Ема Лайона

LXXIIIКАПИТУЛАЦИЯТА

Както вече беше казано, на 19-ти юни условията за капитулацията бяха изготвени. Обсъждаха ги на следващия ден, сред обхваналите града смърт и кръвопролития, и понякога изглеждаше, че ще бъде невъзможно преговорите да стигнат благополучен край. Към пладне на 21 метежът беше усмирен, а в четири часа се състоя „предсмъртният пир“. Най-после на 22 сутринта, полковник Межан излезе от замъка Сан Елмо с ескорт от роялистката кавалерия и се отправи към Директорията за преговори.

Салвато с голяма радост наблюдаваше всички тези приготовления за мир.

Погромът в дома на Луиза, пълзящите из града слухове, че тя е издала Бекер и е причина за смъртта им, го накараха да се тревожи сериозно за съдбата на младата жена. Той не познаваше страха, когато ставаше дума за него самия, но ставаше плах и страхлив като дете, когато беше засегната Луиза. При това, в сърцето му започваше да зрее нова надежда. Любовта му към Луиза нарастваше с всеки изминал ден, пълното й отдаване само я беше усилило. Връзката им беше придобила такава гласност, — мислеше Салвато, че за нея беше немислимо да остава в Неапол и да чака завръщането на съпруга си. И беше напълно възможно тя да се възползува от из-бора, предоставен на патриотите, за да напусне Италия. Тогава тя щеше да му принадлежи завинаги и изцяло и нищо не можеше да ги раздели. По време на мирните преговори, които се водеха под неговото ръководство, Салвато нарочно многократно разясняваше на Луиза смисъла от петата точка на договора, според който всички споменати в документа лица имаха право по свое желание да останат в Неапол, или да отпътуват по море за Тулон. И всеки път Луиза въздишаше, притискаше го до гърдите си, но не казваше нищо.

Въпреки голямата си любов към Салвато младата жена още нищо не беше решила и в страха си обръщаше гръб на бъдещето, като не знаеше на кого да причини голямата болка: на съпруга, или на любовника си. Разбира се, ако беше свободна, за нея не би имало по-голямо щастие да последва владетеля на сърцето си дори на край света. Тя без съжаление би оставила приятели, Неапол, дори къщата, където беше преминало детството й, толкова спокойно, чисто и безгрижно. Но, едновременно с образа на това щастие, в мрака растяха призраците на сърдечните угризения, които тя не успяваше да прогони. Да замине, значеше да обрече на страдание и самотна старост този, който й беше като баща. Уви! Непреодолимата страст, наречена любов, тази душа на вселената, която подтиква хората към най-велики дела и най-страшни престъпления, толкова изобретателна в измисляне на различни оправдания, докато грехът още не е извършен, може да противопостави на угризенията на съвестта само стенания и сълзи. Въпреки настойчивостта на Салвато, Луиза не можеше да отговори нито „да“, нито „не“. Както много нещастни хора, и тя в дъното на душата си се надяваше на чудо, което да и посочи изход от безнадеждното положение.

Но времето течеше и на 22 юни Межан се яви в Новия замък. Той искаше да предложи услугите си като посредник в преговорите с кардинала, тъй като Директорията не се надяваше да постигне благоприятни за патриотите условия.

Читателят помни отговора на Мантоне: „Няма да водим никакви преговори, до като последният санфедист не напусне пределите на града“. Като желаеше лично да се увери до каква степен фортовете на Неапол са способни да поддържат високомерните думи на Мантоне, Законодателната комисия извика коменданта на Новия замък.

Оронцо Маса чието име, нееднократно сме споменавали, има право на нещо повече от просто включване на името му в мартиролога на Отечеството. Той произлизаше от дворянско семейство. На младини беше служил като артилерийски офицер, но си подаде оставката четири години по-късно, след като кралското правителство тръгна по пътя на деспотизма и кръвопролитията, като започна с екзекуцията на Емануеле Де Део, Виталиани и Галиани. След провъзгласяването на републиката, той пожела да й служи като редови войник, а тя го направи генерал. Това беше човек красноречив, безстрашен, с възвишени мисли и чувства.

От името на Законодателната комисия към Маса се обърна Чирило.

— Оронцо Маса, — каза той, — поканихме ви тук, за да узнаем има ли надежда за отбраната на замъка и спасението на града. Отговаряйте откровено без да криете нищо.

— Молите ме да ви отговоря откровено, — отвърна Маса. — Така и ще направя. Градът е загубен. Никакви усилия, никакъв човек, бил той самият Курций, не могат да го спасят. Колкото до Новия замък, господари в него сме все още ние, но по една единствена причина: против нас воюват неопитни войници, неумели банди, ръководени от един свещеник. Морето, заливът, пристанището са в ръцете на врага. Дворецът е беззащитен срещу артилерията. Куртина е разрушена и ако аз бях обсаждащ, а не обсаден, щях да превзема замъка за половин час.

— Значи сте за мир?

— Да, ако можем да го сключим при условия, които не биха накърнили нашата войнска и гражданска чест, в което впрочем се съмнявам.

— А защо се съмнявате, че можем да сключим почетен мир? Не знаете ли предложените от Директорията условия?

