Факторът Чърчил

Глава осма Истинско човешко сърце

В Лондон не вали в 94 на сто от времето. Днес, за жалост, не сме в тези проценти. Вече съм мокър до кости. Синият ми костюм изглежда черен на цвят и лъщи от водата, а в обувките ми се чува жвакащ звук, докато слизам от колелото и минавам през впечатляващия каменен портал на Портланд.

Въртял съм педалите чак дотук, нагоре по Ромфорд Роуд, през кварталите, чиито езици и култури са се променили доста от времето на Чърчил — минавам край джамии и магазинчета, където продават сарита и кебапи, и всякакви джунджурии, свързани с мобилни телефони. Дошъл съм в гробището на Лондонското сити, Уонстед.

— Търся един гроб — обяснявам на портала. Уверяват ме, че имам богат избор.

— Тук е погребана лейди Ана Нийгъл — услужливо ми обяснява човекът с фуражката. — И сър Боби Мур, както и няколко от жертвите на Джак Изкормвача.

И още хиляди други.

Докъдето стига погледът, се редят надгробни камъни и паметници на хора от викторианската епоха, цяло море от мрамор, порфир и гранит. Изсечените в камъка имена вече почти не се четат, заметени от времето и серистия дъжд, затова, лутайки се няколко минути, започвам да се притеснявам, че това ще е като кошмарно обикаляне на летищен паркинг, че часове наред ще се въртя по добре поддържаните пътеки и ще ставам все по-мокър и по-мокър.

И точно тогава го видях — гробът отговаряше изцяло на описанието. Шляпам през тревата към него и да, наистина, той е: обикновен кръст върху правоъгълен камък, а пред него няколко педи прясно обработена почва и засадени алиуми. Минава ми през ум, че някой поне малко се грижи за гроба. Навеждам се, за да прочета името на камъка.

Там пише Уинстън Спенсър Чърчил.

Само че, разбира се, под този камък не са останките на Чърчил. Той е на друго място — в Блейдън, Оксфордшир. А тук почива един човек, за когото се казва, че Чърчил наистина обичал от цялото си сърце.

Заставам изправен и неподвижно за момент. Вече спря да вали и само едри капки бавно падат от кестените над мен. Размишлявам за жената под този камък и за страстната й връзка с Чърчил, за неговите чувства към нея.

Тук съм с важна задача: да се опитам да отговоря на важния въпрос за всяка известна личност, основния въпрос всъщност за всяко живо същество. Специално за Чърчил този въпрос е особено ключов, тъй като има толкова много хора (и то съвсем не само политици или журналисти), които тайно или пък открито са смятали неговия живот за модел, за пример, за вдъхновение, достойно за подражание. Затова трябва да се разровим до дълбините на същността му.

Една вечер разговарях с приятели за Чърчил. Обяснявах им за смелостта му, гениалността му като оратор, неугасимата му енергия.

— Да — каза един приятел и се облегна лениво на седалката, — но какъв ли е бил, когато го опознаеш? Искам да кажа, дали е бил приятен човек?

Е, мога да ви разкажа какъв е бил отблизо, защото няколко месеца по-рано се бях "запознал" с него.

Още щом влязох в Чърчиловия архив в Кеймбридж, едва сподавих тревожния си вик на изненада. Алън Пакууд, директорът, дойде специално да ме посрещне и в момента, в който протегна ръка към мен, аз осъзнах, че тя е изкуствена. Разбира се, домашното ми възпитание си каза думата и аз учтиво стиснах протезата, чак тогава разбрах, че ръката всъщност е направена от бронз.

— Току-що стиснахте дланта на Уинстън Чърчил — каза той.

Разгледах отливката и ми направи впечатление колко малка и крехка изглежда тя. Пръстите бяха добре оформени, но не бяха нито дълги, нито дебели. Това, значи, е била ръката, която яростно е въртяла стика за поло до петдесет и две годишна възраст, която е стреляла с маузери, управлявала е хидроплани и е рязала бодливата тел на фронта.

