Ема Лайона

XCIЕКЗЕКУЦИИТЕ

Кралят напусна Неапол, по-точно, крайбрежните води на Позилипо, тъй като както вече казахме, през двадесет и осемте дни, които прекара в залива, Фердинанд нито веднъж не се осмели да слезе на брега, — на шести август около пладне.

Както се вижда от следното писмо до кардинала, плаването премина благополучно и никакъв труп не изскочи от бездната пред фрегата на венценосеца. Ето и самото писмо:

Но кралят не беше пожелал да замине преди да види действията на Джунтата и палача. В деня да отплаването му 6-ти август, екзекуциите вече набираха скорост и първите седем жертви бяха вече принесени пред олтара на неговата отмъстителност. Ще приведем имената на първите седем мъченика и ще посочим къде са били екзекутирани.

При Капуанската порта:

на 6-ти юли — Доменико Перла,

на 7-ми юли — Антонио Трамаля

на 8-ми юли — Джузепе Лотела,

на 13-ти юли — Микеланджело Чиконе,

на 14-ти юли — Никола Карломаньо.

на Стария пазар:

на 20-ти юли — Андреа Виталиани.

В замъка Кармине:

на 3-ти август — Гаетано Роси.

Името на Доменико Перла не намерих никъде, освен в списъка на екзекутираните. И напразно се опитвах да открия кой е бил той и какво престъпление е извършил. Името му — последна неблагодарност на съдбата! — дори не е вписано в книгата на Банучи „Мъченици на италианската свобода“.

За втория — Трамаля, намерихме само думите: „Антонио Трамаля, офицер“.

Третият — Джузепе Лотела беше беден кръчмар, чието заведение се намираше до театъра на Флорентинците.

Четвъртият — Микеланджело Чиконе, е наш стар познат. Читателят си спомня свещеника-патриот, когото беше повикал Доменико Чирило, за да изповяда сбира на Каролина. Както вече казахме, беше се прославил със свободолюбивите си проповеди извън стените на църквата. Той беше разпоредил да издигнат амвони под всички дървета на Свободата и с кръст в ръка, от името на първия мъченик за свобода, какъвто трябваше да стане и той самият, разказваше на тълпата за мрачните ужаси на деспотизма и блестящия триумф на свободата, като търсеше опора в това, че Христос и апостолите винаги са отстоявали свободата и равенството.

Петият, Никола Карломаньо, беше комисар на Републиката. Когато го качиха на ешафода и започнаха да приготвят примката, той хвърли последен поглед към веселата тълпа, която се блъскаше наоколо, и извика:

— Глупав народе! Днес се развличаш със зрелището на моята смърт, но ще дойде ден, когато ще плачеш с горчиви сълзи, тъй като моята кръв ще падне на главите ви, а ако, за ваше щастие, вече сте мъртви, на главите на вашите деца!

Андреа Виталиани, шестият, беше красив и обаятелен младеж на двадесет и осем години (не трябва да го бъркаме с онзи мъченик за свободата, загинал на същия ешафод заедно с Емануеле Де Део и Галиани четири години по-рано). Когато го извеждаха от килията той каза на тъмничаря, като му предаде малкото пари, остана ли в него: „Предавам ти моите другари, нали ти също си човек, и може би някога ще бъдеш нещастен като тях“. И той с усмивка тръгна към ешафода и умря без да престане да се усмихва.

Седмият, Гаетано Роси, беше офицер, но го обесиха във вътрешния двор на форта Кармине и не знаем никакви подробности за смъртта му. Само в една библиотека бихме могли да намерим любопитни подробности за неизвестни смъртници — в архивите на братството „бианки“, но тъй като те са беззаветно предани на падналата династия, отказаха да ни предоставят каквито и да било сведения.

След като увиснаха тези седем тела, екзекуциите в Неапол бяха прекратени за цели единадесет дни. Може би, изчакваха новини от Франция.

Положението ни в Италия тогава съвсем не беше безнадеждно. След революцията от 20-ти прериял Шампионе, както вече казахме, отново оглави алпийската армия и постигна блестящи успехи. Така че, името на този френски генерал стана страшилище за Неапол: Шампионе толкова бързо се беше придвижил от Чивита Бекия до Капуа, че възникваше опасението той да се придвижи от Торино до Неапол за два пъти по дълго време. Започнаха дори да споменават името на Бонапарт.

