Факторът Чърчил

Глава десета Раждането на Джон Бул

Краят на юли 1940 година. Положението на Острова е абсолютно отчайващо. И последните войници от Британския експедиционен корпус отдавна са се оттеглили от Франция. Германците правят сериозен опит да унищожат Кралските ВВС. Чърчил инспектира на място защитните съоръжения при Хартлипул — един град, който е попадал под тежък обстрел от германските кораби през Първата световна война.

Той се спира пред един британски войник, държащ в ръцете си оръжие — американска изработка, автомат "Томпсън", модел 1928. Хващайки първо дулото, Чърчил го взема от ръцете на войника. Той държи оръжието с насочено надолу и напред дуло, като че ли сам патрулира по британското крайбрежие. Обръща се с лице към обектива и родилата се по този начин снимка става един от най-великите образи на огромната му воля да не се предаде.

Фотографията е толкова силна и завладяваща, че се превръща в пропаганден инструмент и за двете страни. Гьобелс веднага нарежда публикуване на снимката на Чърчил с карабината в листовки, в които го обвиняват, че е военен престъпник и бандит — човек, който гордо размахва същата "машина за убиване" като Ал Капоне.

Британците също използват снимката, макар че войничетата с каски са изрязани от кадъра и пропагандното послание е доста по-различно. Да, сякаш казва снимката (която може да се купи и до ден днешен като украса на различни чаши, кърпи и плакати), нашите военни действия наистина се ръководят от цивилен, при това не в първа младост, един човек, който се облича толкова ексцентрично, че все още носи високо "кеймбриджко" бомбе, което купил от магазина на "Локс" в Сейнт Джеймс през далечната 1919 г. — там още пазят документи за покупката — и което е излязло от мода преди години.

Да, той наистина има същия вкус към шапките като комика Стан Лоръл, да, носи папийонки на точки и раирани костюми, с които прилича на провинциален адвокат. Но чуйте какво — сякаш казва плакатът, — този мъж, Чърчил, много пъти е държал оръжие. Знае как да вдига предпазителя и да го зарежда.

Виждал е картечница и откъм дулото, насочено срещу него, знае как да стреля. Ако използваме днешната терминология, има нещо емблематично в този кадър, защото през 1940 г. самият Чърчил вече е започнал да се превръща в икона почти буквално.

Той се трансформира в нещо като олицетворение на духа на нацията, същинска емблема на неподчинението. Огледайте за момент кръглоликия му образ, скритата веселост в ъгълчетата на устните, откровения поглед на очите. Той се е превърнал в онзи малко едричък джентълмен, който два и даже повече века въплъщава малко опърничавия, но все пак добродушен отговор на британците към всяко предизвикателство от континента. Превърнал се е в Джон Бул и вече споделя много от очевидните качества на този събирателен образ на Англия от осемнайсети век — най-познат от печата и пропагандата по времето на Наполеон.

Той е дебел, весел, обича хубавия живот, шумен и патриотично настроен до степен, която мнозина винаги са смятали за хиперболична и ненужна, но която сега, в настоящата криза, изглежда крайно подходяща. Невъзможно е да си представим някой от съперниците му да постигне този подвиг — нито Халифакс, нито Чембърлейн, нито Стафорд Крипс, Идън, Атли, нито един от тях.

Никой друг водещ британски политик от онова време не може да се появи на снимка с картечница в ръка и да му се размине. (И наистина и до ден днешен продължава да е златно правило за политиците, когато се снимат: "Не доближавай до оръжие!" — така винаги съскат имиджмейкърите.) Никой от тях не притежава симпатичната театралност, интересния характер, общото излъчване, харизмата и въздействеността, които притежава Чърчил.

За да поведеш страната по време на война, да държиш хората заедно в един момент на дълбока тревожност, трябва да "се свържеш" с тях — ако използваме по-съвременния политически жаргон — по един дълбок и емоционален начин. Не е достатъчно само да се подчертава логиката на непокорството. Той не е можел просто да призовава хората да бъдат смели.

Трябвало е да грабне вниманието им, да ги окуражава, да им вдъхва сила; ако е нужно, даже да ги разсмива и още по-добре — да се присмива на враговете им. За да може да влезе под кожата на британците, той трябвало на някакво ниво да се идентифицира с тях — с онези аспекти на характера им, които той самият, а и те считат за основна част от националния нрав.