Това е поразяващата ръка, петте пръста, които смачкаха тираничния режим.

— Имал е малки ръце — сякаш прочете мислите ми Алън. Бих казал, че ръцете на Чърчил са приблизително като тези на майка му, и ако се съмнявате в това, можете да погледнете отливката на ръката на Джени в стъклената витрина в Чартуел. Ръцете на Чърчил изглеждат доста по-фини. — И са били много розови — поясни Алън, — защото толкова много е обичал да взема вана.

Не само ръцете му били малки. Всички знаем статуята на площада пред парламента, на която Чърчил се е облегнал напред върху бастуна си. Човек остава с усещането за физически колос с огромни ръце и яки като на бизон рамене. Всъщност Мартин Гилбърт твърди, че бил не повече от метър и 75 висок, докато според други авторитети — Уилям Манчестър, Нормън Роуз, Чърчил не надвишавал 1.70 на ръст.

Има някои негови снимки как крачи на фона на конните гвардейци — с енергична крачка, в неговите характерни раирани панталони — и се кълна, че ми заприлича на Том Круз. Когато казах това на Андрю Робъртс, може би най-видния познавач на Чърчил, за тази липса на "вертикално превъзходство" у Чърчил, той не беше никак изненадан.

— Знаех, че ще се съгласиш с мен! — възкликна той.

Кой друг в историята е под метър и седемдесет? Някои от най-великите тирани и мерзавци в световната история: Август (метър и седемдесет), Наполеон (също), Мусолини (също), Сталин (още по-дребен — метър и шейсет и пет). Хитлер е бил само 1.75 м. Всички тези герои са свързани с прекомерната компенсаторна агресия, която понякога се нарича "синдром на ниския мъж". Има някои данни, най-малко на пръв поглед, че Чърчил е страдал от същото.

Определено понякога е бил доста избухлив с околните. Робъртс доста дръзко отбелязва, че от двамата водачи Хитлер вероятно се е държал по-учтиво и по-загрижено със своя персонал. Чърчил не само ги държал будни по цяла нощ, за да записват диктуваното от него, а понякога сериозно избухвал, ако нещо не му се хареса. "Къде си учил?" — крещял той. Или: "Защо не четеш книги?".

Имайте предвид обаче, че не крещял само на подчинените си. Разполагаме с негово описание от 1920 г. как нервно крачи из кабинета на Болдуин по време на спор с Невил Чембърлейн, като реди гневна тирада и размахва юмрук.

Нека тогава съберем на едно място всичко, което знаем за неговия характер. Нека следваме примера на съвременния окръжен прокурор и да създадем един колаж от всички събрани данни — тривиални или не.

Доводите "срещу" него са, че той е не само най-великият човек в съвременната британска история, но и по собствения си симпатичен начин малко нещо темерут в отношението си към околните.

Ето това биха казали неговите врагове (а понякога и приятелите му) и биха изтъкнали следните причини за мнението си. Ще твърдят, че се е държал като разглезено дете, а и ние трябва да приемем, че той е бил свикнал да получава каквото поиска — и то от най-ранна възраст. Прочетете притеснените му и същевременно манипулативни писма, които изпраща до майка си на дванадесетгодишна възраст, като я моли да го пусне да види Бъфало Бил.

И така нататък в този дух. Това е първото от три такива писма за Бъфало Бил и те показват не само желязната му упоритост, но и усещането му, че това му се полага по право. На четиринадесет той вече е успял да убеди един от своите съученици — някой си Милбанк — да записва диктуваното от него, докато самият той се кисне с удоволствие във ваната. Горкият Милбанк по-късно загива при Галиполи, но той е само първият от цяла поредица "стенографи в банята".

Както казва снахата на Чърчил — лейди Гуендолин (Гуни) Бърти, той имал голяма склонност към "ориентализма" и бил много доволен, когато прислужникът му събувал чорапите. Може да е показал изключителна храброст в окопите, но всъщност луксът, в който живее, е удивителен.

