Факторът Чърчил

Глава двадесет и втора Значението на неговото име днес

Ако някога дори за миг сте се съмнявали в силата на любовта между Уинстън Чърчил и Клементин, добре е да погледнете безбройните запазени бележки и любовни писъмца, които двамата си изпращат през целия си брачен живот. В деня на седемдесет и осмия й рожден ден, през 1963 г., той й пише следното:

Той е вече на осемдесет и осем и в други писма се оплаква, че е загубил този тъй любим начин на изразяване — и отбелязва удивлението си от бързината на околните. Продължава да ходи в Камарата на общините, макар че останалите депутати са направо шокирани от това колко немощен е станал. Едва след доста сериозно настояване от Клементин той най-сетне се съгласява да не се кандидатира за преизбиране и на 24 юли 1964 г. отива в парламента за последен път.

Само като си помислите за всички наказания, които е понесло тялото му — и за токсините, които е поглъщал през целия си живот — ще видите в това дълголетие разкрит целият му характер: инстинктът му да се държи, да продължи да се бори, никога да не отстъпва. Но също така той вече знае, че работата му е завършена, че кариерата му започва да се слива с историята. Както казва на дъщеря си Даяна: "Животът ми приключи, но все още не е свършил". Обича да говори с мрачни думи за собствените си постижения — вероятно защото е очаквал да му отвърнат с комплименти. Всъщност няма право на такова мрачно настроение.

В онези дни наследството му се вижда навсякъде, а името му е известно на всички нива в обществото. През тази година учениците вече завършват Чърчил Колидж в Кеймбридж. Села и градове във Великобритания кръщават пътища, улици и площади на него и те носят името му и до днес. Когато той напуска Камарата на общините през 1964 г., младият Джон Уинстън Ленън празнува продажбата на 1.5 милиона копия от плочата си, озаглавена "Искам да държа ръката ти".

Ленън е роден през октомври 1940 г. — годината на най-голям риск за страната, водена тогава от Чърчил. Повече от десет години Чърчил работи в Камарата на общините с един човек, който през 1964 г. става министър на отбраната — Денис Уинстън Хийли. Хийли е роден през 1917 г. в семейството на почитатели на Чърчил в Мотингам, Югоизточен Лондон — и влиза в Камарата на общините през 1952 г., отличавайки се от останалите кандидати с това, че при раждането си е кръстен на мъжа, който все още служи като министър-председател; дори само това ни казва достатъчно за невероятната дълговечност на Чърчил.

Може ли някой да счупи рекорда на Хийли, който е кръстен на Чърчил през 1917 година, когато той е бил само на четиридесет и две? Разбира се — запознайте се с Уинстън Греъм, автор на романите "Полдарк", който е роден в Манчестър през 1908 г. — годината, когато Чърчил печели Северозападен Манчестър на изборите, годината, когато той влиза в кабинета на възраст тридесет и три години като председател на Съвета за търговията и започва своята кампания за създаване на трудови борси и край на експлоатацията на детски труд.

В цяла следвоенна Великобритания, а и по света има стотици, ако не и хиляди млади Уинстъновци — много от тях от афрокарибски произход — които със сигурност са кръстени на военновременния премиер.

Съименници на Чърчил могат да се намерят и в много произведения на литературата — Уинстън Смит, герой на антиутопията на Джордж Оруел "1984". От известните филмови Уинстъновци можем да споменем "Криминале" и самоуверения мистър Уинстън Улф, изигран от Харви Кайтел, който е извикан да разчисти бъркотията, когато Джон Траволта случайно пръсва мозъка на един човек на задната седалка на колата.

Има нощни клубове, барове и кръчми, кръстени на Чърчил — около двадесет пъба във Великобритания носят неговото име и образа му, подобен на булдог — много повече, отколкото са кръстени на която и да било друга съвременна фигура.

Понякога е лесно да се разбере семиотичната функция на името: човек ясно вижда защо собственик на кръчма би я кръстил "Чърчил". Той е може би най-голямата в света реклама за ползите от алкохола. Но защо има и агенция за компаньонки, наречена "Чърчил"? И какво друго предлагат, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот?

