнат големи нещастия.

Всички познаваха Микеле-глупака. Всички знаеха как, благодарение на Салвато, той избягна смъртта; как генералът го произведе полковник и каква услуга направи Микеле на французите, като съпроводи невредима почетната стража до катедралата Сан Дженаро. Знаеха също, че да се влезе при генерала не е трудно, и затова веднага предадоха на Шампионе молбата на новодошлия.

Микеле засегна най-чувствителната струна в душата на Шампионе: главнокомандуващият не пренебрегваше нито една молба.

Той се извини пред архитектите, че ги оставя сами в салона, и обеща да се върне веднага, след като поговори с Микеле.

После мина в кабинета си и заповяда да въведат ладзароните.

Микеле отдаде чест и се представи по всички правила; но, въпреки външната му самоувереност, нашият приятел, който не беше никакъв оратор, изглеждаше твърде смутен.

— А, ти ли си, момко, — каза той на неаполитанско наречие. Знаеш ли, че съм доволен от теб: чудесна работа вършиш — проповядваш като дон Микеланжело Чиконе.

Микеле беше във възторг, чувайки от устата на генерала родния език и такава висока похвала.

— Генерале, — отвърна той, — аз съм горд и щастлив от това, че сте доволен от ме. Но това не е достатъчно!

— Недостатъчно?

— Така е. Трябва и аз да съм доволен от себе си.

— Е, бедни ми приятелю! Искаш твърде много! Нравственото самоудовлетворение е небесно благо, дарено ни тук, на земята. Кой от нас, като разпита строго своята съвест, ще остане доволен от себе си?

— Аз, генерале, ако благоволите да оцените моята съвест и да ми дадете наставление.

— Мили ми приятелю, — каза Шампионе с усмивка, — според мен, си сгрешил вратата. Мислиш, че си посетил монсеньор Кепече Дзурло, архиепископа на Неапол, а си дошъл при Жан Етиен Шампионе, главнокомандуващ на френската армия.

— А, не, генерале, — отвърна Микеле. — Знам при кого съм дошъл: при най-честния, най-храбрия и най-благородния войник от армията, която той командва.

— Хайде, хайде! Ласкаеш ме. Може би искаш да ме помолиш за някаква милост?

— Съвсем не. Напротив. Искам да ви направя услуга.

— Да ми направиш услуга?

— И то голяма.

— На мен?

— На вас, на френската армия, на цялата страна… Само че, трябва да знам, мога ли да сторя това и да остана честен човек, и дали след това ще ми подадете отново ръката си, както направихте преди минута?

— Струва ми се, че за това трябва да намериш по-добър наставник от мен. Твоята съвест.

— А тъкмо моята съвест не знае на чия страна да застане!

— Нали знаеш пословицата, — каза генералът, който беше забравил да архитектите си и разговорът с ладзароните явно го забавляваше, — „Ако се съмняваш — замълчи“.

— Ами, ако замълча и се случи голяма беда?

— И затова, ти се съмняваш?

— Да, генерале, съмнявам се, а се боя да мълча. За нещастие, в тази страна, по милостта на нашите монарси, хората нямат вече нито нравственост, нито гражданска съвест. Вие никога няма да чуете: „господин еди-кой си е честен човек“, или „господин еди-кой си е мошеник“, просто ще ви кажат: „господин еди-кой си е богат“ или „господин еди-кой си е беден“. Ако е богат, значи е честен, ако е беден — е негодник. Да предположим, че трябва да убиете някого; отивате при свещеника и питате: „Отче, престъпление ли е да отнемеш живота на ближния си?“ — а падрето ще ви отговори: „Според обстоятелствата, синко. Ако ближният ти е якобинец, убий го с чиста съвест; ако е роялист — пази се! Да убиеш якобинец е толкова почетно в очите на религията, колкото престъпно е да убиеш роялист в очите на Господа Бога“. „Шпионирайте, донасяйте, — ни казва кралицата. — Ще обсипя шпионите с такива привилегии, ще възнаградя доносниците толкова щедро, че те ще станат първите хора в кралството“. Така, че как искате, генерале, да разбираме нещо, след като всички наоколо повтарят в един глас: „Всеки богаташ е честен човек, всеки бедняк — мошеник“; ако религията учи, че „да се убиват якобинците е добре, а да се убиват роялистите е престъпление“; най-после, ако сами кралете твърдят, че шпионажът е заслуга, а доносът — добродетел, ни остава само едно: да се обърнем към чужденеца и да му кажем: „Вие сте възпитан в правила, различни от нашите; как мислите, какво трябва да направи честният човек при такива обстоятелства?“

— А какви са тези обстоятелства?

— Сериозни, генерале. Представете си, че, без да го желая, чух разговор за един заговор, с всички подробности, заговор, който предполага унищожението на тридесет хиляди човека в Неапол, — които и да са те, патриоти или роялисти, — кажете ми какво трябва да правя?

— Да му попречите, това е извън всяко съмнение, и да спасите живота на тридесет хиляди.

— Дори, ако заговорът заплашва нашите врагове?

— Особено, ако е така.

— Как водите войната при подобни мисли, генерале?

— Аз воювам на дневна светлина, не убивам през нощта. Да се сражаваш е почетно задължение, да убиваш е позорно.

— Но аз мога да предотвратя заговора, само ако го издам.

— Издай го тогава.

— Но аз ще стана …

— Какъв?

— Доносник.

— Доносник е този, който издава поверената му тайна и, надявайки се на награда, предава своите съучастници. Ти не си ли от тях?

— Не, генерале.

— И ги разобличаваш не за награда?

— Не, генерале.

— Тогава ти не си доносник, а честен човек, който, за да предотврати злото, го отсича от корен.

