Факторът Чърчил

Глава единадесета "Най-напредничавият политик на своята епоха"

Адолф Хитлер остава толкова впечатлен от фотографии на хотел "Мидланд" в Манчестър, че решава тази сграда един ден да се превърне в идеалния нацистки щаб на Острова — когато Британия бъде свалена на колене, а управляващата класа или е разстреляна, или отведена във вериги. Наистина мястото е впечатляващо: едромащабна фантазия, изпълнена в готическия стил от епохата на Едуард, изградена от светлочервени тухли, с 312 стаи, всяка със своя баня, ресторанти с много звезди, помещения за спа и машини за чай във всяка стая. Самият аз съм отсядал там няколко пъти и съм ползвал отличния румсървис в малките часове на нощта. Богатата английска закуска, която сервират, обикновено стига за цял ден.

Освен това в един период хотелът е временен адрес на Уинстън Чърчил. Именно тук идва той през 1906 г., когато се бори за избирателния район на Северозападен Манчестър, и тук обявява оттеглянето си от политическия живот. Навремето ги е нямало днешните морални претенции депутатите да имат "дом" в избирателния си район, а даже и през онези години — може би особено през онези години — хотел "Мидланд" е върхът на абсолютния лукс. Тогава той е само на три години, като изграждането му струва 1 милион лири, има свой собствен аудиториум и в очи се набива страхотният контраст с някои от районите на Манчестър, които тридесет и една годишният Чърчил иска да представлява.

Една студена зимна вечер той излиза на разходка в компанията на верния си секретар Еди Марш. Двамата се оказват в един бедняшки квартал, недалеч от "Мидланд", и Чърчил казва следните знаменателни думи: "Представи си какво е да живееш на една от тези улици — казва той, оглеждайки се наоколо, — никога да не видиш нищо красиво, никога да не ядеш нищо вкусно… никога да не кажеш нищо умно!".

Много хора го укоряват за тази забележка. Казват, че показвала снизхождение към бедните. Разкривала го като човек, който дотолкова е загубил връзка с реалния свят, че не може да си представи хората с ниски доходи изобщо някога да кажат нещо, което си струва да се чуе, и ги смята дотолкова невежи, че според него те не могат никога да хапнат нещо наистина вкусно.

Не знаем дали това са били точните му думи, макар че Марш едва ли би ги измислил; няма обаче съмнение, че този цитат помогна да се изгради схващането, че Чърчил винаги е бил малко нещо реакционер, привърженик на елита от старата школа.

В края на краищата това е човекът, който вярва в евгениката — един вид "социален дарвинист", който в различни периоди от кариерата си е настоявал за наказателни колонии за скитниците и стерилизация на "негодните". Той със сигурност е казвал, че човечеството е разделено на качествено различни "раси" — и то по начин, който днес смятаме за много съмнителен в интелектуално отношение — и за да опише чужденците, използва думи, които са били стандартни за онова време, но днес са табу.

Той примерно пише до Клементин, за да се похвали, че децата се трудят "като негри", за да подготвят Чартуел за завръщането й, а и решава изобщо да не обърне внимание на Китайско-японската война от 1930 г., като казва, че "не проявява никакъв интерес към кавгите на жълтите народи".

Чърчил е човекът, който иска да "бомбардира или подложи на картечен огън" "Шин Фейн", чиито представители днес са посрещани като драги гости на банкетите в Уиндзорския дворец. Той нарича болшевиките "бабуини" и обявява, че комунизмът е "ужасна форма на умствено и нравствено заболяване". Веднъж стига дотам да заяви, че "признаването на болшевиките е като да легализираш содомията" — едно схващане, което днес по-скоро е обърнато с главата надолу.

В днешно време никой не би поставил Чърчил на публичен пост във Великобритания — освен ако не смекчи тона, и то значително. Той например заявява, че да се правят отстъпки на Махатма Ганди — който сега се почита като бащата на съвременна Индия — било като "да даваш котешка храна на тигър" (особено неуместен израз, предвид факта, че Ганди е благочестив вегетарианец).