Заедно с Чърчил към фронта пътува и собствената му вана, огромни хавлии, термофорна грейка за леглото, кутии с храна от "Фортнъм и Мейсън", големи късове сушено говеждо, скъпи сирена, сметана, шунка, сардини, сушени плодове и един огромен пай с месо — да не говорим за прасковеното бренди и другите ликьори. "Не забравяйте, че той не знае нищо за живота на обикновените хора", казва веднъж съпругата му на личния му лекар.

Тя казва, че Чърчил никога в живота си не се е возил на автобус, а в лондонското метро попада само веднъж — едно от малкото съвременни технически чудеса, което успява да го "разгроми". Чърчил се загубва в метрото и се налага да търси помощ, за да се ориентира.

И ако ще го съдим, то вие, дами и господа съдебни заседатели, ще намерите хора, които да ви кажат, че той не само е бил сприхав и разглезен, но че е бил и грубиян. Нека си спомним неприятната афера в "Сандхърст" и как младите офицери вкупом заговорничат срещу младока на име Брус — до такава степен, че той действително е принуден да напусне. Няма никакви признаци, че Чърчил е постъпил като милостив християнин и се е опитал да успокои разтревоженото войниче. Напротив, някои твърдят, че точно Чърчил е бил тартор на тормоза.

Какво може да е по-лошо от това да си разглезен и сприхав грубиян? Ами какво да кажем за всеобщите обвинения, че всъщност нямал истински приятели, а само хора, които "използвал" за собствената си изгода? В една неотдавна излязла документална драма, "Надигащата се буря", виждаме млад служител от Министерство на външните работи — човек на име Ралф Уиграм, който получава нареждане да отиде в Чартуел и да разясни на Чърчил реалността за превъоръжаването на Германия — една информация, която Чърчил ще използва безмилостно и ефективно в нападките си срещу правителството на Стенли Болдуин.

Като отнася тези документи от Уайтхол, Уиграм рискува цялата си кариера. Накрая наистина става ясно, че той е позволил данните да "изтекат" към Чърчил, заради което го понижават, макар да остава в министерството. В телевизионната драма разбираме по какъв начин това се отразява на неговото семейство, заплахите от началниците му, и накрая всичко завършва със самоубийството му. Горкият човек, сякаш искат да ни кажат сценаристите — пожертван заради амбициите на Чърчил.

А какво да кажем за обвиненията, че ковладил приятелите си, което мнозина смятат за най-тежко престъпление? Когато прави прословутото си бягство от затвора в Претория, имало двама мъже, които е трябвало да тръгнат с него, на име Халдейн и Броки. Внушението е, че Чърчил се отказал от споразумението в последния момент и в крайна сметка избягал сам.

Агресивен, разглезен грубиян и предател. Какво друго да добавим? Може би последното обвинение е, че бил твърде егоистичен, прекалено самовлюбен, за да бъде истински човек.

Да речем, че сте млада жена, поканена на официална вечеря, и установите, че са ви настанили точно до великия политик. Обвиненията срещу Чърчил са, че той всъщност намирал за интересна една-единствена тема на разговори и тази тема била Уинстън Чърчил. Или ако цитираме Марго Аскуит: "Уинстън, подобно на всички наистина егоцентрични хора, в крайна сметка успява да отегчи околните". С това завършваме обвинението, господин съдия.

Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил е обвинен, че е бил разглезен, груб, двуличен, егоцентричен досадник и в общи линии "темерут отвсякъде". Нека сега призовем адвоката на защитата — една роля, която в името на добрия спор също съм готов да изиграя.

Нека се спрем на първото твърдение — че е бил истински тиранин към собствените си служители. Да, разбира се, той кара всички да работят като роби и със сигурност е вярно, че горкият Алън Брук, неговият военен съветник, едва не загубил разсъдъка си по време на войната, като накрая мълчаливо чупел моливи, за да не избухне. Но помислете и за стреса, под който е бил самият премиер, докато води една война, за която точно тогава няма никакви признаци за предстояща победа.