Онзи ден карах колелото си през Хеърфийлд, в селските райони далеч на запад от Лондон, и се натъкнах на бръснарница "Чърчил". Надникнах вътре и видях един татуиран симпатяга с обица, на когото бръснеха врата, както и маслен портрет на Чърчил с шапка. Защо ли, попитах се аз, някой би сложил картина на Уинстън Чърчил в малка бръснарница? Той има много добри качества, но някак си не е известен с хубавите си прически — точно обратното.

Тогава ми хрумна, че разбира се, има милиони мъже по света, чиято прическа много не се различава от тази на сър Уинстън. "Хей, плешивецо — сякаш искаше да каже бръснарница "Чърчил", — и ти можеш да бъдеш герой! Влез при нас и поне подстрижи като хората каквото е останало на главата ти."

Каквото и да е наречено с марката "Чърчил" — а тя се използва за какви ли не неща — асоциациите са предимно положителни, но не само.

Колко бебета биха получили името Уинстън в днешна Великобритания? Стойността на името и марката продължава да е силна, но видимо е загубила от блясъка си — а това е така, защото през петдесетте години от смъртта му атаката срещу репутацията му почти не е преставала. Всякакви хора използват името му за боксова круша.

Част от огъня идва от десни политици като Дейвид Ървинг, които го обвиняват не само че бил започнал ненужна война срещу Хитлер, но и за престъпления като бомбардирането на Ковънтри (невярно) и убийството на полския лидер Владислав Шикорски (абсолютна глупост).

През последните години обаче най-тежките атаки идват от добронамерени хора, които са против това, че речите, писмата и статиите на Чърчил са изпъстрени с идеи и език, които днес го изпращат сред прокажените престъпници на абсолютната политическа некоректност. Обвиняват го, че е расист, сексист, империалист, ционист, арийски и англосаксонски шовинист, привърженик на евгениката; и докато той се отдалечава от нас във времето, неподправеният Чърчил може да изглежда малко твърде силен за деликатните съвременни вкусове.

Ако думите му се орежат умело от контекста, те наистина могат да прозвучат неприемливо ("Всички приятели на дъщеря ми си мислят, че е расист", сподели с мен една майка от Лондон); освен това в обвиненията срещу него има достатъчно истина, за да предизвика известно неудобство в образователната система. Когато Министерството на образованието изпраща възпоменателен видеоматериал за Деня на победата до всички училища през 1995 г., чиновниците са успели да дадат Чърчил само четиринадесет секунди от тридесет и пет минутно представяне на историята на Втората световна война.

Има стотици аргументи, които можем да изречем срещу онези, които се опитват да прилагат съвременни стандарти върху Чърчил. Той наистина има расистка интерпретация за разликата между едно общество и друго, но изначално мрази лошото отношение към всеки човек от всяка раса. Вижте гнева му заради клането на дервишите, извършено от Кичънър. Спомнете си яростта му към семейство Лугард и тяхното презрително и престъпно отношение към коренните жители на Западна Африка. Той не вярва, че белият човек трябва да държи камшика, сякаш това право му е дадено по генетичен път. Той вярва в личните заслуги.

Като министър на колониите през 1921 г., той обявява, че в рамките на Британската империя "не трябва да има преграда поради раса, цвят на кожата или вероизповедание, която да попречи на някого да достигне която и да било позиция, ако той е подходящ за нея". Освен това трябва да се каже, че неговите възгледи за расовите различия — макар и широко атакувани — в никакъв случай не са изключителни за човек, роден през 1874 г.; имало е и мнозина други, които съзнателно или несъзнателно споделяли същото мнение.

Понякога му доставя удоволствие да разобличава лицемерието на опонентите си. В средата на войната Рузвелт се опитва да го подразни, като на обяд в Белия дом го настанява до г-жа Огдън Рейд, издателка и пламенен борец за независимостта на Индия.

Дамата, разбира се, го пита: What are you going to do about those wretched Indians[40]? ("Какво смятате да направите с тези нещастни индийци?")

Чърчил отговорил: "Преди да се захванем с темата, нека се изясним. Дали говорим за кафявите индийци в Индия, които са се умножили застрашително под благосклонното британско управление? Или говорим за червените индианци в Америка, които, доколкото разбирам, са напът да изчезнат съвсем?".

Един на нула за Чърчил срещу г-жа Огдън Рейд, смятам аз.