Колко по-"десен" изобщо може да бъде човек? Но това дори не е всичко: като министър на вътрешните работи през 1910 г., лейбъристите твърдят, че изпратил въоръжени войници срещу стачкуващите миньори в Тонъпанди в Уелс, а през 1911 г. с абсолютна сигурност лично разрешава армията да открие огън по протестиращите докери в Ливърпул. По време на общата стачка от 1926 г. използва цял батальон печатари и журналисти стачкоизменници, които произвеждат една творба на правителствената пропаганда, наречена The British Gazette, и предлага Би Би Си да бъде закрита до края на протеста, като заявява, че "малко пускане на кръв няма да дойде зле" и че иска транспортните работници да бъдат хванати "за гърлото". Неговият войнствен подход е остро осъден от лейбъристите и синдикатите, както и от тогавашните му колеги либерали.

Сега вземете всичко това накуп и си задайте въпроса дали този човек ви звучи като слабохарактерен левичар либерал! Да се забрани Би Би Си? Да се стреля срещу стачкуващите докери само заради това, че се бунтуват и трошат всичко наред? Наистина има някои страни от характера на Чърчил, които го карат да звучи подпийнал член на богаташки голф клуб. И все пак това е същият онзи Чърчил, който създава част от най-прогресивното законодателство за последните 200 години. Заедно с Лойд Джордж той заслужава титлата "Създател на социалната държава".

Неговите постижения през Втората световна война са толкова известни, че почти са засенчили приноса му като социален реформатор: един принос, който заслужава да бъде прославян и повтарян и в днешно време. Чърчил е силно повлиян от Лойд Джордж — всъщност този адвокат от Уелс е едно от малкото човешки същества, на които той е готов да свали шапка — но мерките, които въвежда, са си негови лични, задвижени от собствената му неукротима енергия.

Първата стъпка е през 1908 г. със законопроекта му за Занаятчийския съвет (Trades Board Bill), предназначен да помогне на нископлатените работници — предимно жени — които са заети в трудоемки професии. Те са наети в шивашките работилници в Ийст Енд в Лондон, в Лийдс и в Манчестър. Заплатите им в онзи период се подбиват от имигранти, особено от Източна Европа, а Занаятчийските съвети са създадени, за да определят правно обвързващи минимални работни заплати за определени работни места. Тази концепция е съвсем чужда на теориите на класическите либерали — последователите на Гладстон, които все още присъстват в кабинета. Но Чърчил и Лойд Джордж са "нови либерали" — или радикали.

Обяснявайки защо тази мярка е била необходима, Чърчил казва:

Това са аргументите, които и до днес се изтъкват в полза на осигуряването на заплата, достатъчна за препитание.

За да подпомогне в борбата с безработицата (по онова време тя е около 8 на сто — като няма почти никакви обезщетения за подпомагане на останалите без работа), той играе основна роля за създаване на първите борси по труда; в началото на 1910 г. двамата с Клементин посещават седемнадесет такива борси. Следващия път, когато видите офис на Jobcentre Plus, не забравяйте: Уинстън Чърчил даде началото на тези служби.

Той е човекът, който пръв нае на работа Уилям Бевъридж — автора на следвоенната "социална държава" през 40-те години на XX век; а самият Бевъридж отдаде почит на силата, с която Чърчил движи нещата в тази ранна епоха на реформи. Пишейки за първите борси по труда, Бевъридж заявява, че те са "поразителна илюстрация на това доколко личността на министъра в рамките на няколко критични месеца може да промени хода на социалното законодателство".

Освен това Чърчил е и родоначалник на осигуряването за безработица — предшественик на днешните социални помощи. Това е осигурителна схема, при която работникът внася 2.5 пени на седмица, работодателят също внася 2.5 пени на седмица, а данъкоплатецът додава по 3 пени на седмица. Резултатът е, че ако човек остане без работа или се разболее, а преди това е правил редовни вноски, той има право на обезщетение, което в днешни пари би било около 20 лири на седмица — не е много, но все пак е някакво начало. "Осигуряването впряга чудото на средните стойности в помощ на масите", казва той.

В дългосрочен план, разбира се, тези средни стойности не донасят никакво чудо. В днешно време данъкоплатецът се бръква дълбоко в джоба си, за да плаща социални помощи. Солидарният принцип е почти забравен, но днешната помощ за търсещи си работа безработни (Jobseeker's Allowance) е пряк потомък на схемата на Чърчил.