— Но, ако вместо роялистите, този заговор заплашва вас, именно вас, генерале, френските войници и патриотите, — как да постъпя тогава?

— Посочих ти твоя дълг спрямо враговете. Съветът ми е същият и спрямо приятелите. Спасявайки враговете, ще направиш важна услуга на човечеството, спасявайки приятелите, ще окажеш неоценима помощ на родината.

— И ще продължите да ми подавате ръка?

— Ето ти я.

— Добре, слушайте, генерале. Ще ви разкажа това, което ми е известно. Нека друго лице довърши разказа.

— Слушам ви.

— През нощта в петък срещу събота трябва да избухне метеж. Десет хиляди дезертьори на Мак и Назели, присъединени към двадесет хиляди ладзарони, трябва да изколят всички французи и патриоти. Вратите на обречените жители ще бъдат отбелязани с кръст. Клането ще започне в полунощ.

— Уверен ли си в това?

— Както, че живея на белия свят.

— Но нали убийците рискуват заедно с якобинците да заколят и роялисти?

— Не. Роялистите трябва само да покажат една карта и да направят условния знак.

— Знаеш ли го? Виждал ли си картата?

— На картата е нарисувана кралската лилия, а знакът се състои в това да захапеш първата става на големия пръст.

— А как можеш да спреш заговора?

— Като арестувам ръководителите му. — Знаеш ли имената им?

— Да.

— Кажи ги.

— Виждате ли …

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че именно тук съмненията не само започват, но се удвояват.

— О-о!

— Как ще постъпят с ръководителите?

— Ще ги предадат на съд.

— А ако са виновни? …

— Ще ги осъдят.

— На колко?

— На смърт.

— Не знам, справедливо или не, но съвестта ме измъчва. Наричат ме Микеле-глупакът, но аз никога не съм причинил зло на човек, куче или котка, дори на птица. На бих искал да ставам причина за смъртта на човек. Бих искал да продължат да ме наричат Микеле-глупакът и никога да не го променям на Микеле-доносникът, Микеле-предателят, или Микеле-човекоубиецът.

Шампионе погледна ладзароните с неволно уважение.

— Ако те кръстя „Микеле-честният човек“, би ли приел такова име?

— О! Никога не бих пожелал друго, бих забравил истинското, с което са ме кръстили, и бих помнил само второто.

— Добре тогава. В името на Френската Република и републиката на Неапол ти давам името „Микеле — честният човек“.

Микеле сграбчи ръката на генерала, за да я притисне до устните си.

— Забрави ли, — спря го Шампионе, — че забраних да се целува ръка на мъжете?

— Какво да правя тогава? — попита Микеле, почесвайки се по ухото. — Бих искал все пак да ви изразя своята благодарност!

— Прегърни ме тогава! — каза Шампионе и разтвори ръце.

Микеле прегърна генерала, ридаейки от радост.

— А сега, — каза главнокомандуващият, — до поговорим за работата.

— Не желая нищо друго, генерале!

— Да предположим за миг, че разкритието идва не от теб, а от друг човек.

— Добре.

— Че този другият би ми казал: „Заповядайте да арестуват Микеле, той знае имената на ръководителите“.

— Добре.

— И аз бих заповядал да те арестуват.

— Много добре.

— И ти кажа: Микеле, ти знаеш имената на предводителите. Сега ще ми ги кажеш, или ще заповядам да те разстрелят? Какво би направил?

— Бих ви казал: „Заповядайте да ме разстрелят, предпочитам да умра, но да не стана причина за смъртта на човек“.

— Защото се надяваш, че не бих дал такава заповед?

— Не. Защото се надявам, че Господ Бог, който вече ме спаси веднъж, ще ми помогне и втори път.

— Дявол да го вземе! Виж кой ни се изпречва на пътя! — каза Шампионе с усмивка. — Но аз действително не мога да те разстрелям: нали трябва да разбера дали говориш истината.

Микеле се замисли.

— Значи, наистина ви е необходимо да знаете името на предводителя?

— Абсолютно необходимо. Нали знаеш, че да се избавиш от змията можеш само като й отсечеш главата?

— Можете ли да ми обещаете, че няма да ги разстреляте?

— Докато съм в Неапол, да.

— А ако го напуснете?

— Тогава не отговарям за нищо.

— Мадона! Какво да правя?

— Помисли! Може би ще намериш начин да ни избавиш от затруднението.

— Да, генерале, сещам се за един.

— Говори.

— Значи, докато вие сте в Неапол, няма да екзекутират никого заради това, че съм ви разкрил заговора?

— Никого.

— Е, освен мен има още едно лице, което знае името; само че не подозира нищо за самия заговор.

— Кой?

— Камериерката на млечната ми сестра, синьора Сан Феличе.

— Как се казва тя?

— Джованина.

— Къде живее?

— В Мерджелина, в Къщата с палмата.

— А как ще узнаем нещо от нея, след като тя не подозира за заговора?

— Накарайте я да се яви при началника на полицията, гражданина Николо Фазуло, и нека той я заплаши със затвор, ако не каже кой е чакал господарката й до два часа през нощта и си е тръгнал едва в три.

— И човекът, когото тя ще назове, стои начело на заговора?

— Да, ако малкото му име започва с буквата „А“, а фамилията — с буквата „Б“. А сега, генерале, повярвайте на Микеле — честния човек, че ви казах всичко и няма нужда да продължавам.

— И не искаш нищо в замяна на услугата, която правиш на Неапол?

— Моля ви само, никога да не забравяте, че станахте мой кръстник.

И, като насила целуна протегнатата му ръка, Микеле побягна навън, предоставяйки на генерала свобода на действие.