За онези, които продължават да го нападат заради остарелите му възгледи за расата, нека само си спомнят, че в САЩ системата за активна расова сегрегация — каквато никой не би търпял във Великобритания — продължава да съществува до края на 60-те години на XX век.

Да, вярно е също, че е казвал някои неща, които днес звучат много зловещо, за евгениката и необходимостта да се стерилизират слабоумните. Като млад министър през 1910 г. той пише на Аскуит с предупреждението, че "неестественото и все по-бързо нарастване на броя на слабоумните и лудите, в съчетание с постоянното ограничение на всички пестеливи, енергични и с по-висши качества хора, представлява национална и расова опасност, която заслужава много сериозно внимание".

Но нека повторим — той в никакъв случай не е сам: по онова време законопроекти за сегрегацията на "идиотите" се приемат в парламента с почти пълно мнозинство. Говорим за времена, когато хората са били слабоумни по темата за слабоумието и почти нищо не са разбирали от психология и генетика.

Може би контекстът ще стане по-ясен, ако отбележим, че през 1927 г. великият американски юрист Уендъл Холмс подписва решение, с което се съгласява за стерилизацията на една жена на име Кари Бък, която е обявена за слабоумна заедно с нейните майка и дъщеря. "Три поколения олигофрени са предостатъчно", казва той. Между 1907 и 1981 г. в САЩ насилствено са стерилизирани 65000 души.

Чърчил може наистина да е говорил такива неща едно-две десетилетия по-рано, но — за щастие — така и не прилага тези екстравагантни идеи на практика.

И да, вярно е, че по днешните стандарти той звучи като мъжки шовинист — най-малко идеологически; в това няма съмнение.

Нанси Астор е първата жена, която влиза в Камарата на общините, а когато през 1919 г. тя го пита защо е толкова хладен към нея, той й дава следния смехотворен от психологическа гледна точка отговор: "Чувствам се, сякаш сте влезли в банята ми, а аз имам в ръцете само една гъба, с която да се прикрия". Ето така говори един възпитаник на английско частно училище, в което учат само момчета.

Има един наистина ужасяващ момент от март 1944 г., когато в Камарата се обсъжда законопроекта на Бътлър за образованието и една жена депутат от Консервативната партия на име Телма Казалет-Кейр успешно прокарва текст, предвиждащ равно заплащане за жените учители. Чърчил решава да използва това като претекст, за да унижи критиците си в собствената си партия. Той обръща целия въпрос във вот на доверие — на който малцина биха искали да се противопоставят — и принуждава депутатите си да отхвърлят равното заплащане за жените учители с 425 срещу 23 гласа.

Той е заклеймен от пресата, и то съвсем справедливо, и все пак никой не може да го обвини, че е женомразец — той обича умните жени (Памела, Вайълет); а и накрая успява да се реабилитира. Едно от последните му предложения в парламента, обявени в началото на 1955 г., е равното заплащане на жените в учителската професия, държавните служби и местната власт. Както казва той пред Джок Колвил през 1958 г., когато предлага жените да бъдат допускани на равна нога в Чърчил Колидж, Кеймбридж: "Когато си помисля за онова, което жените извършиха по време на войната, смятам, че те заслужават да бъдат третирани равностойно". (Колежът в крайна сметка започва да приема жени през 1972 г.)

Можете да критикувате Чърчил за това, че е империалист и ционист — тъй като той със сигурност е бил и двете — но един справедлив наблюдател няма как да не признае, че той подкрепя тези два проекта, защото според него те помагат за напредъка на цивилизацията. Изразите, които използва по адрес на Индия, понякога звучат наистина откачено ("Ганди би трябвало да бъде поставен с вързани ръце и крака при портите на Делхи, а после стъпкан от огромен слон…"); но трябва да се има предвид, че в лицето на раджата той вижда спасение от много варварски практики — Сати (ритуално изгаряне на клада на овдовяла жена), купуването на булки, отбягването на "недосегаемите" (най-нисшата каста) и така нататък.

Онези, които презират империята, трябва да се запитат дали я мразят повече, отколкото мразят, да речем, робството или гениталното осакатяване на жени. В империализма на Чърчил има много повече от обикновения егоизъм: на крайния патриот. Той се различава от много други политици — от всички епохи — по това, че според мен, е истински идеалист. Той вярва във величието на Великобритания и цивилизационната й мисия и това го подтиква да каже неща, които звучат доста налудничаво днес.

