Ема Лайона

XLVIIIСКИПАНИ

Бяхме казали, че по същото време, когато Еторе Карафа беше изпратен срещу де Чезаре, Скипани тръгна срещу кардинала.

Той беше назначен на високия пост командир на корпус не заради войнишкият си талант (защото, макар да беше постъпил рано на военна служба, той никога не беше участвувал в сражение), но благодарение на добре известния му патриотизъм и мъжество. Ние видяхме колко храбро действуваше Скипани — заговорникът когато го заплашваха сбирките на Каро-лина. Но доблестта на гражданина и мъжеството на патриота не са най-главните качества на бойното поле и военният гений на колебаещия се Дюмурие е по-важен от непоколебимата честност на Ролан.

Мантоне настойчиво му беше препоръчал да не започва сражение, а само да охранява проходите през теснините на Базиликата, както Леонид е охранявал Термопилите, и само да спре придвижването на Руфо и санфедистите.

Изпълнен с въодушевление и надежда, Скипани премина през Салермо и много други приятелски градове, над които се вееше знамето на републиката.

При вида на това знаме сърцето му биеше от радост. Но веднъж стигнаха до едно село, на чиято камбанария видяха кралски флаг.

Белият цвят оказа на Скипани същото въздействие, каквото има червеният върху биковете.

Вместо да заобиколи селото и да продължи пътя си към Калабрия, вместо да отреже пътя на санфедистите през теснината, съединяваща Козенца с Кастровиларе, както настойчиво го бяха съветвали, Скипани даде воля на гнева си и пожела да накаже Кастелучо за неговата дързост.

За нещастие, Кастелучо, жалко селце с население едва няколкостотин човека, беше защитавано от две сили: едната явна, другата — скрита.

Първата сила беше неговото положение, а втората — неговия капитан или, по-точно, съдебен пристав.

Шиарпа, един от хората, чиято слава се сравняваше с тази на Пронио, Мамоне и Фра Дяволо, беше още съвсем непознат по това време. Той заемаше една от низшите длъжности в съда на Салерно. След революцията и обявяването на републиката той се запали по новите идеи и помоли да го преведат в жандармерията. Но на молбата си получи следния неблагоразумен отговор: „В редовете на републиканците няма място за сбири“.

Може би републиканците мислеха, че съдебен пристав и сбир са две синонимни длъжности.

След като напразно предлагаше своя меч на Мантоне, Шиарпа реши да предложи кинжала си на Фердинанд.

Кралят не беше толкова взискателен колкото републиката. Той вземаше всичко, което му попадаше под ръка, не се гнусеше от нищо и предполагаше, че колкото по-малко губеха неговите защитници, толкова повече печелеше той самият.

Скипани можеше без страх да остави Кастелучо зад себе си, тъй като всички околни села бяха на страната на патриотите. Можеше да се обрече на глад и така да го накара де се предаде. Много лесно можеше да обкръжи селото, което имаше провизии само за три-четири дни и враждуваше със съседите си.

Освен това, по време на блокадата можеше да настани артилерията на хълма, който се извисяваше над селото и оттам с няколко залпа да го принуди да се предаде.

За нещастие, жителите на Рока и Албанета даваха тези съвети на човек, неспособен да ги разбере. Скипани беше като някой калабрийски Анрио: изпълнен с вяра в себе си, той мислеше, че би слязъл от пиедестала, на който го беше издигнала републиката, ако последваше чужд план.

Освен това, той би могъл да приеме предложението на жителите на Кастелучо, които заявиха, че са готови да вдигнат трицветното знаме, ако Скипани не ги подложи на позора да мине като победител през селото.

Най-после, би могъл де се договори с Шиарпа, който беше сговорчив човек и предлагаше да присъедини войските си към републиканците, ако само му заплатят сума, равна на тази, която би изгубил, изменяйки на Бурбоните.

Но Скипани отвърна:

— Аз съм дошъл, за да воювам, а не да се пазаря! Аз не съм търговец, а войник!

Тъй като читателят вече познава характера на Скипани, той може де се досети, че планът му за превземането на Кастелучо беше веднага приведен в изпълнение. Той заповяда да се изкачат на хълма над селото.

