Факторът Чърчил

Глава двадесета Чърчил европеецът

Според мен истинското признание за пророческите способности на Чърчил е в това, че хората и до днес се позовават на него като арбитър по различни съвременни политически дилеми. От обемните томове на писанията му често се намира някакъв текст, който да легитимира определено становище или да утвърждава даден курс на действие — и този текст се размахва в полурелигиозен унес, сякаш проектът е бил посмъртно осветен от Чърчил — мъдреца и военновременния лидер.

Но няма друг въпрос, по който да са били провеждани толкова "спиритически сеанси" с неговия дух, колкото твърде оплетените дела в отношенията на Великобритания с Европа. Това е една тема, която тормози до един всичките му наследници на премиерския пост. В някои случаи проблемът е дотолкова обострен, че води до политическото им убийство — или поне опит за убийство.

Тъй като се върти все около възвишените въпроси за националния суверенитет, демокрацията и британската независимост в лицето на големия континентален съюз, Европа изглежда като един великолепен чърчиловски спор: точно от онзи тип, би си казал човек, който може да се реши чрез позоваване на героя от 1940 година.

Проблемът е, че на него се позовават и двете страни. Еврофили и евроскептици — и двете фракции вярват в него! И двете фракции го славят като свой пророк — а понякога споровете за това какво всъщност е искал да каже и какви са били намеренията му, бие по ярост всеки религиозен разкол.

През ноември 2013 г. например Мануел Барозу, по това време председател на Европейската комисия, произнесе реч, в която съвсем точно цитира какво е казал Чърчил през 1948 г. (и по-рано, между другото) за необходимостта от създаване на обединена Европа. Това предизвика порой от помия, излят от безбройните обитатели на евроскептичната част на интернет форумите.

Някои от тях директно нападат Чърчил, наричайки го даже "тлъста, лъжлива отрепка". Други пък защитават Чърчил, обаче плюят по сеньор Барозу. Може би бихме могли да обобщим цялостното настроение, като цитираме един от списващите евроскептици, който в коментарен сайт на вестник се подвизава със своя псевдоним stillpoliticallyincorrect[36].

Като оставим настрани качеството на аргументите, които той (обзалагам се, че е "той") представя, тук има осезаема ярост — сподавена жлъч — заради самата идея, че този португалец изобщо споменава покойния Уинстън Чърчил, за да се оправдае програмата на европейската интеграция.

В представите на повечето такива хора Чърчил сигурно е олицетворение на неотстъпчивия английски булдог с неговата изявена независимост. Откъде накъде някакви си еврофедералисти ще си го присвояват?

За да видим произхода на тази вражда, трябва да вникнем в мислите на самия Чърчил и да разберем какво има предвид под "европейска интеграция", какво иска да получи от нея и каква роля е видял за Великобритания. Нека се върнем към прословутия дебат в първите дни на месец юни 1950 г., когато Камарата на общините се бори да преглътне плана "Шуман" — едно внезапно и дръзко предложение от бившия френски министър-председател, на когото е кръстено начинанието.

Обединеното кралство е поканено от Франция да се присъедини към преговорите с Германия, Италия и Бенелюкс за създаването на нов наднационален орган, който да упражнява надзор над общите европейски пазари за въглища и стомана. Тази организация ще има Върховен орган — предшественика на Европейската комисия. В него ще участват представители на националните парламенти и съвет на министрите — прелюдия към бъдещия Европейски парламент и Съвета. Организацията ще има съд — началото на всемогъщия Европейския съд в Люксембург.

С други думи, канят Великобритания да помага при самото раждане на Европейския съюз. Глината още е мокра. Формата все още не е определена. Това е моментът, в който Великобритания би могла да се намеси решително, да приеме поканата от Франция и двете страни заедно да хванат кормилото.

Вместо това обаче лейбъристкото правителство се отнася подозрително, ако не и враждебно. Великобритания все още е най-големият производител на въглища и стомана в цяла Европа — защо трябва тези отрасли да станат подвластни на някаква си неизвестна система на европейски контрол? "Миньорите от Дърам няма да го понесат", коментира един министър от лейбъристкия кабинет. И така, правителството на Атли казва на французите да си гледат работата.