Чърчил е много наясно с поведението си. "Чудя се как голяма част от моите колеги изобщо още ми говорят", споделял той. Понякога внезапно прекъсвал маратонските си диктовки, осъзнавайки, че сътрудниците му зъзнат от студ, и сам палел огъня.

При смъртта на Вайълет Пеърман, една от най-верните му и най-натоварени секретарки, той плаща на дъщеря й пари от собствените си сметки. Изпраща пари и на съпругата на личния си лекар, когато тя изпада в затруднения. Когато негов приятел бива ранен във войната в Южна Африка, Чърчил навива ръкава си и дава да му вземат кожа за присаждане. Без упойка.

Дали наистина е бил неприятен егоист? "Когато за първи път се запознаете с Уинстън, виждате всичките му недостатъци — казва Памела Плаудън. — А после имате цял живот, за да откривате неговите добродетели."

Нека сега се занимаем с твърденията за лукса, който си позволява той на фона на мизерията в окопите — предположението, че Чърчил се е "големеел" пред останалите от батальона. Каква глупост е това…

Вярно е, че има ядни коментари, когато той идва да поеме командването през януари 1916 г. "Какъв е тоя политик? — ръмжат шотландците мускетари. — Защо не иде да си намери друг батальон?" Чърчил дебютира с бурна многословна атака срещу въшката, Pulex Europaeus. Мъжете слушат, изумени, пространната беседа за произхода на насекомото, неговия характер, местообитание, значението му по време на войни — и древни, и съвременни.

След това организира неизползваните каци от бира да се донесат в Муленакър за колективно обезпаразитяване — и тактиката сработва. Уважението към Чърчил се повишава. Той намалява наказанията. Черпи с луксозните си храни всички, които дойдат в офицерската столова. Прочетете "С Уинстън Чърчил на фронта", публикувана от "Капитан X" (в действителност името му е Андрю Дюър-Гиб), който е видял всичко със собствените си очи.

Ако някой излезе от столовата "без голяма пура и успокоено от удоволствие лице, това беше така, защото сигурно не е пушач, а не по вина на полковник Чърчил". Същото се случва и с неговото прасковено и кайсиево бренди. Да, наистина има и вана, описана от Дюър-Гиб като "нещо като дълга сапунерка", но мнозина други също я използват. "Царуването на Чърчил в окопите беше някак едновременно и демократично, и по домашному спокойно", казва Дюър-Гиб и картинно описва как изглежда неговият батальон по време на почивка: Чърчил седи, облегнат в разнебитено кресло, чете джобно издание на Шекспир и ритмично тактува под звуците на грамофона, а останалите офицери почиват и си бъбрят или пък четат на слънце.

Не забравяйте, че тези мъже дават тежки жертви, а снаряди (немски, а понякога и британски) избухват около тях почти всеки ден. Точно Чърчил дава тон в традицията да се пеят популярни в мюзикхоловете изпълнения — някои от тях твърде "буйни" за вкуса на капитан Дюър-Гиб. Точно Чърчил ги съветва да се смеят винаги, когато могат. Един млад офицер, Джок Макдейвид, си спомня по-късно, че: "Само след много кратко време той успя да повдигне духа на офицерите и войниците до почти невероятна степен. И всичко това беше заради силното му лично излъчване".

Твърдя, че това е поведението на роден водач, на човек, който е загрижен за благополучието на хората, които зависят от него. Това не е поведение на грубиян, а по същия начин можем да отхвърлим и прословутия разказ за горкия Брус в училището "Сандхърст".

Този мит се поддържа най-вече заради публикациите на радикалния журналист и депутат (и изключително неприятен човек) на име Хенри Лабушер, който не само е яростен антисемит, но и прокарва в парламента един ужасен законопроект, който криминализира всички хомосексуални действия. Твърденията, изглежда, не се крепят на никакви факти. Адвокатите на Чърчил лесно отхвърлят неоснователното предположение, че той се бил отдавал на удоволствия като "последовател на Оскар Уайлд", и печелят делото заедно със сериозно обезщетение.