А кои са основните качества на британците — поне по нашето не толкова скромно мнение? Ами например смятаме за себе си, че сме дарени с чувство за хумор, за разлика от някои други държави, да не ги изброяваме… Още откакто Шекспир слага една шовинистична пиянска песен в устата на Яго и Касио, ние се хвалим със способността си да носим на пиене, удряйки в земята датчани и всички останали. Британците по принцип се отнасят с известна подозрителност към твърде кльощавите хора (може би по този повод днес сме втори в света по затлъстяване), а и като цяло мислим за Великобритания като за естествената родина на ексцентрика, на странната птица, на индивидуалиста.

И четирите черти Чърчил успява да побере под несъразмерно голямото бомбе на собствената си личност. Интересният въпрос, когато разглеждаме ролята му през 1940 г., е до каква степен той сам е сътворил тази идентичност. Дали всичко просто се е случило ей така, в резултат на пълна и неосъзната спонтанност? Или той наистина е най-блестящият "автоимиджмейкър" и политически магьосник?

Мнозина твърдят, че сияйната публична личност на Чърчил е продукт на определена митология, внимателно подхранвана както от самия него, така и от други. Едно от нещата, които и до днес вярваме за Чърчил, е, че той е бил истински Джон Бул в своята непочтителност, в остроумието си — често доста хапливо.

Много анекдоти илюстрират неговото весело и палаво до непочтителност чувство за хумор. Тези цитати са се закачили за Чърчил като бодили. Много от тях, уви, в действителност не са истински — или поне със сигурност не са изречени от Уинстън Чърчил.

Да вземем за пример анекдота, когато Чърчил седял до някакъв методистки епископ — по време на прием в Канада, когато една хубавка млада сервитьорка се приближила и предложила на двамата по чаша шери от таблата. Чърчил си взел чаша. Епископът обаче казал: "Мила госпожице, по-скоро бих прегрешил с изневяра, отколкото да посегна към алкохолна напитка".

В този момент Чърчил повикал момичето обратно с думите: "Върни се, миличка, не знаех, че имаме избор". Може и да греша, но това ми звучи не толкова като истинска история за Чърчил, а по-скоро като анекдот от страниците на хумористичен вестник, за който са набедили Чърчил с надеждата да го направят по-забавен.

Подобни разкази са интересни най-вече заради новата светлина, която хвърлят върху неговия образ — факта, че хората са приемали за подходящо Чърчил да постъпи по подобен начин. Някои от тези истории наистина звучат като да са за Чърчил, но все пак са съмнителни като мита за специалните гумени предпазители, които трябвало да се сложат по дулата на пушките на британските войници, изпращани в Арктика. Те били направени от производител на кондоми и били по двайсет и пет сантиметра дълги. Според анекдота Чърчил лично прегледал пратката и разпоредил да се сменят етикетите. "Искам на всеки кашон, на всяка кутия, на всеки пакет да пише: Британски, Размер: среден. Това ще покаже на нацистите, ако някога им попаднат в ръцете, коя е всъщност висшата раса." Извинявам се, че разказвам подобни истории, но има и много още в същия дух.

Понякога съвременните учени успяват да отхвърлят твърденията за автентично авторство на Чърчил, даже и за онези, за които отдавна се знае, че носят неговия отпечатък. Години наред с удоволствие съм се смял на анекдота за Нанси Астор, родена във Вирджиния дама с ясно изразени възгледи, която става първата жена член на британския парламент и която през 30-те години не се уморява да повтаря колко свестен човек бил Хитлер.

Според мълвата тя му казала: "Уинстън, ако бях твоя жена, щях да ти сложа отрова в кафето". "Нанси — бил й отговорил Чърчил, — ако бях твой съпруг, щях да изпия отровата." Уви, Чърчил почти със сигурност никога не е направил този брилянтен коментар или ако го е направил, то сигурно го е заимствал от някого другиго.

Мартин Гилбърт приписва тази остроумна забележка не на Чърчил, а на неговия голям приятел Ф. Е. Смит, а по-нататъшните изследвания съвсем провалиха ситуацията, тъй като проследиха остроумието до издание от 1900 г. на Чикаго Трибюн, където смешката била публикувана в рубриката с вицове. Дали е възможно младият Чърчил да е прочел точно този вестник по време на пътуването си до Америка същата година и да го е "кътал" в паметта си само за да го използва върху Нанси Астор? Съмнявам се. Дали някой просто е извадил този стар анекдот от нафталина и е решил, че за да бъде наистина смешен, то репликите трябва да се сложат в устите на някои известни хора? Доста по-вероятно.