Жителите се бяха събрали в църквата и очакваха отговора му. Простите селяни, вярвайки, че делото на Фердинанд е действително дело Божие, се бяха събрали именно тук, за да получат наставление от Господа. Отказът на Скипани жестоко оскърби вярата им в Бога и краля. След последвалото смущение Шиарпа се изкачи на амвона и поиска думата.

Селяните не знаеха за преговорите му с републиканците: в очите им той все още оставаше честен човек. Като по вълшебство се възцари тишина и всички се приготвиха да го слушат. Гласът му се извиси под високите сводове.

— Братя! Имате само два пътя, да бягате, като страхливци, или да се сражавате, като герои. В първия случай бих напуснал града с хората си и бих отишъл в планините, а вас бих оставил да защитавате жените и децата си. Във втория — бих застанал начело на войската ни и с помощта на Бога, който на чува и вижда, ще ви поведа към победа. Избирайте!

В отговор на тази реч, толкова проста и затова понятна за всички, се разнесе вик:

— Война!

Шиарпа единодушно беше провъзгласен за главнокомандуващ и му предоставиха грижата да състави план за сражението. Жителите на Кастелучо бяха поставили селото и живота си под неговото разпореждане.

Настъпи решителната минута. Републиканците бяха едва на стотина крачки от първите домове. Те се приближаваха към входа на селото задъхани, изтощени от бързото изкачване. И тук, преди още да се опомнят, ги посрещна град от куршуми, летящи от всички прозорци, направлявани от невидимия враг.

Но ако защитата беше всеотдайна, то яростта на атаката беше ужасна. Републиканците не отстъпиха пред огъня; те продължаваха да вървят напред, предвождани от Скипани с гола сабя. Настъпиха минути не на битка, а на упорство в смъртта. Все пак, след като изгуби една трета от хората си, Скипани беше принуден да даде заповед за отстъпление.

Но едва бяха отстъпили и две крачки назад, когато всяка къща изригна порой врагове, страшни, когато бяха невидими, и още по-ужасни, когато се показаха. Войската на Скипани не се спускаше по хълма: тя просто се търкаляше надолу като огромна човешка лавина, тласкана от ръката на смъртта, оставяйки по стръмните скали толкова мъртви и ранени, че кръвта от десетки различни места се сля в един ручей, като че ли изтичаше от един адски изговор.

Щастливи бяха тези, които паднаха бездиханни на бойното поле! Те не преживяха бавната и страшна смърт, на която жените, още по-жестоки от мъжете при подобни обстоятелства, подлагат пленниците и ранените. С нож в ръка и развята от вятъра коси, тези фурии сновяха по бойното поле, като вещици на Лукан, и с кикот и проклятия осакатяваха умиращите.

При вида на това невиждано зрелище Скипани застана, обхванат не толкова от ужас, колкото от ярост, и продължи да отстъпва с колоната си, загубила повече от една трета от хората си, като се спря едва в Салермо. Пътят на кардинал Руфо беше открит.

Той се придвижваше напред бавно, но сигурно, и не отстъпваше нито крачка. Но на шести април му се случи произшествие. Без никакъв повод, който би му помогнал да предвиди това, конят му изведнъж се изправи на задните те си крака, започна да рита въздуха си с предните си копита и падна мъртъв. Кардиналът беше превъзходен ездач и успа да скочи на земята преди да бъде смазан от тялото на животното.

Без да даде вид, че придава голямо значение на случая, Руфо заповяда да му доведат друг кон, скочи на седлото и продължи пътя си. В същия ден санфедистите пристигнаха в Карияти, където негово преосвещенство беше приет от епископа. Руфо седеше на масата с целия си щаб, когато на улицата се дочу шум от многочислена въоръжена войска, която крещеше: „Да живее кралят! Да живее кралят!“ Кардиналът излезе на балкона и изумен отстъпи крачка назад. Макар и свикнал с всякакъв род изненади, той не беше очаквал подобна гледка.

Войска почти от хиляда човека, предвождана от полковник, със своите капитани, лейтенанти и подпоручици, облечена в жълто и червено, беше коленичила и се присъединяваше към армията на святата вяра.