Всичко това е много спорна тема навремето и сериозно вбесява торите — но то не е нищо в сравнение с ролята му през Великата война за бюджета от 1909 до 1910 г. Т.нар. "Народен бюджет" на Дейвид Лойд Джордж е едно от най-значимите събития в съвременната британска история.

Той представлява открит опит за преразпределение на богатството. Той е агресивна атака срещу неравенството; ето защо неизбежно се тълкува като атака точно срещу благородниците и класата на земевладелците, от която произлиза самият Чърчил. Лойд Джордж иска да осигури парите за различните либерални схеми за социална защита, като повиши данъците на богатите и най-вече като наложи поземлен данък. Той настоява за данък от 20 на сто от печалбата при продажба на земя.

Торите реагират с дълбока враждебност, перовете от Консервативната партия заплашват да блокират бюджета. Чърчил обаче застава изцяло зад искането и двамата с Лойд Джордж решават да си партнират, кръстосвайки страната като участници в някакъв панаирджийски водевил.

И така, през 1909 година Чърчил се оплаква от несправедливото деление на земята във Великобритания. Разбира се, че трябва да има поземлен данък, казва той. Наскоро е пътувал до Германия (за да види германската войска по време на маневри и да се срещне с кайзера). Остава силно впечатлен, че класовото неравенство там далеч не е толкова подчертано, колкото в родината му. Вижда безбройни малки германски ферми, но няма зидове, които да разделят парцелите. Разликата с Великобритания е огромна. "Цялата тази картина те кара да се замислиш с какъв ужасен бич и бреме трябва да се примиряват нашите бедни хора — с паркове и дворци на благородническите семейства, които почти се сливат едни с други, като задушават селата и индустрията…"

Огромни паркове, смачкващи селата на бедните! Огромни дворци! Не е ли малко смехотворно да чуем тези думи от потомъка на рода от двореца Бленхайм? Мнозина смятат така и когато Чърчил предупреждава, че неравенството ще доведе до класова борба, кралят кара личния си секретар да пише специално до редакцията на Таймс, за да протестира. Но Чърчил не мирясва. Когато лордовете в горната камара се опитват да отхвърлят бюджета, той насочва огъня към една институция, в която пребивава доста сериозна група от собствените му роднини. През януари 1910 г. бюджетната криза все още не е приключила, а той описва лордовете като "оцеляване на един феодален режим, който напълно се е разделил от първоначалното си значение, една сила, която отдавна се е споминала и която сега се нуждае от съкрушителен удар от избирателите, за да приключи завинаги".

Вече е минал повече от век, откакто Чърчил осъжда този позор — да станеш член на парламента по правото на наследствеността — и въпреки това все още има наследствени перове в Камарата на лордовете. Това показва, че той е бил или чудовищно радикален, или далеч изпреварил времето си.

В края на краищата бюджетът все пак е приет след интригуваща конституционна битка. Кралят се съгласява, че ако е необходимо, ще произведе достатъчно перове от либералите, за да запълни депутатските банки в Камарата на лордовете и гласовете им да натежат над реакционните тори; при това положение перовете земевладелци решават да отстъпят. Лойд Джордж и Чърчил получават своето. Великобритания тръгва към продължилото вече цял век преразпределение на богатството.

Чърчил е нищо по-малко от левичар — поне в очите на торите — когато стъпва в Министерството на вътрешните работи. Той съкращава затворническите присъди, докато повечето му предшественици се опитват да ги удължат. Намалява използването на строгия тъмничен затвор. Създава разграничение в британските затвори между политическите затворници и "обикновените" престъпници — разграничение, което и до днес е трън в очите на мнозина от десните. На думи той наистина напада остро болшевизма и содомията, но когато става дума за прилагането на закона, той е олицетворение на милостивия човек. През целия си живот Чърчил показва добродушно безразличие към сексуалните предпочитания на хората (всъщност Еди Марш, неговата дясна ръка, е гей, както Чърчил със сигурност е знаел) и се опитва да ограничи присъдите за деяния, които по онова време се наказват като престъпни. Когато научава, че един човек е бил осъден на десет години каторжен труд заради содомия, той пише на своите служители: "Затворникът вече е излежал две страшни присъди от седем години каторга, едната за кражба на лимонов сок, а другата за кражба на ябълки. Не е изключено да се е сдобил с неестествените си навици в затвора". Този протокол показва естествения му инстинкт към великодушието и в същото време — варварския характер на правосъдието в Англия от времето на крал Едуард.

