Ема Лайона

LXXVАНГЛИЙСКИЯТ ФЛОТ

Читателят помни, че неаполитанските изгнаници, тези които считаха заточението за по-безопасно от оставането в града, трябваше да се качат на корабите за Тулон сутринта на 24 юни. Действително, през цялата нощ на 23 срещу 24-ти малкият флот от тартани, фелуки и баланчели, натоварени с провизии се събираше в пристанището. Но вятърът беше източен и те не можеха да излязат в открито море. Още на разсъмване бегълците се струпаха по кулите на Новия замък в очакване на попътен вятър и сигнал за качване на корабите. Роднините и приятелите се бяха стълпили на крайбрежната улица и махаха с кърпичките си на отпътуващите. Сред движещите се ръце можеше да се различи една група от неподвижни фигури. Тези хора не махаха никому, макар че един от тях явно търсеше някого в тълпата на брега. Това бяха Луиза, Салвато и Микеле.

Салвато и Луиза стояха рамо до рамо, — те, изглежда, бяха сами в целия свят, не виждаха никого около себе си и като че ли нямаха общо с гъмжащата на брега тълпа. Микеле пък търсеше две жени: майка си и Асунта. След известно време той откри старицата, но Асунта не се виждаше никъде, дали защото братята и баща й бяха попречили да дойде на тази последна среща, или защото мъката й беше толкова силна, че тя се боеше да погледне за последен път Микеле. Така че острият му взор напразно проследяваше къщите до самата улица Пилиеро и Имакотела.

Но внезапно вниманието му, както и вниманието на останалите зрители, беше откъснато от така притегателната за него посока и привлечено в открито море. На далечния хоризонт, зад острова Капри, се показаха многочислени платна. Гонени от попътния вятър, те бързо се приближаваха и нарастваха с всяка минута.

Първата мисъл на нещастните бегълци беше, че на помощ на Неапол идва френско-испанският флот и те почти съжалиха че са побързали да подпишат мирния договор. Обаче, никой не посмя да намекне за анулирането му. Впрочем, може би такава мисъл — нали и най-добрите умове понякога са подвластни на злото — беше се зародила и угаснала в нечия глава, без да намери словесното си изражение. Но безспорно с най-голямо безпокойство следеше приближаващите кораби кардинал Руфо. Сутринта той беше получил по суша две писма от краля и кралицата, някои места от които ще приведем по-долу. Читателите сами ще могат да се убедят, че след получаването им прелатът не можеше да остане спокоен.

А ето писмото на кралицата. Както и писмото на краля, в него се разпознава все същото лицемерие и същото упорство.

Като получи тези две писма и видя пристигането на английския флот, кардиналът помисли, че му предстои стълкновение с Нелсън по въпроса за мирния договор. Патриотите от своя страна, като видяха, че новият кораб с героя от Абукир издигна флага на Великобритания, напротив, се зарадваха, тъй като вярваха повече на английския адмирал, отколкото на Руфо, и предпочитаха да имат работа с една велика нация, отколкото със сбирщина бандити.

Щом Нелсън издигна червения вимпел и даде оръдеен залп, от борда на кораба се отдели адмиралтейската лодка. Тази лодка, в която седяха десет гребци, двама офицери и един старши матрос, се насочи право към моста Магдалена, което подсказа на кардинала, че офицерите идват при него. Като забеляза, че офицерите разпитват скитащите наоколо ладзарони и се досети, че търсят резиденцията му, Руфо изпрати Сакинели да ги посрещне. Скоро му доложиха за пристигането на капитаните Бол и Тръбридж, двамата офицери влязоха в кабинета му с присъщата си английската надутост, на която ни най-малко не повлия високото положение на кардинала в католическата църковна йерархия, тъй като и двамата бяха протестанти.

Тръбридж, като старши по чин, се приближи към кардинала, който също направи крачка напред, и му предаде дебел пакет, подпечатан с червен восък, на който се виждаше английският държавен герб.

Като възприе тона на пратениците, кардиналът само се поклони леко, счупи червения печат и прочете следното:

Макар, че Руфо беше готов за възражения, той не очакваше да ги види изразени в толкова решителна и дръзка форма. Той препрочете писмото, което беше написано на френски, езикът на дипломацията. Освен това, след името на сър Уйлям следваха всичките му титли, което показваше ясно, че той говори не само от името на Нелсън, но и от името на Англия.

След като кардиналът свърши четенето, Тръбридж наведе леко глава и попита:

— Прочетохте ли го, ваше високопреосвещенство?

— Да, господине, но да призная, не го разбрах.

— От писмото на сър Уйлям, трябва да ви е станало ясно, че ние с капитан Фут познаваме добре намеренията на милорд и можем да отговорим на всички въпроси, които благоволите да ни зададете.

— Ще ви задам само един, господине. Тръбридж се поклони леко.

— Свален ли съм от поста кралски наместник и назначен ли е лорд Нелсън на мое място?

— Това не ни е известно, но знаем, че милорд Нелсън е получил разпореждане от техни кралски величества и имаше честта да съобщи, за намеренията си на ваше високопреосвещенство и че ако възникнат някакви затруднения, той има под командата си дванадесет линейни кораба.

— Повече нищо ли няма да ми съобщите от името на милорд Нелсън?

— Напротив. Заповядано ни е да получим от ваше високопреосвещенство решителен отговор на следния въпрос: може ли милорд Нелсън да разчита на сътрудничество с вас при евентуално възобновяване на военните действия против метежниците?

— Преди всичко, господа, вече няма никакви метежници, тъй като всички се подчиниха на моята власт. А щом няма повече метежници, няма и смисъл да водим война срещу тях.

Милордът предвиди тази подробност. Ще си позволя от негово име да поставя въпроса по друг начин: в случай че милорд Нелсън започне военни действия против тези, с които Вие сте сключили договор, ще действува ли Ваше Високопреосвещенство заедно в него?

— Отговорът ще бъде толкова ясен, колкото и въпросът, господине. Нито аз, нито моите хора, ще тръгнат срещу тези, с които съм сключил договор. Нещо повече аз с всички сили ще се противопоставя на нарушаването на подписания от мен договор за капитулация.

Английските офицери се спогледаха. Беше ясно, че са очаквали точно такъв отговор.

Кардиналът почувствува, че целият трепери от гняв. Но той помисли: работата вземаше толкова сериозен обрат, че не трябваше да се допуска и най-малката неясност, значи не можеше да избегне откровеното обяснение с лорд Нелсън.

— Предвиден ли е случаят, че пожелая да беседвам лично с лорд Нелсън и ако да, упълномощени ли сте вие господа, да ме съпроводите на борда на неговия кораб?

— Милорд Нелсън не ни е казал нищо по този въпрос, господин кардинал, но ние имаме всички основания да мислим, че визитата на Ваше Високопреосвещенство ще бъде за него чест и удоволствие.

— Господа, нищо друго и не съм очаквал от вашата учтивост, ако ви е угодно готов съм веднага да ви последвам.

И той им посочи входната врата.

— Ние сме готови да следваме, Ваше Високопреосвещенство. Ще ви бъде ли удобно да ни покажете пътя?

Кардиналът с бързи стъпки слезе по стълбата към двора и като излезе на улицата със знак повика лодката. Щом тя приближи достатъчно близко, кардиналът скочи в нея леко като юноша и седна на почетното място между двамата офицери.

Веслата се спуснаха във водата и лодката се понесе като птица по вълните.