Дали наистина е "използвал" младия Ралф Уиграм и с лека ръка е съсипал кариерата му? Не е съвсем ясно дали Уиграм действително се е самоубил, а и във всеки случай служителят на Министерство на външните работи е изнесъл информация и я е дал на Чърчил, защото искал да стане публично достъпен ужасът на случващото се в Германия и престъпното бездействие на британското правителство.

Направил го е, воден от чувство за дълг, а не защото е бил подмамен от Чърчил. След погребението Чърчил дава обяд в Чартуел за опечалените; освен това показва истинска загриженост към жена му Ейва, с която поддържа контакт в продължение на много години след случилото се.

Чърчил няма защо да бъде упрекван и заради поведението си към Халдейн и Броки — двамата неуспели бегълци, с които уж трябвало заедно да се спасят от затвора в Претория. От всички дневници и писма става абсолютно ясно, че когато ударил часът за уговореното бягство, двамата просто се уплашили.

Чърчил отишъл в тоалетната и скочил през стената, а след това ги чакал час и половина в градината, рискувайки да бъде открит от пазачите. Но те така и не се появили — как може той да бъде обвиняван за това! По-късно изпраща златни часовници на всички, които му помогнали да избяга — един доста скъп подарък, който той по това време трудно може да си позволи. Дали го е направил, воден от чувство за вина? Точно обратното — прави го заради така характерните за него импулсивност и щедрост.

Нека най-накрая да се занимаем и с обвинението за "егоизма" му: че не се интересувал особено от останалите хора, че не бил никак забавен събеседник на различни тържества — освен когато хвалел собствените си постижения. Разбира се, че е бил самомнителен и донякъде нарцис — самият той с готовност потвърждава този факт. Но това не значи, че не се интересувал или не го е било грижа за другите.

Прочетете писмата му до Клементин, в които се притеснява за какво ли не, включително дали бебето няма да пострада, ако в устата му попадне боя от играчките животински фигурки. Не забравяйте и милото му отношение към неговата майка — която на практика доста подло го лишава от наследството му на стойност 200000 лири, как я прегръща в деня на сватбата й с Джордж Корнуолис-Уест и й казва, че единствено важно за него е собственото й щастие.

Обърнете внимание и на безкрайната му щедрост към по-малкия му брат, Джак, който живее заедно с Чърчил на Даунинг Стрийт по време на войната. Всички доказателства сочат, че Чърчил е бил добър и сърдечен почти до сантименталност. Обсипва с обич и менажерията си в Чартуел (това, разбира се, само по себе си не означава много: Хитлер също е привързан към своята немска овчарка Блонди), но любовта на Чърчил се простира над много повече представители на животинското царство.

Очите му се насълзяват бързо даже по незначителни поводи. Разплаква се с глас, когато му съобщават новината за лондончани, чакащи на опашка да купят храна за канарчетата си по време на войната, разплаква се и докато съобщава на обхванатите от екстаз депутати в парламента, че е бил принуден от съдбата да унищожи френския флот, плаче на глас и когато гледа "Лейди Хамилтън" на Александър Корда — един филм, който гледа общо седемнадесет пъти. Харесва популярната музика, а има и доста разкази как Чърчил се опитвал да пее с пълно гърло любимите си песни — така че не може да се каже, че не е обичал веселието.

Открито показвал емоциите си в една класа и едно общество, в които сдържаността е издигната в култ. И още нещо, което е много необичайно за британски политик — той не е никак злопаметен. Хората реагират на тази топлосърдечност и макар наистина да е било трудно да се работи с него, въпреки това неизменно получава вярност и искрена преданост от колегите си.

Когато се връща от Ню Йорк през 1932 г., след като за малко не загива под колелата на автомобил, той получава като подарък един лъскав нов "Даймлер". Даймлерът е идея на Брендън Брекън, а парите събират 140 приятели и почитатели.