Когато торите го нападат, че е твърде мек към малолетните престъпници, той даже разиграва картата против елитните студентски клубове. Един, известен с десните си убеждения, консерватор на име лорд Уинтъртън го напада в Камарата на общините заради отказа му да хвърли в затвора няколко млади престъпници, на което Чърчил отговаря: "Исках да обърна вниманието на нацията… към онова зло, заради което 7000 млади момчета от по-бедните класи биват изпращани в затвора всяка година за престъпления, за които, ако благородният лорд бе извършил през колежанските си години, нямаше дори да му направят забележка". Можете да си представите как са кипнали някои от членовете на парламента при самата мисъл, че техните добре напоени със скъпо шампанско пиянски подвизи в университета се сравняват с най-обикновена престъпност — и то от човек, който дори не е бил в университета, камо ли да е удостоен с честта да бъде избран в клуб "Бълингдън". Повечето разумни хора, естествено, биха се съгласили напълно с Чърчил.

Що се отнася до отношението му към стачките и бунтовете, които предшестват Първата световна война, той е грубо нападан от съвременната Лейбъристка партия. През 1978 г. министър-председателят от лейбъристите, Джим Калахан, заявява, че семейство Чърчил било повело вендета срещу миньорите от Тонъпанди. Съвсем наскоро, през 2010 г., един градски съвет в Южен Уелс се опита да спре решението местната военна база да бъде кръстена на него, а и все още има лейбъристи в парламента, които ще ви кажат, че през 1910 г. Чърчил брутално е хвърлил армията срещу беззащитните работници. Това обаче са абсолютни нелепици.

Историческите данни показват ясно, че военните при Тонъпанди са действали с голяма въздържаност. Чърчил дори попада под приятелския огън на торите, задето бил твърде "мек" и не пускал военните да действат с подобаваща сила. Вярно е, че изпраща войски, за да овладее вилнеещите из Ливърпул докери през 1911 г., вярно е също, че срещу протестиращите се стреля. Но причиненото от тях унищожение е огромно: ситуацията е трябвало да бъде овладяна, макар че личните симпатии на Чърчил са на страната на стачкуващите, както и на страната на миньорите в Тонъпанди. "Те са много бедни, мизерно платени, а сега почти гладуват", казва той. По отношение на стачкуващите в Лондон докери той казва на краля, че "исканията им са съвсем реални и сериозното увеличение на заплатите, което са си осигурили, трябва да помогне за здравето им и удовлетвореността на една несправедливо потисната класа работници, натоварена, както се разбира, с жизненоважни функции в нашата цивилизация".

Нееднократно го виждаме в ситуации, при които все повече губи търпение от отношението на управляващата класа и застава на страната на синдикатите. По времето, когато е министър на боеприпасите през 1917 г., той е изправен пред стачка на работниците в оръжейните заводи на Клайд и реакцията му е да ги покани на чай и сладкиши в министерството. Решава проблема, като увеличава заплатите им с 12 процента. Внася в парламента Законопроект за боеприпасите, като целта е да се разрешат някои от наболелите проблеми на работниците, и заявява, че "нито един работник няма да бъде наказан за принадлежност към синдикат или участие в браншови спор".

Що се отнася до общата стачка от 1926 г., той със сигурност полага много усилия, за да разреши кризата, и то като основен участник в "помирителното крило" в подхода си към самия протест. През цялото лято и есента се опитва да накара собствениците на мини да приемат, че тяхната обедняла работна сила заслужава минимална заплата, като заявява, че капиталистите са "непокорни" и "неразумни". За пореден път си спечелва презрението на торите, които смятат, че той се опитва да попречи на правото на ръководствата на компаниите реално да управляват.

Примерите са толкова много. Ако искаме да оправдаем присъствието на Чърчил във великия пантеон на "левите" законодатели, бихме могли да добавим и намаляването на пенсионната възраст от 70 на 65 години (съвсем наскоро се наложи да се откажем от тази прекомерна щедрост), както и многократните му призиви за национализация на железниците, настояването му за еднократен огромен данък за военните спекуланти и въвеждането в британската индустрия на любимата за болшевишките профсъюзи от 70-те години на XX век "почивка за чай".