Освен това винаги съм вярвал — всъщност мисля, че съм го чул от моите родители — че Чърчил пресякъл претенциите на някакъв надут държавен служител, който му направил забележка за граматиката. "Аз не съм израснал с такъв английски", казал той.

Само че се оказва, че и този анекдот не отговаря на историческата истина. Години по-късно става ясно, че тази шега била публикувана в списание Странд и всъщност не е приписана на никого конкретно, но някой толкова я харесал, че решил да я свърже с Чърчил. Освен това не е казвал и че "в бъдеще фашистите ще се наричат антифашисти". Без съмнение това е много добро попадение като коментар, в зависимост от политическите ви възгледи, разбира се, но не е излязло от устата на Чърчил.

Нито пък е негова прословутата реплика — едва не се разплаках, когато го научих — която уж бил казал, коментирайки отношенията си с изтощителния и почти нетърпим ген. Дьо Гол: "Най-тежкият кръст, който съм носил, е кръстът на Лоран". Думите всъщност принадлежат на генерал Спиърс, пратеника на Чърчил във Франция. Но кой днес си спомня за генерал Спиърс?

Нека припомним и прекрасния презрителен отговор към Дж. Б. Шоу, който изпратил на Чърчил два билета за премиерата на една от своите пиеси и добавил съвета да "доведе и приятел, ако има такъв". Чърчил му отговорил подобаващо, че ако не успее на премиерата, ще дойде на второто представление, "ако има такова".

Излиза, че и тази размяна на остроумия не се е състояла — доказва го Алън Пакууд от Кеймбридж, който намерил писма и от Шоу, и от Чърчил, в които единодушно и двамата го отричали.

Като някакво астрално тяло с огромна гравитация Чърчил по магически начин става герой в този анекдот, след като в крайна сметка на всички е ясно, че той изобщо не е автор на остроумието. Което кара някои да се чудят — погрешно, според мен — дали наистина е бил толкова духовит и с чувство за хумор, както историята го е запомнила?

Ако тръгнем в този ред на мисли, бихме посочили също, че навиците му не са били толкова бохемски, колкото се слави. Наистина той пиел уиски с вода от много рано сутринта, но дъщеря му веднъж отбелязва, че уискито всъщност било много слабо, само петдесетина грама "Джони Уокър" на дъното на чашата, повече като "вода за уста", както казвал самият той, отколкото истинско питие.

Що се отнася до пурите, неговият личен камериер и мнозина други свидетелстват, че много рядко ги допушвал до края — обикновено оставял поне една трета или половината в пепелника. Чърчил много добре разбирал, че те не са просто тютюн, а част от "марката". На път към Фултън, Мисури, през 1946 г., където прави знаменитата си реч за Желязната завеса, той моли шофьора да спре, когато вече наближават очакващото ги множество. Потупва джобовете си, вади пура и я пъхва, незапалена, в устата си.

"Човек не трябва никога да забравя емблемата", изръмжава той с не по-малко емблематичния си глас. Твърде далеч от всяка представа за разпуснатост, Чърчил показва — по свой начин — забележителна лична дисциплина. Често се упражнява с гирички. Когато се захване с работа, той е по-феноменално производителен от всеки друг човек, за когото можете да се сетите. Всичко това отново подсказва може би, че по-темпераментните страни на личността му всъщност съдържат елемент на добре пресметнато преувеличение — дори взето малко назаем, като знака V с ръка, означаващ Victory (победа) — знак, който той е взел от окупирана Европа, където антинацисти смело го драскат по сградите като съкращение за Vrijheid — "свобода".

Бил ли е позьор Чърчил? Не, макар че всеки човек до известна степен влиза в някаква актьорска роля, за да запълни образа, който сам си е определил. Необикновеното в случая е, че публичната персона на Чърчил е поразително сходна с реалността.

Той наистина може да е "откраднал" знака с два вдигнати пръста от Европа, но чисто по чърчиловски само той може палаво да обърне длан, докато го показва (както често се е случвало), така че знакът вече да се тълкува не само като "победа", но и като "върви на майната си". И да, както и да го погледнеш, погълнатият от него алкохол е в епични количества. Той изпива около половин литър шампанско "Пол Роже" на ден, плюс бяло вино за обед, червено вино за вечеря, а след вечерята — портвайн или бренди. Наистина се отказва от твърдия алкохол (но не и ако е разреден) за цяла година през 1936-а заради бас с приятел, но това не му пречи да пие всички други форми на алкохола в мащаби, които — по думите на неговия личен секретар — биха усмъртили някой по-слаб човек.