Изпраща се писмо до М. Шуман, в което се изразява благодарност за интересните идеи, но любезно се отказва участие в разговорите. В съзнанието на мнозина и от двете страни на Ламанша това е абсолютно критична, повратна точка в историята на Великобритания и Европа. Именно тогава ние изпуснахме европейския автобус, влак, самолет, велосипед и т. н. Минава почти четвърт век, преди Великобритания най-накрая да се присъедини — като за това време структурите на ЕС вече са създадени и имат традиции по начин, който не е по вкуса на Великобритания, и то заради пуристките понятия за национален демократичен суверенитет.

Онова, което Чърчил казва в рамките на дебатите по плана "Шуман" — като лидер на опозицията — очевидно е от жизненоважно значение за разбирането на неговите инстинкти. Първото, което човек забелязва в парламентарните му прояви през този период, е, че той буквално клокочи от енергичност. Продължава да обикаля целия свят и да изнася огромни, добре обмислени изказвания по геополитика. В момента пише военните си мемоари и съвсем скоро му предстои да получи Нобелова награда за литература.

Вече е почти на седемдесет и пет години и въпреки това се изказва безброй пъти в парламента — почти всеки ден, по всяка тема — като се започне от таксите за превоз на товари по жп линията и се мине през Бирма, Корея, риболовната промишленост и как работят микрофоните, които току-що са инсталирали в Камарата.

Интересно е човек да прочете стенограмите от дебата за плана "Шуман" и да види, че възрастта изобщо не е заглушила гласа му. Министър на финансите е сър Стафорд Крипс (строгият човек, който — почти смехотворно — излиза като негов съперник по време на войната), като именно на Крипс се пада да защити отрицателната реакция на правителството към Шуман. Чърчил направо го "взема за мезе". "Пълни щуротии — крещи той. — Глупости!"

В един момент се налага горкият Крипс да го помоли да има любезността да се успокои или да излезе и да продължи разговор си навън — като някакъв вбесен учител по химия, който се кара на най-палавото момче в класа. Когато Чърчил се изправя да говори в 17:24 ч., той вече е изслушал дебат, който е… почти идентичен с европейския дебат днес.

Евроскептичните депутати от лейбъристите са отхвърлили идеята този "Върховен орган" да има бюрократичен контрол върху нововъзникващия общ пазар и да може да действа без стриктното одобрение на националните правителства. "Кои са тези хора? — пита един депутат от лейбъристите. — С какво право ще ни казват какво да правим?"

"Те ще бъдат олигархия, наложена на Европа, олигархия, която — с произволна власт и огромно влияние — ще бъде в състояние да повлияе на живота на всеки човек в тази страна." Ето това е гласът на британския евроскептик с думи, които той може да използва и за мосю Юнкер и днешната Еврокомисия.

На всичко това торите еврофили в този следобед през 1950 г. отговарят с аргументите, които са станали също толкова традиционни.

"Наистина ли искаме да бъдем изолирани? — пита Боб Бутби, бившият личен секретар на Чърчил. — В крайна сметка необузданият национален суверенитет си остава основната причина за отвратителните бедствия, които ни сполетяха през този кошмарен век." Бутби завършва, като призовава "почитаемия си приятел" — Чърчил — да поведе нещата и да спаси Западна Европа за втори път, като помогне за създаването на обединена Европа.

Време е лидерът на опозицията да обобщи дебата. На коя страна ще застане? Чърчил започва доста предвидимо. Той атакува правителството на Атли за некадърността му: французите никога не биха били толкова груби, че да ни натресат този въпрос без предупреждение, ако аз бях министър-председател, казва Чърчил. Скоро изяснява позицията си и по основния въпрос. Да, той смята, че Великобритания трябва да присъства там, при разговорите, организирани от Шуман, и укорява Атли, че се е провалил като лидер.

"Той иска да спечели за себе си и партията си аплодисментите на публиката, задето се перчи като шовинист", заявява Чърчил, поемайки по обичайната линия на нападение срещу всички британски премиери, които по някакъв начин са се опитвали да отдалечат Великобритания от европейския проект. След това по същество защитава тезата на Бутби, че Великобритания не трябва да остава извън проекта.

