Факторът Чърчил

Глава тринадесета Ходещите кораби

Изпълнен съм със странно чувство, докато се разхождам през гората този следобед — донякъде, защото е толкова лесно. Няма какво да ме спре. Просто свалих завъртяната тел от вратичката и ето, вече се разхождам през горичката, в която бродят духове.

Птиците пеят гласовито, дърветата пускат нежните си листа. Наоколо няма жива душа. Намирам се в гората Плугстерт в южната част на Белгия, недалеч от френската граница, и докато крача бавно през покритите с мъх проходи между дърветата, си мисля как ли е изглеждало тук преди сто години.

Навремето тази гора е била много известна във Великобритания. Почти всеки читател на вестник е знаел нейното име — или по-скоро името, което войниците й дали. Наричали я "Плъгстрийт" на Западния фронт. Преди век дърветата са били до дъно посечени от снаряди, клоните били натрошени, птиците мълчали, а почвата била замърсена с експлозиви и други отрови. Именно тук подполковник Чърчил се появява от нощните си скитания и често плаши останалите момчета от патрула, като умело имитира тръбния вик на "малко слонче".

Виждам останките от окопите, които сега са пълни със застояла черна вода. Сигурно войничетата са се придвижвали предпазливо към осакатената вече гора, а в някои нощи командващият офицер е отивал — понякога съвсем сам — до "ничията земя", досущ до германските линии.

Сега тук няма ничия земя. От картата мога да се ориентирам къде е била — една тъничка ивица, която пресича нивите от север на юг. От едната страна са били прочутите Белгийски синьо-бели говеда с техните dikbil, прочутите "двойни" задници, от които стават най-добрите стекове.

По-далечната нива е изорана — тежка кафява почва, засята с онова, което в Брюксел са решили, че тази година носи най-добра печалба. Между нивите има пътечка, покрита с филц, която води — поне според моята карта — до германските фронтови линии. Решавам да се върна със старата тойота.

Време е да извърша военна маневра — един подвиг, който отнема на Чърчил и на британската армия цели пет ужасни години. А аз ще го направя за не повече от минута. Запалвам джипа. Поставям лоста на скорост. Пийвам глътка "Стела Артоа", за да успокоя малко нервите, и с друсане потеглям бавно напред.

Отначало подскачам през дълбоките коловози; после стигам до асфалта. Карам с двайсетина километра в час, после трийсет, четиридесет. Минавам през старите окопи и кратери, минавам през бодливата тел, без нищо да ме спре. Снарядите, куршумите — нищо не може да спре полетялата напред тойота и нейния две и половина литров двигател.

От двете страни на линията каталясали мъже първо надничат от своите кални окопи, за миг се споглеждат стреснато, изпълнени с подозрение, а след това се вдигат и тръгват на "ура". И ето, вече сме приключили даже преди човек да може да се зарадва на постижението. Достигнал съм германските линии и докато те се мъчат да реагират някак, аз вече съм се врязал в позициите им — минал съм край обоза и палатките на лазарета, а около мен ужасени германци грабват паникьосано оръжието си и се изнасят с бясна скорост от тоалетните.

Изсвирвам триумфално с клаксона и съвсем необезпокояван, правя обратен завой. Изоставям армията на кайзера и потеглям от изток на запад, същите тези смешни 500 метра, към гората Плугстерт. На връщане спирам някъде по средата. Паркирам на ръба и навлизам пеша в изораната нива. Точно тук е лобното място на много тежки машини.

Ето защо. Виждам ги — и тук, и тук, и тук. При всяка оран хиляди фрагменти от стар и ръждясал вече метал излизат на повърхността като призраци от миналото.

Този, който държа в момента, прилича малко на предпазител, като голям бутон, който е обвит в ръжда и въпреки това е невероятно тежък. А това може би е корпусът на снаряд, ето и още един. Не знам какви точно са тези метални остатъци, но те обясняват защо нито една от страните не е можела да победи. Ако не се брои гората, друго прикритие няма, освен широките полета под откритото небе на Фландрия.

