Ема Лайона

LXXXIXЧОВЕКЪТ, КОЙТО ДЪРЖИ НА ДУМАТА СИ

Читателят си спомня, че в деня на пристигането на краля в Неаполитанския залив, един английски снаряд свали трицветното знаме над замъка Сан Елмо и то бе заменено с парламентьорски флаг. Този флаг вдъхна на краля толкова големи надежди, че той — както вероятно още не сте забравили — написа в Палермо за сигурната капитулация на форта на следващия ден. Кралят сгреши. Но фортът не се предаде на следващия ден не по вина на полковник Межан, трябва да бъдем справедливи, а по вина на самия Фердинанд.

Той така се наплаши вечерта на 10 юли, че целия следващ ден прекара в постелята, като трепереше от треска и категорично отказа да се качи на палубата. Напразни бяха всички уверения, че съгласно с неговото кралско позволение, тялото е било погребано още в десет часа сутринта в църквата Санта Лучия. Той само поклащаше глава, сякаш искаше да каже: „Когато имаш работа с такъв човек, нищо не може да бъде сигурно“.

През нощта бяха променили мястото на кораба и той сега се намираше между замъка Уово и Новия замък. Като узна за това преместване, кралят се съгласи да излезе от каюта-та, но преди да се качи на палубата, разпита най-подробно всички не се ли вижда нещо на повърхността на водата. Но никъде нищо не плаваше, нито една вълничка не нарушаваше огледалната повърхност на лазурното море. Кралят облекчено въздъхна.

Командващият войските на негово величество, херцог дела Самандра, го очакваше, за да му връчи условията, при които Межан беше съгласен да предаде форта. Ето ги:

1. Френският гарнизон от форта Сан Елмо ще се предаде в плен на Негово Величество краля на Двете Сицилии и съюзниците му и няма да води враждебни действия против държавите, намиращи се в състояние на война с Френската република, ако не се състои размяна на военнопленници.

2. Английските гренадири ще владеят вратите на форта в деня на капитулацията.

3. Френският гарнизон ще напусне замъка на другия ден след капитулацията, със своето оръжие и снаряжение. Той ще чака пред вратите на форта отряд от португалски, английски, руски и неаполитански войници, който да ги замени в крепостта. След това френският гарнизон ще предаде оръжието си.

4. На офицерите да бъдат оставени шпагите им.

5. Гарнизонът да бъде натоварен на корабите от английската ескадра, където да остане докато бъдат приготвени корабите, които трябва да го отведат във Франция.

6. Когато английските гренадири овладеят форта, всички поданици на Негово Величество ще бъдат предадени на съюзниците.

7. Пред френското знаме ще бъде поставен караул. Той ще остане там, докато не го смени английски офицер с английски екип. Едва след това над форта може да бъде издигнато знамето на Негово Величество.

8. Частната собственост ще бъде запазена. Цялата държавна собственост, както плячката, добита от грабеж, ще бъдат предадени заедно с форта.

9. Болните, които не са способни да се движат, ще бъдат лекувани за сметка на френското правителство и след оздравяването им да бъдат изпратени във Франция.

Този документ, съставен предния ден, беше подписан от Межан и беше необходимо само одобрението на краля, за да поставят подписите си херцог дела Саландра и капитаните Тръбридж и Бол. Кралят даде съгласието си и още същия ден капитулацията беше подписана. Под нея няма подпис на кардинал Руфо, което доказва, че той напълно беше скъсал със съюзниците.

Условията на капитулацията носеха дата 11 юли, но бяха подписани, както вече казахме, едва на 12-ти. И чак на 13 юли съюзниците се появиха пред вратите на замъка, за да го заемат.

Час преди това Межан покани Салвато в кабинета си. Двамата се поздравиха вежливо, но хладно. Полковникът посочи едно кресло. Салвато седна, а Межан остана да стои прав, опрян на облегалката на другото кресло.

— Господин генерал, — започна той, — помните ли какво се случи в тази стая, когато за последен път имах честта да разговарям с Вас?

— Превъзходно си спомням, полковник. Сключихме договор.

— А помните ли при какви условия беше сключена сделката?

— Беше уговорено, че за двадесет хиляди франка на човек Вие ще ни прехвърлите във френските владения.