Сама кралицата в едно от писмата си беше писала по повод на заплашващия Сицилия френски флот, че той, по всяка вероятност, ще отиде в Египет, за да вземе Бонапарт. Каролина беше права. Не само Директорията искаше да върне Наполеон, но и брат му Жозеф го беше уведомил писмено за положението в Италия и го молеше да побърза с завръщането си във Франция. Бонапарт получи писмото по време на обсадата на Сен Жан д’Акр от един грък на име Барбаки, който беше получил тридесет хиляди франка за това. Така че генералът получи писмото на брат си, което му даде първата идея за завръщане, през същото време, когато започна настъплението на реакцията през май 1799 година.

Всички тези обстоятелства, взети заедно, а също засилването на властта на кардинала в отсъствието на краля, бяха спрели шествието на смъртта. За Руфо беше най-тежко да допусне екзекуцията на тези хора, на които, според условията за капитулация, беше гарантирал живота. А сред тях бяха най-храбрите от храбрите, същият военачалник, който пред очите ни се катереше по градските стени на фамилното си владение със сабя в зъбите и знамето на независимостта в ръка, — с други думи, Еторе Карафа, който беше получил на времето писмо лично от кардинала с предложение да се предаде.

Но по време на кратката почивка за палача и жертвите му се получи ново послание от краля, което ние предаваме с цялото му простодушие:

Нима не е абсолютно, нима не заслужава обнародване кралското послание, където в единия абзац Фердинанд заповядва да наградят разбойника, а в другия — да екзекутират великия гражданин! Но още по-интересен е послеписът на това писмо:

В писмото е казано буквално така и не можем да го предадем по друг начин. Как ви харесва това „ще бъдете опечен“?! Звучи не съвсем по кралски, но е доста изразително!

След подобни указания не можеше да се протака повече. Кралските писма бяха незабавно предадени на Държавната джунта. Тъй като кралят беше подчертал името на Еторе Карафа, решиха да започнат с него и другарите му по килия. Затова на другия ден, 11-ти август, по време на обедното посещение на тъмничарите, затворниците от Викария бяха накарани да съберат сламениците си в ъгъла.

— Охо! — обърна се Карафа към Мантоне. — Струва ми се, че ще е тази вечер.

Салвато прегърна Луиза през кръста и я целуна по челото. Младата жена мълчаливо склони на рамото на любимия си.

— Бедничката, — прошепна Леонора. — Смъртта ще бъде тежка за нея: тя обича!

Луиза й протегна ръка.

— Какво пък, — каза Чирило, — най-после ще узнаем великата тайна, за която спорят от времето на Сократ до наши дни: има ли човекът душа.

— А защо да няма? — обади се Веласко, — нали и китарата ми си има душа.

И той изтръгна от инструмента си няколко меланхолични акорда.

— Да, тя получава душа, когато ти се докоснеш до нея, — каза Мантоне, — животът й е твоята ръка. Отдръпни ръката си и китара ще умре, душата й ще отлети.

— Той не вярва, нещастник! — промълви Леонора Пиментел, като повдигна към небето големите си испански очи. — А аз вярвам.

— Но вие сте поетеса, — възрази Чирило, — а аз съм лекар. Салвато отведе Луиза в един ъгъл на тъмницата, седна на един камък и я сложи в скута си.

— Чуй ме, любима, — каза той. — Да поговорим сериозно за надвисналата опасност. Тази вечер ще ни отведат в трибунала, през нощта ще ни осъдят, утре ще прекараме целия ден в стаята за молитви, а в други ден ще ни обесят.

Салвато почувствува как тялото на Луиза затрепери в обятията му.

— Поне ще умрем заедно, — промълви тя с въздишка.

— Бедничката! Така говори твоята любов, но цялата ти природа безмълвно се бунтува при самата мисъл за смъртта.

— Приятелю, вместо да ме ободриш, ти ми внушаваш слабост.

— Да, защото искам да те убедя в нещо извънредно важно: да не умираш.

— Искаш да ме накараш да не умирам? Нима това зависи от мен?

— Нужна е само една дума и ти ще се изплъзнеш от смъртта, поне за известно време.

— А ти ще живееш ли?

— Нали помниш, че ти посочих човека в монашеското расо и ти казах: „Това е баща ми, не е всичко загубено“.