— Знам ги, и затова се съмнявам, че кардиналът ще ги приеме. Врагът, който се хвали, че е преминал триумфално през цялата страна до стените на града ни, подстрекаван от низост-та на Фердинанд и ненавистта на Каролина, няма да пожелае да дари живот и свободата на републиканските вождове. Според мен, трябва поне двадесет граждани да се принесат в жертва, заради спасяването на всички. Тъй като това е мое мнение, аз ви моля да ме запишете, или по-точно да ми разрешите да поставя името си първо в този списък.

И, сред шумното възхищение на присъствуващите, той се приближи до масата на председателя и с твърда ръка написа в началото на празния лист:

„Оронцо Маса — на смърт“.

Гръмнаха аплодисменти и законодателите в един глас извикаха:

— Всички! Всички! Всички!

Комендантът на замъка Уово, Л’Aypopa, също не смяташе за възможно да се продължава отбраната и подкрепи приятеля си Маса. Оставаше Мантоне, когото трябваше да склонят: заслепен от храбростта си, той винаги последен се вслушваше в мъдрите съвети.

Решено беше генерал Маса да се качи в манастира Сан Мартино да говори с патриотите, укрепили се в подножието на замъка Сан Елмо. Ако успее да се договори с тях, да предупреди полковник Межан, че присъствието му в Директорията е необходимо. Комендантът на замъка Уово получи пропуск от името на кардинала.

Комендантът Маса убеди Мантоне, че най-доброто решение е да вземат участие в преговорите и да сключат мир при предложените на Директорията условия и дори при по-неизгодни, както беше уговорено, той съобщи на Межан, че го чакат, за да предаде условията им на кардинала. Ето защо на 22 юни комендантът на замъка Сан Елмо напусна крепостта и се спусна в града.

Той се насочи направо към къщата при моста Магдалена, без да скрива от Директорията, че не храни големи надежди за приемането на подобни условия. Французинът беше незабавно въведен при негово високопреосвещенство и му представи параграфите на капитулацията — документ, който беше вече подписан от генерал Маса и коменданта Л’Аурора.

Кардиналът прие парламентьора в обществото на кавалера Мишеру, английския военачалник Фут, командващия руските войски Бели и отоманския командир Ахмед. Руфо взе документа, прочете го и с цялото си обкръжение отиде в съседната стая, за да обсъдят условията.

След десет минути той се върна, взе перото и без повече разговори постави под името на Л’Aypopa своето. После предаде перото по ред на всички присъствуващи. Единственото, което поиска кардиналът, беше да поставят на договора не истинската дата на подписването му — 22 юни, а 18 юни.

Това искане, с което Межан веднага се съгласи, но което се стори загадъчно за всички останали, за нас не представлява никаква тайна, тъй като ние добре познаваме тази епоха и освен това през 1860 година имахме щастието да получим кореспонденцията на краля и кралицата. Кардиналът искаше датата на подписването на договора да предшествува датата, на която беше получил писмото от кралицата, в което тя решително му забраняваше да води каквито и да било преговори и да сключва съглашения с метежниците. Той можеше да се оправдае, че е получил писмото, когато капитулацията е била вече подписана.

А сега, предвид историческата ценност на този документ, ние считаме за извънредно важно да представим на нашия читател оригиналния текст на договора за капитулацията. Тук става дума за поправяне на несправедливото мнение за кардинала, осъден от лошо осведомения и пристрастен съдия. Историята, по-точно от един историк, — и да се покаже на потомството истинското му лице, както и лицата на Каролина и Нелсън.

След подписите на отговорните лица, може да се прочете следното:

В деня на фактическото подписване на капитулацията, 22 юни, кардиналът, твърде доволен от благополучния изход на събитията, състави за краля подробен отчет на всички предприети действия и заръча на едно от лицата, подписали документа, а именно капитан Фут, да предаде писмото лично на неговото величество. Фут незабавно отпътува за Палермо на „Сихорс“ — той вече няколко дни беше капитан на фрегатата, тъй като Нелсън извика Бол при себе си.

На другия ден Руфо издаде заповед да приготвят възможно най-бързо корабите, които трябваше да откарат патриотите в Тулон. Същия ден, той написа на Еторе Карафа и му предложи да предаде фортовете Чивитела и Пескара на генерал Пронио, при същите условия, при които се бяха предали Новия замък и замъка Уово. А тъй като кардиналът се боеше да не би граф ди Руфо да не повярва на думите му и да за-подозре в писмото някаква клопка, той попита патриотите дали Еторе Карафа няма някакъв приятел в неаполитанските замъци, на когото се доверява напълно, за да разясни на графа положението на нещата.

Николино Карачиоло предложи услугите си, получи пакета от ръцете на кардинала и потегли.

На същия ден беше отпечатан и разлепен в града едикт подписан от кралския наместник. В него се обявяваше, че войната е приключила, че в държавата не съществуват вече партии, нито фракции, нито приятели и врагове, нито републиканци и санфедисти, а има само народ, състоящи се от братя и съграждани, еднакво подчинени на своя господар, съграждани, които кралят желаеше да слее в едно, тъй като еднакво обича всички свои поданици.

До тази минута патриотите бяха толкова уверени, че ги чака смърт, че сега дори тези, които не вярваха изцяло на Руфо и решиха да заминат в изгнание, гледаха на това изгнание като на благо в сравнение с участта, за която се бяха готвили.