Независимо колко кураж или "смелост под заплаха" показват младите мъже, никой от тях нямал шанс да излезе от тази касапница жив и без рани. Имали са лошия късмет да са на фронта точно в този момент на асиметрия в развитието на военното дело, когато човечеството току-що е изобретило метални снаряди, които могат да проникнат в човешката плът от разстояние, с огромна скорост и експлозивна сила. Но все още никой не е измислил защита. Цели три ужасни години тази ситуация не се променя!

Сигурно си представяте беса на Чърчил, че губи воини по този начин — и то без сантиметър завладяна територия, с която да се похвали. Още щом пристига на мястото, той се опитва да разбере какво е станало с плана му.

През ноември 1915 г. Чърчил е написал дълъг меморандум до главнокомандващия, сър Джон Френч, в който споделя всякакви тактически предложения. Някои от идеите му наистина са доста налудничави. Например той иска на войниците да се дадат специални щитове, изработени от стомана или композит, които покриват тялото от шлема до бедрата. После бойните единици да се строят във формация на самия ръб на окопите, да съберат щитовете си заедно и да потеглят напред по петнадесет в редица. Той сякаш не осъзнава, че иска войници през двайсети век да напредват под дулата на картечници, използвайки защитна фигура още от времената на гръцките хоплити.

После предлага на войниците да се раздадат металорежещи уреди с оксиацетилен — с каквито е виждал да се реже метал на доковете — за да могат да си прорежат път през бодливата тел. Не е ясно какво е предлагал да се направи, ако газовият резервоар бъде ударен от куршум. Но най-много внимание отделя на нещо друго, описвано от него като "нов тип превозно средство". Казва, че това са "подвижни куполи с картечница отгоре, които същевременно минават през тел", и че могат да "прекосят всяка обикновена пречка, ров, бруствер или окоп". Около седемдесет от тези експериментални превозни средства вече са създадени, информира той генерал Френч.

Освен това горещо настоява сър Джон да отиде лично да ги види. "За да се убедите, достатъчно е само да видите как тази машина прерязва телени заграждения. Напомня на работата на сноповръзвачка", пише той, имайки предвид примитивната версия на това, което днес бихме нарекли селскостопански комбайн.

За жалост, сър Джон така и не успява да види тази величава мутация на земеделската техника. Междувременно той е уволнен от Аскуит, който започва да се паникьосва — и това не е изненадващо — от липсата на напредък под негово ръководство. Затова през януари 1919 г. Чърчил опитва отново.

Той пак пише официално писмо с предложението си за нов тип "брониран комбайн" до наследника на Френч, Дъглас Хейг — един човек, който по традиция всички обвиняват за неуспешната британска стратегия. Хейг, изглежда, проявява интерес. Малко по-късно Чърчил е помолен да отиде в Британския оперативен отдел в Сент Омер, за да обясни идеите си. Генералът там му казва, че е чул от Хейг за някакви нови "изобретения", разработени от Адмиралтейството, които могат да се използват в окопна война.

Та знае ли Чърчил нещо по въпроса? О, и още как. Всъщност може би е редно да му простим, че е бил смаян и отвратен от мудността на армейската върхушка. Още цяла година по-рано, през декември 1914 г. — когато е все още в Адмиралтейството — Чърчил за пръв път осъзнава кошмара на патовата ситуация с окопи и бодлива тел, които се простират без прекъсване от Швейцария чак до Ламанша.

Нашият герой е вдъхновен и от научнофантастичния шедьовър на Хърбърт Уелс и описаните от него бронирани "земни кораби". На 5 януари 1915 г. той пише на Аскуит, че е крайно време за някакъв технологичен пробив. "Трябва ни машина, която може да се справи с окопите — пише той, — и ако ние не създадем такава, германците със сигурност ще го направят." Аскуит реагира доста бързо, предвид обичайния му стил, и разпорежда Министерството на войната да разгледа въпроса.

Армията създава комисия, която да разгледа въпроса, и решава, че такава една машина просто ще потъне под тежестта на собствената си бронирана защита. Не е практично, отхвърля се.