… и така нататък.

Ако Великобритания не участва, предупреждава той, то има риск европейският блок да стане неутрална сила на еднакво разстояние между Москва и Вашингтон, а това, смята той, би било катастрофа. Дали Великобритания щеше да приеме поканата на Шуман, ако той е бил министър-председател? Да! — това е твърдият отговор.

После се обръща изцяло в лице с основния въпрос на суверенитета — и завършва речта с типичния чърчиловски интернационализъм. Изрича класическия аргумент на британския еврофил: че Великобритания вече споделя суверенитета върху отбраната с НАТО и с Америка. Защо да е толкова немислимо да споделя суверенитет с Европа?

Това е текст, който бе издигнат и размахван като доказателство, че Чърчил е бил горещ федералист, вярващ в Съединени европейски щати. Но има и още. За първи път той споделя своя визия за Европейския съюз през 1930 г., след като е пътувал в САЩ — и е бил силно поразен от липсата на граници и мита, както и от начина, по който единният пазар помага за икономическия растеж. Тогава той пише статия, озаглавена "Съединени европейски щати", дори му се приписва оригиналното авторство на фразата.

През октомври 1942 г., в най-тежкото време на войната, той пише писмо до Антъни Идън, в което очертава визията за следвоенния свят. Най-добрата надежда е Съединени европейски щати без Русия, в които границите между народите на Европа ще "бъдат сведени до минимум и ще бъде възможно неограничено пътуване". След войната той прави серия от речи за съюза на Галия и Тевтония, основите на Храма на мира и така нататък. В Цюрих през 1946 г. Чърчил заявява:

Но кои са тези държави? Дали той е смятал, че Великобритания трябва да бъде част от тях? Понякога изглежда точно така. През май 1947 г. той изнася реч в "Албърт Хол" в Лондон — обръща се към събралото се множество като председател и основател на Движението за обединена Европа, за да "представи идеята за обединена Европа, в която нашата страна ще играе решаваща роля". С несъмнена категоричност той заключава, че "Великобритания ще трябва да играе пълноценна роля като член на европейското семейство".

През май 1950 г. в своя реч в Шотландия той дори заявява, че има принос към самото зараждане на плана "Шуман"; отново ясно повтаря, че Великобритания трябва да бъде част от програмата.

Една обединена Европа, с други думи, не е само добра за Франция и Германия, и Великобритания: Америка иска същото.

Мога да цитирам и други откъси от други речи — в Брюксел, Страсбург, Хага (много от тях завършват със сълзи в очите на Чърчил, бурни овации от неговата европейска аудитория, като поне една от тези речи е изнесена на неговата великолепна версия на френския език), но се надявам, че приведох достатъчно аргументи. Даже да затворите едното си око и да слушате само с половин ухо, лесно ще разберете защо Чърчил е един от почитаните като божества родители на Европейския съюз.

Той е там горе, на върха на нашия европейски Олимп — на равна нога с Моне, Шуман, Спак, Де Гаспери — а от устата му се поклащат гроздовете, плод на общата селскостопанска политика. Нищо чудно, че в Брюксел има кръстени на него кръгови кръстовища и булеварди, и не е чудно, че ще откриете лицето му по стените на Европейския парламент в Страсбург.

Казахме достатъчно в полза на тезата, че Чърчил е визионер и основател на движението за обединена Европа.

В нея има много сериозна доза истина. Вярно е също така, че според него Великобритания е трябвало да играе водеща роля в този процес на обединение. С това обаче историята съвсем не е приключила, както добре знаят евроскептиците.

Ето това ги вбесява тъй силно: защото и те също могат да цитират Чърчил и също така ясно да покажат една различна визия за Великобритания и останалата част от обединена Европа. Още през 1930 г., когато за пръв път се заражда идеята му да се вземе пример от Америка и да се създаде единен европейски пазар, той прави следната важна уговорка за собствената си страна.

Понякога това се цитира малко погрешно, за да прозвучи още по-красноречиво, и думите "Не, господине" се слагат първо в устата на сунамката — богата жена, която дала свободна стая в дома си на пророк Елисей; макар че даже самият пророк Елисей едва ли е можел да пророкува, че щедрата му домакиня ще стане известна като първата в света британска евроскептичка.