Нито пък само размахва пурите си, за да направи впечатление, като някакво суетно и фройдистко олицетворение на мъжката сила. Според неговия секретар той изпушвал между осем и десет големи кубински пури всеки ден. Даже и да не ги е допушвал до края — а тези крайчета обикновено се събирали и после ги пушел в лулата си градинарят в Чартуел — въпреки това пурите наистина са много: около три хиляди на година, или 250000 през целия му живот.

И все пак, вече прехвърлил седемдесетте, той си остава с младежко кръвно налягане — 140/80. Като че ли самото му тяло е било физическо доказателство за способността на нацията да приема трудностите и да ги преживява. А начинът, по който се хранел, е наистина впечатляващ. Разполагаме с интересно описание на Чърчил, който се храни в собствения си дом, от един човек, който дошъл да го интервюира в Чартуел. Ядял от всичко наведнъж, без да спазва особен ред. Например вземал си с вилицата от пая със свинско и дреболии, после дръпвал от пурата, хапвал шоколад, отпивал от брендито, хапвал още една вилица от месото — и през цялото време говорел.

Що се отнася до чувството му за хумор и неговите остроумия, истинското чудо е колко много от историите се оказват напълно верни. Ето защо толкова много апокрифни разкази са приписани на Чърчил — защото перлата на измислицата се е оформила около песъчинките на истината; даже не песъчинки, а цели огромни камъни.

Има толкова много истински истории за поведението на Чърчил, че измислените са били смело добавени от умели фалшификатори, които добре са знаели, че понякога е трудно да се направи разлика между едното и другото. Наистина е вярно, че през 1946 г. той срещнал Беси Брадок (една едра дама, заклета лейбъристка и член на парламента, останала в историята с призива си някои от общинските съветници консерватори да бъдат застреляни с картечница), когато бил малко, както се казва, "уморен и емоционален".

"Уинстън — настръхнала тя, — ти си пиян." "Мадам — отвърнал той, — вие сте грозна, а аз ще бъда трезвен утре сутрин." За днешния ни вкус това звучи почти непростимо брутално; но пък не й ли се пада такъв отговор, след като отправя лични коментари? Така или иначе, той не бил "кьоркютук" в момента на срещата, свидетелства бодигардът му, Рон Голдинг, който потвърждава историята, а само малко "подпийнал". Още по-хубаво е, че успял да реагира на момента.

Ф. Е. Смит споделя веднъж: "Чърчил прекара най-добрите години от живота си, подготвяйки се за спонтанните си коментари". Този конкретен отговор просто му е хрумнал на момента, но е спечелил, доколкото виждам, първо място в проучването на Дейли Експрес за най-големите обиди в историята.

Още едно доказателство е прословутата му реплика за Lord Privy Seal (висша държавна длъжност, "Пазител на малкия кралски печат"), който дошъл да го види, докато бил в тоалетната (privy). "Кажете на лорда, че съм в тоалетната и не мога да изляза — с повече от едно лайно наведнъж не мога да се справя" — изревал той. Дори и да не е казал фразата до края, все пак основната игра на думи — Privy Seal /sealed in privy, си е негова.

Отново виждаме любовта му към хиазма — или обръщането на словореда по неочакван начин: като "началото на края/краят на началото" или "Аз съм готов да срещна Създателя си, но дали Създателят е готов за тежкото изпитание да срещне мен, това е друг въпрос", "Ние оформяме сградите си, а след това нашите сгради оформят нас". "Аз съм взел повече от алкохола, отколкото алкохолът е взел от мен" и много, много други.

Понякога съм се чувствал изкушен да отхвърля дадена история като безспорно апокрифна само за да открия, че всъщност е съвсем достоверна. Ето тези неща наистина ги е казал. Да вземем за пример анекдота от времето, когато бил в Америка да чете серия от лекции и му сервирали студен обяд от пържено пиле.

"Може ли да ми отрежете малко гърди?", помолил той домакинята. "Мистър Чърчил — отговорила домакинята — в тази страна ние говорим за бяло месо или тъмно месо." На следващия ден дамата получила прекрасна орхидея от своя почетен гост. На придружаващата я картичка пишело: "Ще ви бъда задължен, ако закачите това на бялото си месо".