Кардиналът позна каторжниците. Облечени в жълто съставяха колоната на стрелците: те бяха осъдени на различни срокове. Червените бяха гренадирите и следователно, имаха привилегията да вървят напред. Те всички бяха с доживотни присъди.

Руфо заповяда да извикат командира им. Това беше човек на около 40–45 години, наречен Панедиграно, осъден на доживотна каторга за осем или десет убийства и още толкова кражби. Тези подробността бяха съобщени на кардинала от самия каторжник с невъзмутимо спокойствие. Руфо се осведоми на какви щастливи обстоятелства дължи честта да се запознае с него и приятелите му.

Панедиграно му разказа, че лорд Стюарт, който пристигнал за да встъпи във владение на град Месина, намерил за неудобно войниците на Великобритания да живеят под един покрив с каторжници.

Затова той ги изпратил в пристанището, където ги натоварили на кораб и им предоставили възможността сами да си изберат началник. После ги свалили в Пицо, като им заповядали да продължават пътя си, докато не се присъединили към кардинала.

Руфо все още беше озадачен от този странен подарък на неговите съюзници, англичаните, когато пристигна куриер с писмо от краля. Той беше слязъл в залива Санта Еуфемия и донесе същите вести, които току-що беше съобщил устно Панедиграно. Само че кралят, за да не обвини добрите си съюзници, англичаните, прехвърли вината върху коменданта на крепостта, Данеро, който беше изкупителната жертва и в много други непристойни дела.

Макар срамът да се появяваше твърде рядко по лицето на Фердинанд, този път той се почувства неудобно от подаръка, който бяха направили на главния му наместник, неговото второ аз, затова написа на кардинала следното писмо:

Но в послеписа кралят отстъпваше от лошото си мнение за каторжниците и възхваляваше достойнствата на техния командир.

Опасенията на краля относно благородните съюзници, които получи Руфо, съвсем не бяха лишени от основания.

Тъй като повечето от негодниците бяха калабрийци, първото, което сториха, беше да разчистят някои лични сметки. Но след второто убийство кардиналът обкръжи каторжниците с един кавалерийски корпус и два отряда кампиери, заповяда да изведат пред строя двамата убийци и ги разстреля публично. Този пример оказа най-благотворно влияние.

На другия ден Панедиграно заяви, че ако хората му получават достатъчна заплата, той би могъл да отговаря за тях с главата си.

Руфо намери молбата за справедлива. Той заповяда да дават на всеки по двадесет и пет монети — един франк на ден, и всеки да носи дежурство. Да се съставят отряди и изберат началници. А тъй като арестантските куртки и жълтите и червени калпаци придаваха твърде характерен отпечатък на този привилегирован корпус, на патриотите от Кариати наложиха контрибуция да ги облекат в нови, не толкова фрапиращи униформи.

Когато хората видяха този корпус да крачи в авангарда — най-опасната позиция, — и не знаеха произхода му, те се чудеха, че всички накуцват с левия или десния крак.

Свалените вериги продължаваха да оказват въздействието си.

Този удивителен авангард продължи похода си към Неапол, пътят към който му беше открит след поражението на Скипани при Кастелучо.

Впрочем, ако сравним този поход на Руфо с похода, предприет шестдесет години по-късно от Гарибалди, и противопоставим прелата, представляващ божественото право, на човека, представляващ правото на народа, бихме извлекли добър урок за царе и народи.

Единият, порфироносец, който воюва от името на Бога и краля и минава през убийства, грабежи и пожари, оставяйки след себе си сълзи, скръб и смърт.

Другият, с проста блуза и моряшка куртка, върви по обсипаната с цветя земя, сред радост и благословии, оставяйки след себе си свободни и щастливи хора.

Съюзници на първия са Панедиграно, Шиарпа, Фра Дяволо, Мамоне, Пронио, с други думи, каторжници и грабители.

Вторият е обкръжен от лейтенантите Тюкери, Дефлот, Тюр, Бикасио, Телеки, Сиртори, Козенца, с други думи, — истински герои.