И тук можеше да приключи цялата история — с немислими последствия. Но Чърчил не оставя нещата да се разминат. Нека не забравяме, че по това време той е в Адмиралтейството. Отговаря за корабите, а не за тактиката на армията. Поне на теория това не е негова работа. Но на 18 януари 1915 г. той изпраща до своите колеги в Адмиралтейството една доста странна молба. Той иска провеждане на експеримент.

Някой — той не уточнява кой — трябва да използва два валяка и да ги "впрегне" заедно с дълги стоманени пръти, "така че те да са всъщност един валяк, покриващ ширина от поне за 12 до 14 фута". След това иска служителите да открият "хубаво" място, близо до Лондон, и да изкопаят около сто метра окопи, както във Франция. Крайната цел, казва той, е да се даде възможност на тази чудовищна машина да работи по дължината на окопите, всъщност върху тях, с гигантски колела от двете страни. Целта е "да се смачка всичко доземи и да се погребат хората в тях".

Ето това е Чърчил в целия си блясък. В идеята му има недостатъци. Ами ако двете ролки се движат с различна скорост или на различни предавки? Тогава валовете ще се скъсат, нали? Още не е осъзнал също, че за тази машина ще трябва един-единствен двигател. Но човек почти чува как могъщите зъбни колела на ума му спират, сблъскали се с проблема… проблема със сцеплението.

Ами калта, мисли си той. Ужасната, коварна кал. Машината просто ще се хлъзга из нея, освен ако… аха…

"Валяците на тези машини ще бъдат оборудвани с клиновидни ребра или шипове, които да може да се разпъват над обичайната повърхност на колелото, когато това е необходимо, за да се пробие до почвата от всяка страна на окопа и да се подчертае процеса на валцуване." Все едно да надникнеш през телескопа към някаква далечна мъглявина и да видиш облаци междузвезден газ, и той пред очите ти да се формира и втвърди, създавайки нова планета!

Така се ражда новата идея. Може би без дори да знае, той описва гъсеничните вериги. Всичко, което е необходимо, заключава той, "е достатъчно голям чифт валяци и отлична бронирана кабина за екипажа". И той подписва заповед всичко това да бъде постигнато в рамките на две седмици: WSC[23].

Можете да си представите реакцията на военноморските инженери. Иска да свържем с болтове или да заварим няколко валяка заедно? И да развалим някой парк, като изкопаем окопи за експеримента? Как ли не!

Но все пак го правят.

Така започва историята на така наречената Комисия за земните кораби, запазвайки терминологията на X. Уелс. Не е имало конкретна причина този проект изобщо да се разработва точно от Адмиралтейството — освен ако човек поне не се престори, че наистина става дума за кораби. На 22 февруари 1915 г. тази малка група се събира за първи път под ръководството на един от няколкото герои в нашата история, г-н Юстас Тенисън дʼЕйнкурт, директор за военноморското строителство. Той докладва лично на Чърчил.

Първото обсъждане се върти главно около самата идея на началника на Адмиралтейството: какво точно да се направи, за да е сигурно, че огромният звяр няма да забуксува в калта. Те обсъждат потенциала на оребрените колела, а също и така наречените "релси с крачета" — едно особено устройство, при което много на брой малки "крачета" са фиксирани към главината на колелото, като всяко от тях здраво се забива в земята, когато колелото се върти. Няколко дни по-късно Тенисън дʼЕйнкурт изпраща на Чърчил писмо с новини. Успели са да направят истински пробив.

Писмо от Чърчил до X. Дж. Уелс във връзка със "земните кораби".

Групата предлага да произведе 25-тонен прототип, който ще бъде "трактор с истинска военна стойност, който пренася 50 войници с картечници и е в състояние да преодолее вражеските окопи". Все по-близо са до успеха. Чърчил отговаря лаконично още същия ден: "Съгласно предложенията и в най-кратък срок. WSC".