Но въпросът си остава. Чърчил вижда Великобритания като някак си отделена от европейската група, а по време на един от многото си разгорещени спорове с генерал Дьо Гол той заявява, че ако Великобритания трябва да избира между Европа и откритото море, то тя винаги би избрала откритото море.

В света на Чърчил Великобритания е, разбира се, европейска сила — може би най-голямата европейска сила. Но това не е границата на глобалната й роля. Да, той иска обединена Европа и да, смята, че Великобритания трябва да изиграе важна роля и да допринесе за този щастлив съюз на един континент, който е преживял толкова нещастия. Но неговата роля е да бъде помагач, свидетел, а не толкова договаряща се страна.

Великобритания със сигурност, според него, трябва да присъства сред множеството в църквата, но по-скоро като шафер или даже като самия свещеник, но не и да бъде един от бъдещите съпрузи. Ако искате доказателство, че той никога не е виждал Великобритания като част от този федерален съюз, то погледнете действията му. Само няколко месеца след споменатия по-горе дебат от 1950 г. по плана "Шуман" той отново става министър-председател. Ако наистина е искал Великобритания да се присъедини към Европейската общност за въглища и стомана, той със сигурност е можел да предприеме действия в тази посока. Разполагал е с авторитета, разполагал е и с подкрепата на мъже като Макмилан и Бутби, както и на младия тогава Едуард Хийт, който прави първото си парламентарно изказване именно при този дебат, и то с мощен призив за участие в плана.

Някои казват, че Чърчил прави обратен завой, след като идва на власт, и се отказва от страстния си европеизъм веднага след като разбира, че идеята не се посреща толкова добре от Антъни Идън и други тори. При този анализ сякаш се сравнява Чърчил с Джон Мейджър, който също свива платната, за да успокои евроскептиците. Но според мен това не е справедливо нито към него самия, нито към неговата визия. Нека се върнем към онази ключова реч пред Камарата на общините от 27 юни 1950 г., при която той излага европейските си възгледи в цялост.

Той стига до същината на нашите тревоги днес: точната роля на Великобритания.

Ето това е: той иска Великобритания да бъде "тясно свързана", но не може да си представи, че Великобритания ще бъде "обикновен член". Обратен завой няма, нито обръщане на палачинката. Точно такава политика следва той, докато е на власт.

Не че е против Европа или пък изначално против европейската сила. Напротив, той невероятно обича Франция и е може би най-страстно проявяващият се франкофил, който някога е бил премиер на Великобритания. Чърчил просто защитава една представа за Великобритания, която се издига над Европа, която позволява на Острова да остане с лице, обърнато към останалата част от света.

В това отношение той е забележително последователен през целия си политически живот. Той завършва своята статия от 1930 г. с визия за Великобритания като пресечна площ на три кръга — като диаграма на Вен. "Великобритания може да претендира с равно основание да играе три роли едновременно — на европейска нация, на центъра на Британската империя и на партньор в англоезичния свят. Това не са три алтернативни роли, а по-скоро една тройна роля…"

Империята отдавна я няма, но донякъде промискуитетният интернационализъм на този подход изглежда все по-разумен в днешно време. В един свят, в който дялът на ЕС в световния брутен вътрешен продукт намалява стабилно, в който САЩ остават най-голямата икономика в света и в който сме свидетели на изумителен растеж в страните от бившата Британска общност, кръговете на Чърчил продължават да са един доста разумен начин да се гледа на мястото и ролята на Острова.

Трудно е да си представим как Чърчил щеше да подходи към плана "Шуман", ако беше спечелил изборите, по-рано. Но в едно можем да сме сигурни: той никога не би направил грешката на лейбъристите. Със сигурност щеше да присъства на срещата. Може би със страховитата си енергия в дебатите щеше да убеди останалите европейци да се придържат към междуправителствения подход — да отпадне концепцията, която продължава да бъде толкова трудно осъществима, а понякога и така вбесяваща и до днес, според която националните и демократично избрани правителства могат да бъдат подминавани като малка гара от "наднационален" орган.