Добре, и какъв е той в крайна сметка? Време е истинският Уинстън Чърчил да блесне на сцената в цялото си достолепие. Дали е червен… или син? Има една строфа от Гилбърт и Съливан, в която се казва: "Всяко момче и всяко момиче, / родено на този свят, / е или малък либерал, / или пък малък консерватор". (Every boy and every gal / That's born into the world alive / Is either a little Liberal / Or a little Conservative.)

Фабианците Сидни и Беатрис Уеб го венцеславят като най-прогресивния политик от своята епоха. В същото време обаче неговият колега и либерален депутат Чарлз Мастерман го провъзгласява за "натурален и непроменим представител на торите". Няма как и двете становища да са верни, нали?

Разбира се, имало е и днес има много хора, които обясняват тази мистерия много простичко: че е бил "фурнаджийска лопата" и е казвал толкова много различни неща в различните моменти, че — по думите на Бийвърбрук — накрая е имал всякакви мнения по всеки отделен въпрос. Или както се изразява Аскуит: "Уинстън няма никакви убеждения".

Не съм сигурен, че бих придавал голямо значение на критиките от заблеяния Аскуит — един човек, който на няколко пъти набутва Чърчил в тежки изпитания и който по време на заседанията на кабинета се занимава да пише патетични любовни писма до Ваниша Станли, и който често е толкова пиян, че се налага Чърчил да поема и неговите отговорности. Кариерата на Чърчил обхваща огромна част от британската история. Той заема високи постове почти постоянно от 1905 до 1922 г. — един седемнайсетгодишен период, който без съмнение засенчва повечето съвременни политици: и все пак това е само първият му период — още преди да е станал финансов министър, да не говорим за министър-председател.

Разбира се, че понякога казва неща, които сякаш противоречат на вече казаното от него като реакция на друг проблем, в друга епоха. Но онези, които го обвиняват в политическа изменчивост, подценяват дълбочината и изтънчеността на неговата политическа мисъл. Моето лично мнение е, че Чърчил има много ясна политическа идентичност и непроменим набор от принципи.

Той е едновременно реакционер и либерал, защото по същество си остава смел и предприемчив представител на викторианските виги. Той вярва във величието на Великобритания, в империята и в запазването на установения ред на страната, в която е израснал. Освен това вярва в науката и техническия прогрес, както и че правителството може и трябва да се намеси, за да помогне за подобряване на състоянието на хората.

Но преди всичко той смята, че има връзка между тези две цели — насърчаването и запазването на Великобритания и на империята и насърчаването и защита на благосъстоянието на хората — и че втората цел ще подпомогне за изпълнението на първата. Това е същността на странната комбинация между виги и тори, която той представлява.

Помислете си само какъв живот е видял около себе си, когато е излязъл на разходка от хотела онази зимна вечер в Манчестър. През 1902 г. той чете Сийбом Раунтрий за съдбата на бедните в Йорк и споделя, че е от прочетеното "косата ми се изправи". През 1906 г. демографският бум сигурно само е увеличил мизерията в гетата на Манчестър.

Двамата с Марш виждат къщи, в които няма течаща вода, няма канализация, а семействата са натъпкани по десетима в една стая. При тези условия всяко родено дете има шанс не повече от едно към четири да доживее първия си рожден ден. В тези гета Чърчил вижда хора, които не са просто "сравнително бедни" — трайната бедност в смисъла, в който ние я разбираме; те са абсолютно бедни: убийствено, смазващо, безнадеждно бедни, в смисъл че са лишени от придобивки, които и най-бедните хора в наши дни приемат за даденост.

Сийбом Раунтрий има много стриктни критерии да определи кой може да се нарече беден. Според него човек може да се класифицира като "беден" само ако не може да си позволи абсолютно никакъв вид транспорт, тоест трябва да ходи пеша, ако иска да посети роднини или да отиде в провинцията. Да си беден, означава да не можеш да си купиш пощенските марки, за да пишеш писма; да не можеш изобщо да си позволиш тютюн или алкохол, да нямаш пари за кукли или стъклени топчета, или бонбони за децата си, да нямаш пари за дрехи, освен за най-основните. За да се класифицира човек като "беден", той не трябва да може да си позволи да пропусне дори един работен ден. Ето такова е било бедното градско население, когато Чърчил започва политическата си кариера — то живее в мръсотия и мизерия, която би била немислима днес. И това население представлява 25 процента от общото на страната.