Този анекдот беше категорично в моя списък на фалшификациите, докато не го потвърди пред мен внучката на Чърчил — Силия Сандис. "Откъде го чухте?", попитах. "От собствената му уста", отговори тя. С това не може да се спори. Хуморът на Чърчил е едновременно концептуален и вербален. Той не само използва своя колосално богат речник на английски, но е и автор на някои от най-великите фрази на Franglais (френско-английски) на всички времена. Например достоверно му приписват следната великолепна заплаха, отправена към Дьо Гол: Et marquez mes mots, топ ami, si vous me double-crosserez, je vous liquiderai. (Абсолютно буквален превод на английското And mark my words, my friend, if you double-cross me, I will liquidate you. — "Слушайте ме внимателно, приятелю, ако играете зад гърба ми, ще ви ликвидирам".)

Даже и ако целият израз не е с доказано авторство, то той с абсолютна сигурност е казал: je vous liquiderai. Всичките цитати дотук имат помежду си като обща черта не само това, че са смешни, а и че са впечатляващо обидни. Рамзи Макдоналд, водачът на лейбъристите, не бил просто "овца в овча кожа". Един ден Чърчил отива още по-далеч, като атаките му влизат в славните анали на парламента — една обида, от която баща му Рандолф би се гордял.

Когато вижда Стафорд Крипс — лейбърист със строго излъчване, който за кратко играе ролята на негов съперник за поста по време на войната, той казва: "Ето го, с Божията помощ, самият Господ минава". Понякога е доста груб и със свои съратници. Негови са примерно думите, че новите консервативни депутати от групичката на Раб Бътлър през 1945 г. са "нищо повече от букет розови теменужки", а когато личният му секретар му съобщава, че Бътлър и Идън чакат отвън, за да говорят с него, той казва на Антъни Монтегю Браун: "Кажи им да ходят да си го начукат".

И тъй като двамата чакащи съвсем ясно чуват тези думи, той извикал още по-силно след отдалечаващия се Браун: "Не е нужно да изпълняват този съвет буквално!". Това са само част от безкрайните запомнящи се "лафове" на Чърчил, но те илюстрират добре основното в неговата политическа идентичност: че той притежава всичката непокорна войнственост на булдог или на самия Джон Бул. Това определено не се харесва на всички, но по време на война е нужен някой, който е толкова непоправимо дързък и изобретателен с думите, че наистина да може да смачка нацистите — или по-скоро ефрейтор Шикелгрубер и "нарцистите".

За да мобилизираш една демокрация и да я вдигнеш на война, трябва да си народен човек, а Чърчил играе ролята на народен човек по-добре от всеки от неговите съвременници. Той обича каламбури и играта на думи не по-малко от водещите автори на вестник Сън. Социалистическата утопия за него е "опашкотопия"; кокошарника, който построил, нарекъл "Чикънам Палас"[21], а докато сме на темата за кокошките — при пътуването си до Отава през декември 1941 г. той разказва на слушателите си как се е справил с ген. Петен и колебаещите се французи. "Когато ги предупредих, че Британия ще продължи да се бие сама, независимо какво е тяхното решение, генералите отишли и казали пред премиера и разделения му кабинет: "След три седмици на Англия ще й извият врата като на пиле". Ама че пиле, а! Ама че врат!"

Публиката се залива от смях, защото той не само хитроумно нагажда използваните думи за северноамериканската аудитория (използва some chicken вместо по-обичайния британски вариант what a chicken), а след това прави каламбур и от думата neck, която освен "врат" означава също "безсрамие" или "нахална дързост".

Има и още един аспект, в който Чърчил въплъщава нещо изконно от британския характер, и това е неговата непрестанна и несъзнателна ексцентричност — словесна и всякаква. Той измисля думи, които да пасват на това, което иска да каже. Маунтбатън за него става "земновъздуховодно", защото можел да разположи войски по суша, море и въздух. Сделката "Заем-наем" за него е unsordid ("ненечестна") — една дума, която никой не е чувал преди или след тази й историческа употреба. Изпитвал отвращение към телчета и кламери и затова предпочитал документите да бъдат скрепявани с канцеларски шнур, или както той самолично решава да го нарича, "клоп".