— Помня. И ти се надяваш, че той може да ни спаси?

— За да спасят децата си, бащите вършат чудеса, а моят баща има могъщ ум, мъжествено сърце и решителен характер, той не веднъж, а десет пъти ще постави живота си на карта, за да ме спаси.

— Ако спаси теб, ще спаси едновременно и мен.

— Ако ни разделят?

— Мислиш ли, че могат да бъдат толкова безчовечни? — извика Луиза.

— Трябва да предвиждаме всичко, дори и това, че баща ми успее да спаси само един от нас.

— Тогава, нека спаси теб.

Салвато леко повдигна рамене и се усмихна.

— Знаеш, че в такъв случай не бих приел помощта му. Но…

— Но какво? Довърши мисълта си.

— Но ако останеш в затвора и, все пак, смъртта вече не те заплашва, — залагам сто против едно, че ние с баща ми ще успеем да спасим и теб.

— Приятелю мой, главата ми се пръска и не разбирам на къде клониш. Кажи ми всичко още сега, иначе ще полудея.

— Успокой се, притисни се до сърцето ми и слушай. Луиза повдигна към него огромните си очи в безмълвен въпрос.

— Слушам те, — промълви тя.

— Ти си бременна, Луиза…

Младата жена отново въздъхна.

— О, бедното дете! — прошепна тя. — Каква е вината му та трябва да умре заедно с мен?

— Именно. То не трябва да умира. То трябва да живее, а с това да спаси майка си.

— А какво трябва да направя? Не те разбирам, Салвато.

— Бременната жена не подлежи на смъртното наказание, законът не може да убие майката, докато заедно с нея може да лиши от живот и детето й.

— Какво говориш?

— Истината. Изчакай присъдата. Ако, както ми казваше кардиналът, ти действително си обречена на смърт, — а трябва да сме готови за това, — обяви своята бременност след последната дума на съдията. Така ще получиш седем месеца отсрочка.

Луиза тъжно погледна Салвато.

— Приятелю, ти, непоколебимият по въпросите на честта, ме съветваш да се обезчестя публично?

— Съветвам те да живееш. Цената няма значение. Стига с нея да купиш живота си! Разбираш ли?

Но Луиза, като че ли не беше чула думите, продължи със същия тон:

— Всички знаят, че съпругът ми отсъства повече от половин година, а аз, когато ме осъдят несправедливо за престъпление, което не съм извършила, да обявя пред всички: „Аз съм невярна съпруга, измених на своя баща и покровител“? О! Ще умра от срам, приятелю. Сам виждаш, че е по-добре да умра на ешафода.

— А то?

— Кое?

— Нашето дете? Имаш ли право да го обречеш на смърт?

— Бог ми е свидетел, приятелю, ако бяхме останали живи, ако то беше излязло от изтерзаната ми утроба и аз бях чула първия му вик, бях почувствала диханието му, бях целунала устата му, — Бог ми е свидетел, че с гордост бих носила позора на моето майчинство. Но ако ти умреш утре, а аз след седем месеца, — нали все пак ще трябва да умра! — бедното дете не само ще остане сираче, но ще носи завинаги петното на своето рождение. Безмилостният тъмничар ще го изхвърли на пътя и то ще загине от глад и студ, или под конските копита. Не, Салвато, нека то изчезне заедно с нас, и ако душата е безсмъртна, както вярва Леонора и както аз се надявам, — ние ще се явим пред Господа, обременени от нашите грехове, но ще доведем със себе си един ангел, заради който ще получим опрощение.

— Луиза! Луиза! Помисли! Помисли!

— А той? Той, толкова добър, толкова благороден и велик! Ако той, който вече знае, че съм била толкова решителна да му изменя, узнае, че не ми е достигнала решимост, за да умра, ако всички наоколо узнаят на каква цена съм откупила живота си, — какъв позор би се стоварил на бедната му глава! О, само при тази мисъл, приятелю мой, — продължи Луиза като стана, — се чувствам силна като спартанка, и дори ешафодът да се намираше тук пред нас, бих се изкачила на него с усмивка.

Салвато падна на колене и започна страстно да целува ръката й.

— Аз направих това, което трябваше да направя, — промълви той. — Благодаря ти! Ти също направи това, което трябваше да сториш.