Когато Чърчил прави този коментар за живота им, той всъщност споделя собствения си шок от огромната пропаст между техния живот и неговия и се опитва — доколкото изобщо е възможно — да се постави на тяхното мизерно място.

Той има най-различни причини да мисли за тях и да иска да помогне. Част от тези причини са егоистични, други — не толкова. Най-интересното, най-мистериозното в размишленията за мотивите на всеки политик е да се опиташ да определиш кое е идеализъм и кое собствен интерес. Често отговорът е смесица между двете.

Той иска да направи нещо за положението на бедните, защото, както вече казах, вярва в Британия и в империята. Чърчил е видял как германските системи на paritatisch — сътрудничество между господари и работници — дават плодове и като всички членове на британската управляваща класа той вижда нарастващата индустриална мощ на Германия. Той вижда, че британската икономика има нужда от работна ръка, която е във форма, здрава и мотивирана, за да може страната като цяло да е конкурентна.

Той се е бил във войната с бурите и знае, че през 1899 г. офицерите, набиращи мъже за армията, са били просто смаяни от откритието, че 50 на сто от доброволците от работническата класа са просто негодни за войници — заради прекарани в детството заболявания или недохранване. Чърчил иска армия, която е физически годна да защитава цяла империя.

Нещо повече — той иска да подобри положението на бедните като политическа предпазна мярка, тъй като вижда, че ако бедните хора продължават да бъдат толкова унизени, те в един момент ще се вдигнат на бунт. Ранните години на XX век са период на тревожна политическа нестабилност. Провеждат се множество стачки, много от тях придружени с насилие, с непрекъснати битки между работниците и полицията.

Ленин казва, че през 1910–1914 г. духът на революцията броди из Англия. И той е напълно прав, а Чърчил е точно обратното на революционер. Той знае колко несигурна е позицията на малцинството, към което самият принадлежи. "Това беше светът на малцината — казва той за обществото, в което е израснал, — а те наистина бяха много малко на брой." Или както би се изразил самият той, никога в полето на социалния конфликт толкова малко хора не са дължали толкова много на толкова много.

Той е радикален именно защото е консервативен. Той знае онова, което знаят всички разумни тори: единственият начин да запазиш нещата същите, е да ги промениш; или ако цитираме Бърк, една държава без средствата за каквато и да било промяна няма и средства за опазването си. Той схваща това много добре. Той съзира, че единственият начин да бъде успешен и ефективен реакционер, е да бъде достатъчно либерален. Както казва Чарлз Мастерман: "Той искаше в Британия да се постигне състояние, в което добронамерените висши класи отпускат блага на здравомислещата и благодарна работническа класа". Което, между другото, и до днес е неизказаната позиция на доста от добродушните съвременни либерали.

А ето я и последната причина Чърчил да подкрепя социалната реформа. Той не го прави само в интерес на икономиката и армията, и империята, и разбира се, в интерес на самите бедни. Той го прави, защото това е в интерес на Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил. От самото начало на политическата си кариера той непрекъснато "триангулира" — разработва центристка позиция, която му дава възможност да намери възможно най-широка подкрепа. През 1902 г. пише, че отговорът на политическите проблеми на страната е една голяма центристка партия, която е "свободна още от самото начало от жалкия егоизъм и безсърдечието на консерватизма, от една страна, и от слепите апетити на радикалните маси, от друга". По друг повод той заявява, че важното е да бъде "консервативен по принцип, но либерал по симпатия".

Това е отчасти начинът, по който той разбира света, и отчасти позициониране. Той вижда, че сам може да олицетвори тази странна коалиция. Вижда как може да се окаже гигантският обединител, колосът, който успява да прекрачи между двете непримирими страни. Той мечтае за тази роля от самото начало. Втората световна война му дава реалната възможност да направи мечтата действителност.

Несправедливо е да се твърди за Чърчил, че обръщал позициите си според посоката на вятъра. Ако не друго, той поне демонстрира по-голяма последователност от самата партия на торите. Когато пише до Хю Сесил в така прочутото и така и неизпратено писмо от 1904 г., в което казва, че мрази консервативната партия и "хората в нея, и нейните методи", това е до голяма степен, защото торите към онзи момент са се отказали от каузата на свободната търговия — която се смята много важна за осигуряване на евтина храна за бедните градски жители. Торите всъщност изоставят концепцията на баща му Рандолф за "консервативна демокрация", която изисква точно това: коалиция между богатите класи и трудещите се.