"Дайте клоп — казвал с характерното си ръмжене. — Като казвам "клоп", мис Шиърбърн, точно това и искам — клоп!" В аналите е останало как една нова секретарка, Катлийн Хил, се опитала съвестно да изпълни заповедта, като домъкнала всички петнайсет тома на Der Fall des Hauses Stuart от германския историк Оно Клоп (1822–1903). "Божичко Господи!", бил коментарът на Чърчил.

Той не само носел шапки в стил "Лаурел и Харди" от вида, който всички останали отдавна били изоставили, ами и стряскал хората, като сам измислял — и не се притеснявал публично да се яви, облечен в тях — собствени одежди: например странните гащеризони от синьо или вишнево кадифе, които му придавали вид на гигантско двегодишно детенце.

Има една прекрасна снимка, на която той се явява пред медиите във Вашингтон в един от тези странни тоалети, а глуповато-самодоволната му усмивка напомня на Хю Хефнър, който се кани да се включи в пижамено парти. Когато не носи бомбето си, на главата му често се кипрят най-невероятни украшения. Казват, че Чърчил така и не успял да види шапка, която да не му хареса. Това не е съвсем вярно: веднъж, още по време на Първата световна, си сложил на главата традиционна шотландска шапка от типа с лентички отзад, погледнал се в огледалото и само успял да каже: "Божичко", преди да я свали.

Инак обаче го има запечатан с всякакви други модели: цилиндри, шапки за яхтинг, пожарникарски шлем, гигантски бял калпак от астраган, шапка с козирка като на френски полицай, слънцезащитна шапка като на първите мисионери, строителна каска, мека шапка с периферия, сомбреро. Той е нещо като Имелда Маркос[22], обаче по отношение на шапките. Всъщност, ако успеем да изровим снимка на Чърчил, накипрен с украшения от пера като американски индианец, той би могъл да изпълни дегизировката на цялата легендарна диско група "Вилидж Пийпъл". През целия си живот той е шоумен, екстроверт, актьор, комик: има негова снимка, облечен за маскен бал в "Сандхърст" — педантично гримиран, с внимателно поставена бяла боя по лицето, в ролята на клоуна Пиеро.

Той знае как да проектира собствената си личност над останалите, а войната изисква точно човек, който може да си създаде ясен образ — решителен, войнствен, но същевременно с висок дух и вдъхващ кураж — в съзнанието на хората. Само Чърчил успява да изпълни всички тези изисквания, защото до голяма степен този образ отговаря на истинската му същност.

В известен смисъл ексцентричността и хуморът са именно ценностите, за които Британия се бие във войната — за да спаси всичко това. Със смехотворните си шапки, гащеризони и пури, с прекаляването с алкохола той успява физически да изрази основната идея на собствената си политическа философия — неотменимото право на британците да живеят живота си в свобода и да правят всеки каквото му харесва.

Само трябва да погледнете Чърчил и ще съзрете веднага огромната разлика между неговия начин на живот и ужасните сериозност, еднообразие и помпозност на нацистите. Никога не забравяйте: Хитлер е бил пълен въздържател — деформация, която обикновено носи много беди.

Силният индивидуализъм и понякога нахална ексцентричност на Чърчил му помагат да води битката. Но тези качества сериозно го подвеждат при изборите през 1945 г., когато прави грешката да сравни правителствените бюрократи на лейбъристите с Гестапо. По време на войната обаче те са абсолютно необходими.

В края на март 1944 г. го виждаме отново на снимка с карабина в ръка, като този път заедно с Айзенхауер приема парад на войските от Десанта в Нормандия. Този път той наистина е насочил оръжието. Сложил е карабината на рамо и дулото сочи съвсем безпогрешно към Франция. Облечен е в същия костюм на тънко райе, същото познато високо бомбе. Трудно ми е да повярвам, че това е случайно съвпадение. Изглежда, сякаш изиграва отново другия прословут кадър, направен четири години по-рано, този път с посланието: "Нали ви казах, че ще успеем!".

Качествата на Чърчил му позволяват да се изправи в защита на нацията. А друг важен момент от фактора Чърчил е, че той бива възприеман — повече от всеки друг политик — като самоизградил се човек: човек, чиято многолика политическа идентичност му дава възможност да разкъса усмирителната риза на партийните игрички.

Една от причините толкова да го харесват както десните, така и левите, е, че той започва кариерата си като социален реформатор, политик, който със сигурност може да претендира, че е извършил велики дела за работещите хора.