— Бяха ли изпълнени условията?

— Само по отношение на единия.

— В състояние ли сте да ги изпълните и за другия човек?

— Не.

— Какво да правим?

— Струва ми, че всичко е много просто. Дори и да бяхте пожелали да ми направите отстъпка, аз не бих поискал да я приема от Вас.

— Това ме успокоява. Аз трябваше да получа четиридесет хиляди франка за спасението на двама души. Получих двадесет хиляди и ще спася само един. Кого?

— Тази, която е по-слаба и не може да се спаси сама.

— Значи, вие самият имате шанс за спасение?

— Имам.

— Какъв?

— Не видяхте ли бележката, която лежеше в кутията, на мястото на парите. В нея ми съобщаваха, че ме пазят.

— Вие искате да ми доставите неудоволствието да Ви издам? Шеста точка от условията за капитулация гласи, че всички поданици на негово величество ще бъдат предадени на съюзниците.

— Успокойте се. Ще се предам сам.

— Казах Ви всичко, — произнесе Межан, като леко наклони глава, което значеше: „Можете да се върнете в стаята си“.

— Затова пък аз не Ви казах всичко, — възрази Салвато с глас, който дори не трепна.

— Говорете.

— Имам ли право да Ви попитам, как смятате да обезпечите спасението на синьора Сан Феличе? Нали разбирате, че ако жертвам себе си, правя го само за да бъде спасена тя.

— Вярно е, имате право да знаете и най-малките подробности.

— Слушам Ви.

— Девета точка от договора гласи, че болните, които не могат да се движат, ще останат в Неапол. В такова положение се намира една от нашите лавкаджийки. Тя ще остане тук, а синьора Сан Феличе ще заеме мястото й, ще се облече в нейните дрехи и гарантирам, че дори косъм няма да падне от главата й.

— Това е всичко, което исках да знам, — каза Салвато като остана. — Остава само да Ви помоля да изпратите колкото може по-бързо костюма на синьора Сан Феличе.

— Ще го получи след пет минути.

Луиза чакаше, изнемощяла от тревога. Тя знаеше, че Салвато е платил само половината сума, а алчността на Межан й беше добре известна. Любимият й влезе в стаята с усмивка на уста.

— Е? — скочи от мястото си тя.

— Всичко е наред.

— Повярва ли ти?

— Не. Поех едно задължение. Ти ще излезеш от замъка, преоблечена като лавкаджийка, под охрана на френските мундири.

— А ти?

— Трябва да изпълня една малка формалност и затова ще те оставя за няколко минути.

— Каква формалност? — с безпокойство попита младата жена.

— Да докажа, че макар да съм роден в Молизе, аз все пак служа на Франция. Няма нищо по-просто от това, тъй като всичките ми документи се намират в двореца Ангри.

— Но ти ме напускаш?

— Само за няколко часа.

— Как часове? Нали току-що каза минути?

— Минути или часове — каква е разликата?

Луиза обви с ръце шията на любимия си и нежно го целуна.

— Ти си мъж, ти си силен и як като дъб! — промълви тя. — А аз съм тръстика. Когато ме напускаш, аз се огъвам при най-слабия вятър. Какво да се прави! Твоята любов е самоотверженост, а моята — само егоизъм.

Салвато я притисна до сърцето си. Железните му нерви не издържаха и той се разтресе от такава нервна тръпка, че Луиза учудено го изгледа.

В този момент се отвори вратата: донесоха обещаните дрехи. Салвато се възползва от случая, за да отвлече Луиза от тревожните мисли. Той започна да й показва през смях различни части от костюма и преобличането започна. По блажения израз на лицето й беше ясно, че моментните подозрения на младата жена са се разсеяли. Тя беше прелестна в къса пола с червена подплата и шапката с триъгълна кокарда. Салвато, без да сваля очи от нея, не преставаше да повтаря: „Аз те обичам, обичам, обичам!“. Тя се усмихваше и усмивката й беше по-красноречива от всякакви думи. Часът отлетя като миг.

Но ето, удариха барабаните. Това значеше, че английските гренадири са пред вратите на замъка. Салвато неволно потръпна и лицето му побледня. Той погледна към двора, където се строяваше все още въоръженият гарнизон.