Можете ли да посочите поне един съвременен британски политик, който има достатъчно приятели и почитатели, за да му купят даже "Нисан Микра", да не говорим за "Даймлер"? Справедливо е да кажем, че жена му невинаги одобрява приятелите му: Ф. Е. Смит доста попийва, Бийвърбрук има лоша репутация, че върти съмнителни сделки, а Брендън Брекън, който на шега подклажда (абсурдния) слух, че е незаконен син на Чърчил, е със сигурност доста странна птица.

Брекън например лъже на колко години е, като даже се връща в училище, за да фалшифицира възрастта си. Лъже също за ирландския си произход и дори твърди, че бил австралиец. Доста силна кандидатура за министър на информацията — какъвто става — би си казал човек. Но Чърчил не се отказва от приятелите си, нито те от него.

Докато чета разказа на Дюър-Гиб за Чърчил в окопите, ме впечатляват милите думи за лорд Фишър — главнокомандващ флота, който остава в историята заради колебливостта си по време на кампанията при Дарданелите през 1915 г. и чието непостоянство допринася значително за закъснението и последвалото го бедствие.

"Полковник Чърчил ни забавляваше много с честите си разкази за лорд Фишър — казва капитан Дюър-Гиб, — към когото показваше голямо възхищение." Това е свидетелство за невъобразимо великодушие, като си помислим, че налудничавото поведение на Фишър едва не проваля напълно политическата кариера на Чърчил.

По време на неколкодневен отпуск от окопите той произнася реч в Камарата на общините, като призовава за връщането на Фишър в Адмиралтейството — едно предложение, което мнозина приемат като окончателно доказателство, че Чърчил напълно е загубил връзка с реалността. Той изобщо не е бил длъжен да защитава Фишър — всъщност Фишър проявява грозна нелоялност към него, като казва на Клементин (по всичко личи, че това е било лъжа), че Чърчил толкова често пътувал до Париж не за друго, а за да се вижда с любовницата си.

Логично е да се предположи, че при такива напрегнати отношения той би трябвало с радост да помогне за събарянето на Фишър от поста. Но Чърчил не разсъждава така: той харесва Фишър, изпитва възхищение към него и желае да го покаже.

Чърчил притежава едно качество, което гърците наричат мегалопсихия — великодушие. Чърчил не е набожен християнин. Той така и не успява да повярва в сложната метафизика на Новия завет, а когато някои духовници любезно го приветстват като "стълб на църквата", той проявява честността да не се съгласява с тази оценка. "По-скоро съм готическа каменна арка, отколкото стълб", шегува се той.

Етиката му всъщност е предхристиянска, даже донякъде омировска. Основният му интерес е обърнат към славата и престижа — както собствените му, така и на Британската империя. Но той има дълбоко усещане за това, което е правилно и подходящо да направи, и не забравя, че хроникьорът на живота му — самият той — зорко го следи и съди през цялото време.

Ето защо днес съм тук, в това подгизнало от дъжда гробище в Източен Лондон. Жената, чиито кости са под краката ми, е, разбира се, гувернантката на Чърчил. Издигнат в памет на Елизабет Ан Еверест, пише на камъка, която почина на 3 юли 1895 г. на възраст 62 години, от Уинстън Спенсър-Чърчил и Джон Спенсър-Чърчил.

В сравнение с другите паметници, този не се отличава с особена пищност. Няма признания във вечна обич, нито ангели, които пеят над душата й. Всъщност шейсетсантиметровият кръст е може би най-малкият и най-простият, който виждам наоколо. Историята за появата на този кръст е в известни отношения ужасна, но същевременно живо доказателство за фундаменталната природна доброта на Чърчил.

И както вече видяхме, Джени — майката на Чърчил — е дистанцирана и бляскава светска дама, която се вмъква с гъвкавата стъпка на пантера, облечена в плътно прилепналите си дрехи за езда, най-вече за да целуне момчето за лека нощ. Извън това тя почти не участва в живота му. Именно мисис Еверест, едра жена на средна възраст от Югоизточна Англия, дава на Чърчил безрезервната обич, за която момчето така жадува. Повечето биографии на Чърчил съдържат една прекрасна нейна снимка, на която тя изглежда като по-закръглена версия на кралица Виктория: бяло дантелено боне и черна рокля с толкова много фусти и басти, че тялото й изглежда като пирамида, наистина като самия връх Еверест.