На 3 март вече имат два идейни проекта — един с голямо колело в задната част и още един с гъсенични вериги. Време е да започнат да се харчат пари. Без да е получил разрешение от Министерството на войната — и със сигурност, без да се е посъветвал с колегите си от кабинета — Чърчил прави поръчка за прототипите. И представа си няма кое от предложенията ще бъде по-ефективно, затова поръчва и от двата вида — една дузина с гъсенични вериги и половин дузина с големи колела. С надеждата да насърчи духа на конкуренцията Адмиралтейството ангажира двама изпълнители. Имената им са Фостър и Фодън. Разрешават им марж на печалба от 10 на сто. Общата стойност е £70000 — което е пет милиона лири в днешни пари, според мен доста евтино за стандартите на съвременните поръчки в отбраната, особено предвид важния момент в световната военна история, който тези поръчки бележат.

И докато британските войници продължават да гинат във Фландрия, Тенисън дʼЕйнкурт и неговият екип неуморно работят по проблема. Кое е по-добре? Зацепките или крачетата? И как биха могли да преодолеят този основен проблем: да осигурят безопасността на момчетата вътре в машината, но без тя да натежи дотам от огромната броня, че да потъне в калта? От Адмиралтейството Чърчил продължава да настоява и насърчава, но внезапно, през май 1915 г., проектът е сполетян от истинско бедствие.

Собствената му кариера изведнъж затъва. Самият Чърчил се озовава в окопа с обърнати във въздуха колела, без надежда някой да го измъкне. Губи поста си заради Галиполи, на практика изгонен от торите, които не желаят да работят с него в правителството. Чърчил прави трагичен опит да запази поне ролята си в проекта "Земни кораби". Специално се обръща с молба към Балфур, който го наследява в Адмиралтейството, дали може да продължи да председателства малка съвместна комисия между Адмиралтейството и военното министерство. От това обаче нищо не излиза.

Отвежда своя ментор, Лойд Джордж, който е станал министър на боеприпасите, специално да види калната "лаборатория" под открито небе в "Уърмуд Скръбс", където бълващи дим и ревящи железни скарабеи се блъскат в крепостни валове и ровове, редувайки успешен опит със страховит провал.

Уви, проектът вече не е негов, той не играе никаква роля — нито официална, нито неформална. Без неговата упоритост и творчески размах този "франкентрактор" постепенно потъва в забрава. А на Западния фронт момчетата продължават да атакуват на щик от окопите, гинейки като мухи. Ако питате военната върхушка, плановете за новата машина са на практика погребани.

До есента на същата година самият Чърчил вече е на Западния фронт, изпълнявайки уникалната си смесица от задължения като репортер и военен, а на следващата година получава чин подполковник и поста командващ на 6-и батальон на Кралските шотландски мускетари. Вижда ужаса и кошмара на смъртта от първа ръка. Пише дългото си обръщение, и то едва след като е разговарял със сър Дъглас Хейг и е чул неувереното му изказване за съдбата на проекта.

На 14 февруари 1916 г. Тенисън дʼЕйнкуртму изпраща радостно писмо. Изразява съжаление, че всичко е отнело толкова време. Цялото начинание е затънало — както метафорично, така и буквално. "След като загубих голямото предимство на Вашето влияние, преживях значителни трудности да изведа кораба на нашия план покрай скалите на съпротивата срещу него и още по-коварните плитчини на апатията", пише той.

Но все пак крайният резултат го радва много, пише той до Чърчил. Последният вариант на новата машина изглежда наистина могъщ. Той с лекота минавал през близо метър и половина висок отвесен парапет, а след това през 3-метрова пропаст. Оборудван е с оръдия за трикилограмови гюлета, изстрелвани от "спонсони" — издутини отстрани на машината, досущ като на боен кораб; по тази причина може да стреля както напред, така и настрани. Машината успешно преминавала през телени заграждения, хвали се той, "като носорог през царевична нива". "Машината прилича на голямо допотопно чудовище особено когато излиза от блатистата почва, цяла покрита с кал. Надявам се, че това ще изплаши швабите."

