Ема Лайона

XLVIМАЛКИТЕ ПОДАРЪЦИ ПОДДЪРЖАТ ДРУЖБАТА

През това време, когато конят на кардинал Руфо с прославения си ездач влизаше в Котрона, окъпан, до хълбоците в кръв и изплашена се вдигаше на задните си крака при вида на рушащите се в пламъци сгради, кралят ловуваше, ходеше за риба и играеше реверси.

Не ни е известно каква изгода донесе доброволното изгнание на Фердинанд на джоба и играта му, но можем да заявим, че дори самият свети Хубер, покровителят на ловците, не е бил обкръжен с подобно утехи, сред които монархът забравяше за загубата на кралството си.

Честта, която кралят оказа на председателя Кардило да ловува в имението му Иличе, не даваше покой на много негови поданици и сред тях на настоятелката на Урсулинския манастир в Калтанисета.

Нейният манастир, разположен между Палермо и Джирдженти, притежаваше огромни гори и равнини. Те бяха препълнени с дивеч. Абатисата, заедно с четири от най-хубавите си монахини, замина за Палермо, поиска аудиенция от негово кралско величество и го помоли да разреши на бедните затворнички да се насладят на зрелището на лова. Кралят не можа да устои на изкушението и реши, че на другия ден ще тръгнат заедно с абатисата и четирите и адютантки. Фердинанд се готвеше за убийството на сърни, елени и глигани, така както Шарл IX се готвеше със същите молитви за убийството на хугенотите.

И действително, кралят замина. Изпратеният предварително кутиер обяви на светата община, че молбата на абатисата е приета благосклонно и че негово Величество ще пристигне пръв, но скоро ще го последва целият двор. Фердинанд предвкусваше удоволствието от този необичаен лов. Но тъкмо когато щеше да се качи в каретата, му предадоха от името на кралицата броя на: „Партенопейски Монитор“, в който се съобщаваше за разобличаването на заговора на Бекер. Помним, че кралят изпитваше симпатии към младия Андреа. Когато прочете, че заговорът, който трябваше да го избави от французите и якобинците, без да замесва в това кралската му особа, е разкрит, гневът му нарасна двойно.

За щастие, успехите на кардинала и Тръбридж му оставяха надежда за отмъщение. Той записа в бележника си името Луиза Сан Феличе и се закле, че когато отново стъпи на трона „Майката на отечеството“ скъпо ще заплати за титлата, с която я беше украсил „Партенопейски Монитор“.

Знаем, че чувствата на Фердинанд, особено тягостните, не бяха много трайни. Той въздъхна веднъж за Сймон Бекер, два пъти — за Андреа, обеща си да накаже Луиза Сан Феличе и веднага се предаде на изцяло противоположни чувства, които предизвикваха у него четирите младички монахини и абатисата, за която най-малкото му желание беше като заповед на самия Господ Бог.

Страстта на краля към лова беше общоизвестна. За това в Палермо всички се учудиха когато през нощта пристигна куриер със заповед до останалите ловци да забавят тръгването си с четиридесет и осем часа. Пратеникът трябваше да успокои жителите на Палермо с новината, че лекарят на светата община предписва на краля само ароматни вани.

Когато куриерът тръгна по обратния път Фердинанд вземаше първата си вана. Летописът не споменава, дали стаята на абатисата е била разположена, като тази на председателя Кардило, срещу спалнята на краля, и поискал ли е той в четири сутринта да види как ще изглежда майката по нощна шапка. Съобщават ни само, че кралят е останал в манастира цяла седмица, че пет дни подред е ловувал, че ловът е бил обилен, че монархът се е забавлявал от цялата си душа и че монахините са имали всички развлечения, които кралското присъствие би могло да им достави.

Кралят даде тържествено обещание да се върне и само при това условие светите гълъбици се съгласиха да пуснат Фердинанд, когото бяха обкръжили с крилата си.

На половината път до Палермо ги пресрещна пратеник на кардинала. Той носеше писмо с всички подробности, за превземането на Котрона и ужасите извършени там. Руфо съжаляваше за тези жестокости, като се оправдаваше, че градът е бил превзет в негово отсъствие и той не е могъл да ги предотврати.

Той питаше краля какво да прави с 17-те французи, които бяха затворени в крепостта.

Фердинанд нямаше никакво желание да се бави, за да изрази на кардинала удовлетворението си. Във Вилафрати го чакаше обяд. Той поиска перо и мастило и написа следното послание:

В писмото има една фраза, която ние преиначихме, за да не озадачаваме читателя, които не е запознат с италианския език, или, по-точно, с неаполитанското наречие: „сега там са обесени вече много репи“.

Всеки, който се е разхождал по улиците на Неапол, е виждал особено калабрийско сирене, което виси от таваните на търговците. То е много твърдо и има формата на голяма ряпа. В средата на твърдата маса има бучка масло, която поради пълната липса на въздух може да се запази няколко години. Това сирене се окачва за шийката.

Колкото до пословицата: „Щедър побой и оскъдна храна са най-доброто възпитание“, мисля, че тя не се нуждае от тълкуване. Всеки народ е слушал от някой от кралете си подобни пословици и много са вдигали революции, за да получават повече храна и по-малко бой.

В Палермо Фердинанд завари готов превод на писмото.

Двете фрази от послеписа, както ще стане ясно по-късно, ако Нелсън би проявил достатъчно благородство да предяви на трибунала писмото на Тръбридж, биха могли да окажат огромно влияние на съдиите по време на процеса срещу адмирала.

Ето и второто писмо на Тръбридж:

Едва Тръбридж беше изпратил писмата с гръцкото кораб-че, когато видя, чу към фрегатата му се приближава голяма неаполитанска лодка.

Всеки час той получаваше вести от сушата.

В лодката имаше двама души. Единият се качи на палубата, държейки високо кошница над главата си.

Тръбридж пристъпи напред. Той говореше малко италиански и затова сам разпита човека.

Момъкът не знаеше какво носи. Бяха му заръчали да предаде на капитан-командора нещо срещу разписка.

Преди да я напише, Тръбридж пожела да се запознае със съдържанието на кошницата. Той разряза въжетата, които я омотаваха и, обкръжен от двоен пръстен офицери и матроси, пъхна ръката си вътре, но веднага я отдръпна с отвращение.

— Отвори кошницата, — каза Тръбридж на матроса, който я беше донесъл, изтривайки пръсти с батистената си кърпичка, както е направил Хамлет, след като е държал в ръка черепа на Йорик. Момъкът се подчини и първото, което забелязаха, бяха гъсти черни коси. Докосването до тях беше, извикало чувство на отвращение, което командорът не можа да сдържи.

Но морякът не беше толкова чувствителен. След косата се показа чело, после очи, а след това и цялото лице.

— Ето! — каза той, като измъкна от кошницата човешката глава. — Това е главата на дон Карло Гранозио ди Гафони.

Докато момъкът вадеше главата, от кошницата изпадна бележка. Тръбридж я вдигна. Тя беше адресирана до него.

— Перо и хартия! — извика Тръбридж. После написа на италиански:

Той зави в бележката една гвинея и я подаде на младежа. После даде знак на един от своите матроси да сложи главата в чувала, а чувала да постави в кошницата и да я отнесе в неговата каюта.

И с равнодушието, присъщо само на англичаните, той каза:

— Голям веселяк е бил този приятел! Жалко, че ще трябва да се разделим с него.

Действително, още на другия ден се представи удобен случай и ценният подарък на дон Джузепе Манютио Витела беше изпратен на Негово Величество в Палермо.