— Време е да слизаме, — каза той на Луиза, — и да заемем местата си в редиците на французите.

Двамата тръгнаха. На прага Салвато се спря и с тъжна въздишка обгърна за последен път стаята с поглед, като притискаше Луиза до сърцето си. Тук те бяха щастливи!

Под думите „Поданиците на Негово Величество ще бъдат предадени на съюзниците“ се разбираха заложниците, поверени на Межан. Те бяха петима на брой и вече стояха в отделна група на двора. Межан направи знак на Салвато да се присъедини към тях, а Луиза — да влезе в общия строй. Той я постави съвсем наблизо до себе си, за да може в случай на необходимост да я закриля. Няма що, полковник Межан най-добросъвестно изпълняваше задълженията си.

Барабаните удариха, раздаде се командата „Марш!“ Редиците се отдръпнаха и заложниците заеха местата си. Барабанчиците излязоха вън от вратите на форта, където чакаше цяла армия — руски, английски и неаполитански части. Пред тази армия стоеше група от трима офицери. Това бяха херцог дела Саландра, капитан Тръбридж и капитан Бол. С шпага в едната ръка и шапка в другата, те отдаваха чест на гарнизона.

Когато стигнаха уговореното място, Межан изкомандва: „Стой!“ Войниците спряха, а заложниците излязоха от редиците. После както беше записано в условията за капитулацията войниците оставиха оръжието на земята, а офицерите запазиха шпагите си. Тогава полковникът пристъпи към групата съюзни офицери и каза:

— Милостиви господа, в изпълнение на шеста точка от договора, имам честта да ви предам намиращите се във форта заложници.

— Потвърждаваме, че сме ги приели, — отвърна херцогът. И като обгърна с поглед приближаващата се група, добави: — Ние разчитахме на петима, а вие ни предавате шест.

— Шестият не е заложник, — каза Салвато. Шестият е враг.

Тримата офицери впериха учудено погледи в него, а Межан пъхна шпагата в ножницата си и зае предишното си място начело на гарнизона. Младият човек гордо продължи:

— Аз съм Салвато Палмиери, неаполитански поданик, но генерал на френска служба.

Луиза, която наблюдаваше с тревога цялата тази сцена, не можа да сдържи вика си.

— Той се погубва, — промърмори Межан. — Защо го каза? Нищо не му струваше да си мълчи!

— Ако той се погубва, аз трябва, аз искам да загина заедно с него! Салвато! Мой Салвато! Чакай ме!

И като се измъкна от редиците и отблъсна Межан, който й преграждаше пътя, тя се хвърли в обятията на младия човек и извика:

— А аз съм Луиза Сан Феличе! Аз съм с него! В живота и в смъртта!

— Господа, чувате ли, — каза Салвато, — можем да ви молим само за една милост: не ни разделяйте през краткото време, което ни остава да живеем.

Херцогът се обърна към двамата офицери, за да се посъветва с тях. Те гледаха младата двойка с неволно съчувствие.

— Вие знаете, — започна Саландра, — че има особено строги разпореждания на краля, според които сеньора Сан Феличе подлежи на смъртно наказание.

— Но те не забраняват тя да бъде осъдена заедно с любимия си, — намеси се Тръбридж.

— Не.

— Тогава, да направим за тях всичко, каквото можем, Нека им дадем това последно удовлетворение.

Херцогът направи знак и от редицата излязоха четирима неаполитански войници.

— Отведете пленниците в Новия замък, — заповяда той. — Отговаряте за тях с главата си.

— Разрешавате ли синьората да се преоблече в своите дрехи — попита Салвато.

— А къде са те?

— В стаята й в замъка Сан Елмо.

— Закълнете се, че това не е опит за бягство.

— Кълна се, че сеньората и аз ще се върнем след четвърт час и отново ще се предадем в ръцете ви.

— Вървете! Вярваме ви.

Последваха поклони от двете страни. Луиза и Салвато се върнаха във форта.

Като отвори вратата на стаята, която току-що беше напуснала, за да намери, както мислеше, свободата, щастието и любовта, младата жена падна в едно кресло и се обля в сълзи. Салвато коленичи пред нея.