"Моята бавачка беше и моят най-близък довереник — казва Чърчил. — Мисис Еверест се грижеше за мен и изпълняваше всичките ми потребности. Пред нея споделях всичките си неприятности." Галено той я нарича Уум или Уумани. Запазени са много мили писма, написани от нея до него — съветва го да вземе малко хероин за зъбобола си, да се пази от източния вятър, да не се опитва да се качва на влак в движение, да избягва горещото време, дълговете и лошите другари.

При един прословут случай, тъй като нито един от родителите му не се трогва да дойде на състезанието по ораторско майсторство в училището "Хароу", пристига мисис Еверест, а след това Чърчил гордо се разхожда под ръка с нея из градчето, обирайки подигравките на останалите момчета. Това показва морална смелост — и не е единственият пример.

Когато Уинстън става на седемнайсет, а Джак — на единайсет години, се взема решение, че от бавачката вече няма нужда, и макар по това време много от богаташките английски семейства да оставят "ненужните" вече бавачки на служба и след порастването на децата, майката на Чърчил не предприема нищо подобно за мисис Еверест. Готвят се просто да я изхвърлят на улицата.

Чърчил е вбесен. Шумно протестира, говорейки уж от името на брат си, и като компромис се намира работа за жената в лондонския дом на баба му, графинята. Две години по-късно обаче и на това място тя става ненужна. Чърчил отново се ядосва, не на последно място заради начина, по който я уволняват — с писмо по пощата! Той обвинява майка си, че е "жестока и подла".

Но това не помага. Мисис Еверест отива да живее в Крауч Енд, а Чърчил помага за издръжката й от собствените си, сравнително оскъдни, приходи. Тя продължава да му пише, а докато той е в "Сандхърст", жената го насърчава: "Прави достатъчно упражнения на открито и няма да са ти нужни лекарства… Бъди добър джентълмен, почтен, честен, справедлив, мил и изобщо прелестен. Миличко мое момче, колко много те обичам, бъди добър, за да не ме посрамиш".

През 1895 г. здравето на мисис Еверест сериозно се влошава, а на 2 юли Чърчил получава телеграма в "Сандхърст", в която пише, че състоянието й е "критично". Пристига в Крауч Енд и я сварва притеснена, но не за себе си, а за него: бил се намокрил от дъжда по пътя. "Успокои се едва когато свалих палтото си и го изсуших."

Той намира лекар и медицинска сестра, а след това трябва бързо да се върне в Алдършот за сутрешния парад. Връща се в Северен Лондон веднага след приключването му. Мисис Еверест изпада в кома и умира в 2.15 през нощта, а Чърчил бди до леглото й.

Пак той организира погребението, венците и надгробния камък. Всъщност Чърчил плаща за всичко от собствения си джоб. Тогава е само на двайсет години.

Трудно е днес да разберем колко точно светът дължи на бавачката на Уинстън Чърчил. Но ако някой го е научил да бъде добър и грижовен и като цяло честен човек, то със сигурност е била тя. Мисля си, че тя му е помогнала да оформи това всеобхватно и щедро морално усещане за нещата.

Веднъж, на седемгодишна възраст, той се разхожда с бавачката си из парка в Бленхайм. "Видяхме една змия да пълзи в тревата — пише той на баща си. — Исках да я убия, обаче Еверест не ми позволи." Свалям ви шапка, мисис Еверест.

Наистина Чърчил изпада в отчаяние, когато Еверест умира; мисли, че никога вече няма да намери такава вярна и непоклатима в обичта си жена. Ако е било така, то той греши в отчаянието си. Време е да преминем към чудесното му решение да се ожени за Клементин; а също да открехнем вратата към вечната загадка на отношенията на Уинстън Чърчил с жените изобщо.