Накрая завършва с донякъде неловък, но пък искрен израз на почитта си към унизения в онзи момент Чърчил. "Позволете ми да Ви изкажа поздравления за успеха на първоначалния Ви проект, както и да Ви пожелая много късмет в работата на фронта."

Започва производството на "земните кораби". Заради секретността на проекта работниците във фабриката са инструктирани да наричат производството "водни резервоари"[24], като само им е съобщено, че се работи по огромни помпи, които да се използват по безводните бойни полета в Месопотамия. Именно така машината се сдобива с името "танк", което се използва и до днес даже и на руски език.

Танкът е необичайно явление в дългата история на британските пробиви и открития. Не само че някои от основните идеи, свързани с разработката, са британски — това е доста обичайно. Разработката също е британска, както и практическото приложение, в смисъл че през 1917 г. Великобритания произвежда вече стотици танкове — повече от всяка друга военна сила в света.

По това време Чърчил отново е отговорен за производството им — защото през юли същата година Лойд Джордж го връща обратно в кабинета, този път като министър на боеприпасите. Пресата реагира изключително остро. Сънди Таймс пише, че подобно назначение ще бъде "сериозна опасност за администрацията и за империята като цяло". Морнинг Поуспг предупреждава: "Това опасно и несигурно неизвестно в уравнението, г-н Уинстън Чърчил — истински плаващ бъбрек в политическото тяло — се завръща отново в Уайтхол".

Трудно можем да си представим по-грешни позиции. Чърчил изиграва ключова роля за бъдещия успех. Той работи с яростно темпо, за да оборудва армията с всички технически устройства — самолети, газови гранати и танкове — които според него са от съществено значение за излизане от патовата ситуация. А междувременно касапницата не секва. Същата есен стратегията на Хейг за фронтално нападение достига нови дълбини на пълната лудост. Въпреки страховете на Чърчил и Лойд Джордж генералът стартира офанзивата при Ипер, в която губят живота си близо 850000 души, включително 350000 британски войници. Касапницата достига мащаби, каквито историята не е виждала досега, нещо като индустриализирана версия на битката при Кана.

И точно тогава — най-сетне! — танковете вече са готови, и то в достатъчна бройка. 400 от тях влизат в действие при Камбре на 20 ноември 1917 г., където осигуряват значителна завзета територия. Чърчил се развихря още повече. Създава Съвет за танковете, като целта е да се произведат 4459 бройки до април 1919 г. Когато работниците във фабриките за танкове се опитват да протестират, той заплашва, че до един ще ги изпрати на фронта. Това бързо ги укротява. И тогава идва ключовият психологически момент: битката при Амиен на 8 август 1918 г., когато бронираните левиатани наистина успяват да стреснат германците.

Шестстотин британски танка нахлуват през немските линии, преодоляват с лекота окопите, гъсеничните им вериги не се стряскат от калта, а вражеските куршуми се сплескват в твърдите им метални кожуси — точно както Чърчил си е представял. Вярно е, че германците доста бързо се отърсват от първоначалната уплаха — точно както римляните побеждават ужаса от слоновете на Ханибал. През следващите седмици те успяват да измислят начини за изваждане на танковете от строя. Но бойният дух на германците е тежко пострадал. Генерал Ерих Лудендорф нарича първия ден от битката при Амиен "черен ден" за германската армия. Днес историците го смятат за "началото на края".

Щастливата двойка: Чърчил и Клементин през първата година от брака им.

Заедно с Клеми и дъщеря им Мери наблюдават летяща бомба, юни 1944 г.

По време на предизборната кампания, Чигуел, май 1945 г.

Заедно с принца на Уелс (по-късно крал Едуард VIII) на обедно парти в Камарата на общините, юни 1919 г.

С лорд Халифакс в Уайтхол, 29 март 1938 г. малко след като Хитлер е анексирал Австралия.

Премиер-министърът Станли Болдуин и Чърчил на Даунинг Стрийт № 10, 15 април 1929 г., денят, когато Чърчил представя своя пети и последен бюджет като финансов министър.