— Луиза! — започна той. — Бог ми е свидетел, че направих всичко възможно, за да те спася. И, все пак, ти отказа да се разделиш с мен и каза: „Ще живеем, или ще умрем заедно!“ Ние живяхме, бяхме щастливи, за няколко месеца познахме толкова щастие, колкото повечето хора не изпитват през целия си живот. Нима няма да ти стигне смелост именно днес, когато дойде часът на изпитанието? Бедно дете! Ти си надценила силите си! Нали, любима?

Луиза повдигна глава, която досега беше крила до гърдите на Салвато, отметна дългите си коси от лицето и погледна през сълзите възлюбения си.

— Прости ми моментната слабост, — каза тя. — Ти виждаш, че не се боя от смъртта, нали аз сама я повиках, когато разбрах, че си ме излъгал и искаш да умреш без мен, любими мой. Ти видя дали се колебах и дали сдържах вика си, който трябваше да ни съедини отново.

— Моя Луиза!

— Но видът на тази стая, спомените за прекараните в нея сладостни часове, мисълта за това, че всеки момент ще се отворят вратите на тъмницата, че може би ще ни разделят и ще трябва да вървим към смъртта поотделно, — о, тази мисъл разбива сърцето ми Но виж: при звука на гласа ти сълзите изсъхват и усмивката се връща на устата ми. Докато сърцата ни бият и кръвта тече във вените ни, ние ще се обичаме, а докато се обичаме, ще бъдем щастливи. Нека дойде смъртта! Ако смъртта е вечност, тя ще бъде за нас вечна любов!

— Сега познавам моята Луиза! — възкликна Салвато.

И като се изправи, той я прегърна през кръста и докосна устните й със своите.

— Ставай римлянко! Ставай Ария! Обещахме им да се върнем след четвърт час, нека не се бавим.

Луиза отново си възвърна предишното мъжество. Тя бързо хвърли чуждите дрехи и се преоблече. После величествена като кралица, с походката на богиня, тя се спусна по стълбата, премина през двора, излезе от крепостта, опряна на ръката на Салвато, и се насочи направо към тримата командири.

— Милостиви господа, — произнесе тя с изискана грация и най-мелодичния глас, — приемете едновременно благодарността на жената и благословията на умиращата — нали съм осъдена предварително, — за това, че ни позволихте да не се разделяме! И ако бихте помогнали да ни затворят в една обща тъмница, за да можем заедно да отидем на екзекуцията и ръка в ръка да се качим на ешафода, аз бих повторила тази благословия под брадвата на палача.

Салвато свали шпагата си и я протегна на Бол и Тръбридж. Те се отдръпнаха, затова младият човек я подаде на херцога.

— Приемем я защото съм задължен да го сторя, господине, — каза Саландра, — но Бог ми е свидетел, че бих предпочел да ви я оставя. Ще кажа нещо повече, аз съм войник, а не жандарм, и тъй като нямам никакви разпореждания относно вас…

Той погледна двамата офицери, които потвърдиха със знак, че го оставят да действува по свое усмотрение.

— Като ми връщате свободата, — живо каза Салвато, който беше разбрал значението на прекъснатата фраза и знаците, които я бяха подкрепили, — връщайки ми свободата, връщате ли я и на тази синьора?

— Невъзможно е, господине, — отвърна Саландра. — Синьората е посочена от негово величество, и трябва да се яви пред съда. От цялата си душа желая да я признаят за невинна.

Салвато се поклони.

— Това, което тя стори за мен, ще направя за нея — нашите съдби са неразделни в живота и смъртта.

И той целуна челото на тази, с която се беше венчал за вечността.

— Госпожо, — каза херцогът, — повиках карета, за да не минавате по всички улици на Неапол между четирима войници.

Луиза му благодари с кимване. Влюбените, предвождани от четиримата войници, слязоха по пътя за Тетрайо до пресечката Санта Мария Апаренте. Там сред тълпата любопитни ги чакаше карета. В първата редица стоеше един монах от ордена свети Бенедикт. Когато Салвато премина покрай него, монахът повдигна качулката си. Младият човек потрепери.

— Какво ти е? — попита Луиза.

— Това беше баща ми! — прошепна й Салвато. — Още не всичко е загубено.!