Всички тези неудобни цитати неуморно се събират години наред от противниците на Чърчил. Техните кости лежат, избелени от слънцето и доста зловещи, в ъгъла на картината. Но те са само част от по-големия и славен пейзаж; и не са направили нищо, за да спрат политици от всяка част на спектъра, които през годините са се опитвали да го имитират, да се позовават на него или по някакъв начин да канализират неговия гений — от Харолд Уилсън до Маргарет Тачър, Кваме Нкрума, Фидел Кастро и Нелсън Мандела.

Това е така, защото историята на Чърчил е по-голяма и по-вдъхновяваща от границите на обичайното политическо убеждение. Тази история разказва за непобедимостта на човешкия дух. Възгледите му може да ни изглеждат ужасно демоде днес, но самият му характер е източник на вечно — и може би растящо — вдъхновение.

Вижте огромните тълпи посетители из градините на Чартуел: 212769 през 2013 г. — истински рекорд. Най-голямото ми уважение към тази известна къща, но тя в никакъв случай не е архитектурен шедьовър. Ако решим да се заяждаме, бихме могли да я опишем като доста мрачна, както и че строителят малко е попрекалил с червените тухли. Ландшафтът около къщата е хълмист и наистина приятен, но не може да се сравнява с повечето други стари имения.

Хората посещават Чартуел, защото там още се носи духът на Чърчил; по същата причина посещават и подземните помещения, където Чърчил е работил през войната, в близост със сградата на правителство: рекордни половин милион посетители миналата година, 38 на сто повече от предходната година. Отиват там, за да почувстват почти физически присъствието на бившия министър-председател: да видят походното легло, на което е полягал за кратка дрямка, картата на бреговите укрепления на Великобритания, пурата като някаква странна кафява вкаменелост в пепелника до него.

Те усещат неговите величие и храброст в този момент на отчаяние; именно заради това нито един от критиците му не получава масова подкрепа. Година след година в прахта около краката му избухват малки облачета от стрелбата срещу него, а той невъзмутимо продължава нататък, яхнал бялото си пони, размахал шапка във въздуха, също тъй ведър и невредим, както при спасението си от огъня на мускетите при Малаканд.

Мислех си за тази особеност на Чърчил — за неговата мегалопсихия, великодушие — когато се сетих, че остана един аспект на творческия му живот, който не сме обсъдили. И така, един горещ следобед реших отново да отида до Чартуел и да се включа в тълпите от поклонници.

Докато чаках в натоварения трафик в Южен Лондон, си спомних една история за това как той тръгвал от Лондон в 16:30 ч. В четвъртък, като вземал със себе си машинописката и пудела Руфъс, а всяка седмица задължително спирал да си купи Ивнинг Стандарт на същото място от "Кристъл Палас". И всеки път продавачът заставал мирно и козирувал, и винаги отказвал да приеме парите за вестника; затова всеки път Чърчил му давал остатъка от пурата, която пушел в момента (само да припомним, че друг получател на недопушени пури е градинарят му в Чартуел; бедният човек умира от рак). Има ли политик в света днес, който би могъл да плати на някого с полусдъвканите си пури?

Когато пристигнахме в Чартуел, минахме право през градината, покрай големия кръгъл басейн, към студиото до изкуствените езерца.

Чърчил се захваща с рисуване през 1915 г., в тежко състояние след Галиполи, в една къща под наем, наречена Хоу Фарм, близо до Годалминг. По-късно той описва как намира това хоби в един пасаж, който показва журналистическия му талант да направи нещо прекрасно от почти нищо…

Ателието заема цялата вътрешност на една стара къщичка — с високи прозорци и поставен с лице към камината статив. До него е картината на Рандолф, на която очите му са изпъкнали като на скарида, а цялото излъчване — доста надменно, скъсаната част още се вижда в платното: онова, което трябваше да поправи, когато го сполетял "Сънят".