Той е привърженик на свободната търговия повече или по-малко без никакво отклонение (ако изключим разколебаването му през 1931 г., както и някои незначителни протекционистки прояви като налагането на мито върху вносните американски филми) и се връща към партията на торите едва след като те самите се завръщат в свободната търговия. Той не е само привърженик на свободната търговия, той е и капиталист. Както сам казва през 1924 г., "съществуващата капиталистическа система е в основата на цивилизацията и единственото средство, чрез което многолюдното съвременно население може да бъде осигурено с жизнените си потребности". Той се изказва неведнъж срещу безсмисленото преследване на богатите. Но вярва в капитализма с човешко лице, или "състрадателния консерватизъм".

Още в зората на кариерата си Чърчил се очертава като човек, решен да намали страданието, което свободните пазари и капитализмът могат да причинят. Да, наистина е остър противник на бунтовници и стачкуващи, но освен това е известен като помирител, като използва своя чар и прониква и до най-дребните подробности, за да намери съгласие.

През 50-те години тази негова гъвкавост започва да се превръща в проблем. Страната е по-богата, отколкото е била, когато Чърчил тръгва в политиката. Пропастта между богатите и бедните е значително намалена. Казват, че второто премиерство на Чърчил е било твърде лежерно към нарастващото господство на профсъюзите, което създава "склеротичната" ситуация на 60-те и 70-те години на XX в.

Но ако мислено се върнем към състоянието на страната в годините преди Първата световна война, веднага ще видим, че за онова време инстинктите му са били правилни. Вижте разрухата в Европа през 20-те и 30-те години на XX в: смъртоносната комунистическа революция в Русия, други комунистически въстания в Източна Европа, а след това и вълната от фашистки диктатори в целия континент.

Едва ли има и една държава, която не претърпява сериозен катаклизъм или грубо погазване на конституционния ред. Италия си има Мусолини, Португалия преживява Салазар, Полша има своя Пилсудски, Австрия — Долфус, Германия си има Хитлер, а Британия си има добродушния стар Стенли Болдуин, който изглежда като началник на банков клон в провинциално градче.

Най-различни фактори попречиха на Британия да сподели съдбата на своите континентални съседи. Страната не е била нападана в продължение на почти цяло хилядолетие. Нейните институции имат по-дълбоки корени. Парламентарната демокрация отдавна има традиции. Англичаните са изобретили крикета и така нататък. Но със сигурност в тази смесица трябва да добавим мъдростта и далновидността на младия Уинстън Чърчил и неговия приятел Лойд Джордж; те съзират, че е време да се погаси недоволството, да се потуши гневът на бедните, да се предотврати бунтът, като се осигури първата в историята финансирана от държавата реакция на очевидната социална несправедливост, която ги заобикаля.

В този смисъл може да се твърди, че той помага да се спаси Британия от фашизма неведнъж, а два пъти. Важна е тази негова разходка из бордеите на Манчестър през 1906 г. Отидете там днес и ще видите шикозни малки барове и модерни млади хора, облечени като манекени, които, изглежда, работят в многото технологични компании в града. Попитайте ги какви са техните политически убеждения и сигурно отговорът ще бъде някакъв вариант на капитализма с човешко лице.

Чърчил предприема тази стратегия не само защото тя е подходяща за империята или икономиката, или за него самия като политик, а защото наистина е състрадателен по природа. Той никога не е бил грубиян и мерзавец, независимо какво твърдят лейбъристите.

Има и още нещо в духовната му нагласа, което си струва да споменем. Това е един въпрос, който е в центъра на целия дебат за Чърчил и до ден днешен. Трябва да сме абсолютно сигурни в чистите му мотиви, когато се подготвя да поеме кормилото на страната през 1940 г.

Искам да кажа, че трябва да знаем какви са неговите мисли и чувства за този първичен акт, в който вероятно се е зародило човечеството, но който изглежда тъй далечен на разглезеното мое поколение. Има хора (може би мнозина), които твърдят, че важна част от фактора Чърчил е неутолимото му желание да воюва.