С Лойд Джордж, 1934 г.

15 юли 1945 г., с президента на САЩ Хари Труман, в Потсдам по време на последната конференция със Сталин.

Април 1908 г. по време на кампания в избирателния си окръг, Северозападен Манчестър.

Реч пред съюзническите войски на 1 юни 1943 г. в римския амфитеатър в Картаген.

Във вихъра на изказването по време на ежегодната конференция на Консервативната партия, 1948 г.

7 май 1948 г., след речта пред Конгреса на Европа в Хага, развълнуван от реакцията на аудиторията. От ляво надясно са лидерите на Европейското движение: Керстенс, Рамадие, Ретингер и Дьо Ружмон.

Чърчил, един от пионерите на самолетния пилотаж.

Инспектиране на танковия корпус, 1919 г.

Изпробва карабината "Томпсън" ("Томи") в Южна Англия — три месеца преди деня на Десента в Нормандия.

Заедно с Алберт Айнщайн в Чартуел, 1939 г.

В централата за изследване на атомна енергия "Харуел", 1954 г.

В кабинета си в извънградския дом на семейството, имението Чартуел в Кент, октомври 1939 г.

Зидарят Уинстън гради стена в Чартуел, 1928 г.

Заедно със сър Антъни Идън в Чартуел в края на 40-те години на XX век.

И именно танкът е решаващ фактор в този ден. Помислете за редиците военнопленници с наведени глави, които Чърчил вижда на 9-и. Те са били пленени точно с помощта на машините, в чието изобретяване е участвал и той самият. "Където и да се обърна, виждам следите на огромните машини", пише той.

Нека да изясним точно естеството на ролята му. Вярно е, че той носи голям природен усет за изобретения и импровизация, че обича да мисли за нещата по практичен и технически ориентиран начин: като се започне от bellybando — тръбичка от кафява хартия, която той измислил, за да не се разпадат пурите му, или пък начинът да се спре клатенето на временните пристанища "Малбъри" в деня на Десанта в Нормандия. Като момче обичал да строи укрепления, а двамата с брат му Джак успяват да създадат требушет, с който успешно изстрелват ябълки по някаква крава.

Той много обича рисуването и зидарството, създаването на изкуствени езера и други ландшафтни елементи. Чърчил не само е сред първите от неговото поколение, които летят със самолет, но е и един от първите, които подкарват автомобил (шофира толкова безобразно, че състудентите му отказват да се возят в неговата кола), способен е дори да си представи възможността за създаване на атомна бомба или пък да разсъждава какво ли би станало, ако на самолета се монтира устройство за изстрелване на торпеда… Неговият ентусиазъм за технологични нововъведения — и техният потенциал за напредъка на човешката раса — е важна част от личността му, така напомняща за старите виги. Чърчил притежава удивителна способност да си представя картинно, да формулира ясни идеи и да пали въображението и доверието на другите.

Определено не е учен специалист, но неговата игрива и преливаща от нови идеи интелигентност дава сила на истинските учени в желанието им да експериментират и да му доставят удоволствие. Някои от родените по време на войната предложения са наистина брилянтни, но доста откачени, като например планът за създаване на гигантски плаващ самолетоносач чрез смесване на лед с дървени стърготини. Това вещество е известно като пикрит, на името на своя създател Джефри Пайк от Кралския военноморски флот, и се носят легенди за това как Маунтбатън демонстрирал неговата изумителна твърдост пред Чърчил и Рузвелт.

Маунтбатън довлякъл голям блок замразен пикрит на конференцията в Квебек през 1943 г. и стрелял по него със служебния си пистолет. Патрулът пред залата нахлул паникьосано, мислейки, че се извършва атентат, а куршумът рикоширал от пикрита и едва не убил британския генерал-лейтенант от ВВС Чарлз Портал.