Висок скрин с открити лавици е сложен до стената — едно време е представлявал огромна колекция пури, подарени му от жителите на Хавана, а сега съдържа стотици туби с боя, изстискани, оцапани и подредени в редици. Човек сякаш усеща енергията, с която се е хвърлял в своето изкуство: планирането, сякаш във военен стил, на табуретките, стативите, палитрите, чадърите, престилките, терпентина и безира — всички принадлежности на художника, с които той се въоръжавал, преди да нападне платното.

Но когато огледаш стаята, веднага разбираш, че това не е поза. Работил е съвсем сериозно. Платната са подредени из цялото помещение, от пода до тавана — част от общо 539-те, които е завършил през живота си.

Даже и най-фанатичните почитатели не могат да го нарекат технически виртуоз — човешката форма не му се удава много. За да нарисува нещо, понякога използвал едно особено устройство, наречено епидиаскоп, което прожектира снимка върху платно — тази техника е използвал, за да нарисува малко скованите картини на играчи на ръгби, както и А. Дж. Балфур и съпругата му, които изглеждат малко като двойка капуцини. Но има и доста други, които изразяват неговата индивидуалност — и понякога те са чудесни.

Дошъл съм тук с няколко приятели и скоро разбираме какво най-много го е привличало в рисуването. Харесват му цветовете — колкото по-ярки и по-пищни, толкова по-добре — както и всеки повод, който природата му дава, да ги съчетае. Любим пейзаж за него е розова стена на дворец или красиви развалини в охра, а след това лазурно небе — и за предпочитане редица заснежени планини някъде в далечината.

Сенките на пирамидите или светлината по вълните, които се разбиват в средиземноморските брегове, наистина го опияняват. Има ли някъде тъмнозелени кипариси, светлозелени морави, яркосиньо небе и стари сгради в розов оттенък, Чърчил ги е нарисувал.

Усещат се радостта и ентусиазмът, с които е въртял четката. Една от моите колежки се опитва да обобщи реакцията си. "Картините му са толкова леки, така оптимистични", казва тя. И това ми се струва доста правилна оценка. Целта му е да зарадва и възнагради зрителя — и той успява. Един пейзаж, нарисуван от Чърчил, неотдавна беше продаден за един милион долара — колкото струва картина на Моне, за бога.

Хората се чувстват привлечени от неговите творби не защото те са някакви великолепни шедьоври, а именно защото не са. Той е готов да изпробва различни неща, да понася подигравки, да прави грешки — но най-важното е, че не се страхува да се хвърли в работата и да поеме този риск.

Понякога нищо не се получава, друг път резултатът е великолепен. Точно такова настроение той внася със себе си в тази тъмна и изпълнена с тютюнев дим стая в началото на лятото на 1940 г. Други ръце тогава рисуват по празното и ужасяващо платно. Чърчил прави решителната крачка, топва четката и полага своята ярка и романтична версия на събитията с широки и енергични щрихи. А това, приятели мои, е последната ми реплика към всичките негови критици.

Великобритания през 1964 г. е в толкова отношения несравнимо по-добра държава, отколкото е била, когато Чърчил влиза в парламента в началото на века. Има по-малко принудено уважение, по-малко класово съзнание — разбира се, че е така, като се вземе предвид, че пилотите от битката за Британия са все момчета от обикновени държавни училища. Малцината излизат от редиците на мнозинството.

Смазващата бедност, която Чърчил вижда в младежките си години, гетата, през които се разхожда в Манчестър с цилиндър на главата — повечето от тях вече не съществуват. Жените се еманципират, висшето образование започва своята масивна следвоенна експанзия, а Националната здравна каса вече е създадена, както и социалната държава, целяща да помогне на всеки в беда.

Хората имат различно мнение за ролята на Чърчил в тази трансформация, макар че ми се струва, че лейбъристкото правителство от 1945–1950 г. му дължи ужасно много — не само за работата, свършена от Чърчил и Лойд Джордж през първите десетилетия на XX век, но и заради инстинктите на Чърчил във военновременното коалиционно правителство. Той произнася реч на 21 март 1943 г., озаглавена "След войната", в която до голяма степен предвещава големите промени в здравеопазването, пенсиите и социалното осигуряване. Както по-късно казва самият Атли: "Той изпитваше съчувствие, невероятно съчувствие, към обикновените хора по целия свят".