Ако Чърчил беше на власт през 1948 г., ако беше настоял да присъства на масата за преговори, ако факторът Чърчил се бе задействал при тези най-ранни европейски разговори — кой знае, можеше да имаме различен модел на днешния ЕС, повече англосаксонски, по-демократичен.

През 1950 г. най-вероятно вече е било твърде късно. Да, лейбъристите изпуснаха влака — и това беше грешка. Но истината е, че Моне и Шуман всъщност не желаеха британците да участват, инак сигурно биха дали на Лондон разумен срок за реакция и нямаше да свикат разговорите с такава шеметна скорост. Освен това не биха поставили съгласието с наднационалното управление като условие за участие.

Когато Чърчил вижда какво се случва в Европа през 1950 г., не е обхванат от яд или съжаление, или обида, че е изключен. Напротив, гледа на зараждащите се планове за общ пазар с бащинска гордост. Негова е била идеята държавите да се съберат и да се обвържат по такъв начин, че никога повече да не воюват помежду си — и кой днес би могъл да отрече, че тази идея пожъна грандиозен успех?

Заедно с НАТО (друга институция, за чието създаване и той може да има претенции за сериозен принос), Европейската общност, сега съюз, помогна за настъпване период на мир и благоденствие за народите, който продължи толкова дълго, колкото не се помни от времената на древните императори. Разбира се, не могат да се отричат и многото несъвършенства на системата. Нито пък да се омаловажи напрежението — предвидено от Чърчил още през 1950 г. — което ще възникне при включването на една древна и горда демокрация като Великобритания в някакво "наднационално" правителство.

Какво щеше да направи той днес? Как щеше да постъпи с еврото? Как щеше да коментира Директивата за работното време? Какво щеше да каже за Общата селскостопанска политика? В известен смисъл всички тези въпроси са абсурдни.

Не можем да прехвърлим на този велик човек всички дразнещи въпроси на съвремието. Той не може да ни чуе. Оракулът е ням.

Онова, което можем да направим обаче, е да разгледаме обширните и доста последователни негови съчинения по подобни въпроси и да извлечем някои общи принципи.

Той би искал да има съюз между Франция и Германия, докато има и най-малката опасност от конфликт, а като неотменен привърженик на свободния пазар, със сигурност щеше да е "за" свободната търговия на територията на една огромна безмитна зона.

Той щеше да иска европейската организация да бъде силно и тясно свързана с Америка, а Великобритания активно да помага за бетониране на тези отношения.

Той щеше да види важната функция на тази обединена Европа като преграда срещу самоуверената Русия и други потенциални външни заплахи.

Сигурно щеше да иска лично да участва на ниво правителствени глави. Познавайки го вече достатъчно добре, не бихме могли и за миг да си представим, че би допуснал важна среща на върха на световните лидери да се проведе без него.

Той би искал, доколкото е по силите му, да запази суверенитета на Камарата на общините и демокрацията, която защитава и за която е работил през целия си живот.

Вечерта на 5 март 1917 г. Чърчил излиза от вече затъмнената пленарна зала на Камарата на общините в компанията на Александър Маккалъм Скот, депутат от Либералната партия. Обръща се и казва: "Само я погледни. Ето тази малка зала е цялата разлика между нас и Германия. Именно благодарение на нея ние с усилие ще се доберем до успеха, а заради това, че си няма такава, брилянтната ефективност на Германия ще я доведе до окончателната й гибел".

Разбира се, тези пожелания днес ни изглеждат противоречиви. Но ако Чърчил беше пощаден от избирателите през 1945 г. — ако бе участвал в рисуването на стенописа, докато фината мазилка още е влажна — то може би тези противоречия никога не биха възникнали.

Наследството на Чърчил за континента Европа е феноменално и добронамерено. Каквато и да е била точната роля, която Великобритания е трябвало да играе според него, то той е един от хората, създали дългата седемдесетгодишна ера, през която в Западна Европа не е имало война — и даже самата идея за война изглежда все по-абсурдна.

Освен това влиянието на Чърчил се усеща и до днес на места, далеч отвъд Европа — и мнозина биха казали — за добро.