Така става понякога с научните експерименти. Пикритът наистина можеше да е истинско богатство, но така и не му провървява. А танкът можеше да се окаже шумен провал, но всъщност жъне небивали успехи. Провал щеше да бъде, ако не беше Чърчил с неговите енергия, въображение и способност да държи дадена идея високо в приоритетите си, а след това да работи по нея — все едно рисува с маслени бои на платното онова, което вижда в съзнанието си — докато идеята стане реалност.

Интересът му към машините, разбира се, е донякъде агресивен: той иска самолети, танкове, газови гранати, бомби, защото иска да спечели — и то възможно най-бързо. Но все пак основният мотив е състраданието, желанието да намали хаоса и нещастието, които вижда всеки ден. "Машините спасяват човешки живот — казва той в началото на 1917 г., преди танкът още да се е доказал в действие. — Силата на машината е велик заместител на човешката сила. Мозъците ще спестят проливане на кръв. Маневрите са чудесен разредител на масовото клане на фронта."

Ето защо решава да проведе голямата ограждаща операция при Галиполи; именно затова първи въвежда бланкетните бомбардировки още през Първата световна война и лично ръководи производството на огромни количества иприт. Ето защо настоява за създаването на танка — за да няма толкова жертви сред бойците, които получават заповед ходом или тичешком да напредват под дъжд от метални снаряди.

По полетата и тесните шосета около Плугстерт е пълно с гробища, редици и редици бели каменни кръстове — мълчаливо доказателство за престъпно пропиляния живот и глупостта на тези тактики. Заради ролята си в първото в света използване на танк Чърчил със сигурност заслужава признание не само заради спасяването на човешки живот, но и заради това, че благодарение на него се съкращава, а може би и се помага за спечелването на Първата световна война.

Не само заради танка, разбира се. Когато Германия в крайна сметка капитулира, това се дължи до голяма степен на бавното стесняване на блокадата, досущ като боа удушвач, изпълнено от Кралския флот, което продължава цели пет години и през 1918 г. довежда германците до ръба на оцеляването. Именно благодарение на Чърчил, който е Първи лорд на Адмиралтейството преди войната, задвижваните с петролно гориво кораби са готови за задачата още през 1914 г. Тоест дължим му благодарност и за морските, и за "земните" кораби.

Връщам се обратно към гората, която той често е посещавал. Отпуснал съм се с почти празната вече кутийка бира и запалена пура, търсейки сякаш в приятната омара връзка със сенките на онези, които са загинали тук. Но размишленията ми са прекъснати внезапно. Един белгийски фермер е видял колата, паркирана до горичката, и върви към мен с доста негостоприемно изражение.

На устата ми е да му кажа, че много британски войници са загубили живота си по ужасен начин тук, за да защитят правата на белгийските фермери върху тези гори, но после размислям. Решавам да го попитам дали е чувал за Уинстън Чърчил. Замисля се. Чърчил участвал ли е във войната, пита той. Потвърждавам.

"Човек трябва винаги да уважава онези, които са се били във войната", казва фермерът. Напълно съм съгласен, друже. Допивам бирата и напускам пълната с духове горичка.

Няма друг човек, който да е направил толкова много през Първата световна война — да рискува живота си на фронта и същевременно да ражда и насърчава цели нови насоки в голямата стратегия на конфликта. Как е успявал?

Има причина, която помага на Чърчил да бута могъщо напред новата технология, да не я остави само по скиците на военноморските инженери. Изчел съм стотици негови паметни бележки и останах смаян не само от твърдостта, с която задейства бюрократичната машина, но и от феноменалното му внимание към най-дребните детайли.

Измежду всички политици от неговото поколение Чърчил не е само най-добрият оратор, най-добрият писател, най-добрият шегаджия, най-смелият, най-дръзкият и най-оригиналният. От още по-решаващо значение за фактора Чърчил е това, че той е най-големият политически работяга, за когото можете да се сетите.

Така подхожда и към военните действия през 1940 г. Разбира се, че той схваща ясно "голямата картина", едрия исторически план — никой не е по-добър от него в това. Но има и още един аспект от характера на Чърчил, който непрекъснато изненадва неговия биограф Рой Дженкинс, и това е неговата работоспособност.