Той не се радва особено на перспективата за масова емиграция към Великобритания (говори за "хотентоти" и т. н.). Но както Андрю Робъртс правилно отбелязва, дори тази емиграция е отчасти резултат на романтичната визия на Чърчил — продължила чак до 50-те години на XX в. — за Великобритания като най-голямата "имперска родина".

Ето защо той и консервативният му кабинет толкова трудно вземат решение по въпроса и накрая затръшват вратата; следователно парадоксът е, че в империалистическата си концепция за Великобритания той е всъщност един от основателите (макар несъзнателно и неохотно) на многорасовото днешно общество.

Като цяло може да се каже, че Великобритания преживява една революция — само че мирна и тиха, при която основното в конституционния ред се запазва. Той за първи път вижда кралица Елизабет II през 1928 г., когато тя е на две години. Пред Клементин споделя, че тя е "дете с характер", с "излъчване на авторитет и разсъдливост, които са изумителни на тази млада възраст".

Може би си мислите, че звучи като подмазване да откриеш "авторитет" в поведението на двегодишно дете, но той вече е министър-председател, когато Елизабет е коронована, и е напълно вярно да се каже, че коронацията се състои само защото той доживява да бъде министър-председател. Ето това е един от аргументите, който изпраща критиците му в окончателно объркване и разгром: нито една от тези промени (и подобрения) — нито една! — нямаше да се случи, ако Великобритания се бе огънала пред лицето на нацистката заплаха.

Нямаше да има голямо реформистко лейбъристко правителство, защото нямаше да има демокрация, която да го постави на власт. Нямаше да има профсъюзи, защото те биха били репресирани заедно със свободата на словото и гражданските права, а Лондон нямаше постепенно да се превръща в процъфтяваща световна столица, а в мрачен и смачкан сателит, където родителите на поп звездите — ако изобщо има такива — сигурно щяха да кръщават децата си Адолф вместо Уинстън.

Ако изобщо има такова нещо като "британския характер" (а вероятно го има в една или друга степен), то то се върти около характеристиките на Уинстън Чърчил — като цяло ведър и с чувство за хумор, но от време на време войнствен; непочтителен, но привързан към традициите; упорит, но сантиментален; привързан към езика и всякакви игри с думи; любител на хубавите храна и пиене.

Той означава нещо не само за политиците, които твърдят, че са прегърнали неговите идеали, но и за цялото човечество. Той е модел за подражание за всеки, който не е бил много добър в училище, всеки, който така и не стига до университета, всеки, който не е цар на математиката.

В него могат да се огледат всички онези, които са притеснени, че не успяват да изпълнят очакванията на родителите си, всички, които смятат, че са се провалили в живота си, всички, които в един или друг момент са се борили с депресията, всички, на които се е случвало да ядат, пушат или пият повече, отколкото е полезно, всички които са изпадали в положение да трябва да се борят с обстоятелствата.

Съберете всички тези категории заедно и ще се получи огромен брой хора.

На 24 януари 1965 г. Уинстън Чърчил умира на деветдесетгодишна възраст. Около 300000 души отдават почит край ковчега му по време на държавното погребение в Уестминстър Хол — първото такова погребение, организирано за човек, който не е член на кралското семейство, от погребението на херцога на Уелингтън насам. Можете да ги видите в архивните кадри: Великобритания от поколението на родителите ми — старци с хлътнали бузи и старомодни шапки, жени с тежки палта и забрадки; но също и млади мъже в тесни панталони, жени с къси поли, спирала на миглите, изрусени коси и ярко червило; хора, които плачат, гледат втренчено, вдигат примитивните си фотоапарати, за да направят снимка.

След погребението в катедралата "Сейнт Пол" тялото му е пренесено на катера "Хейвънгор" от кейовете при Тауър до Ватерло и докато минава покрай доковете на Лондон, крановете се навеждат, за да отдадат последна почит. Специален влак отнася ковчега до Блейдън, Оксфордшир, където той е погребан в църковния двор на църквата, чиято висока кула се вижда от прозореца на стаята, където е роден.

Съвсем правилно в селото няма никакъв определен знак, че тук почива великият човек — нито пък ще видите табелки по пътищата. Минавам през портичката с покрив над нея и заставам до гроба. Лишеи и други следи на времето вече са започнали леко да замъгляват надписа на голямата плоча.

Тук е погребан заедно със съпругата си, майка си, баща си, брат си и децата си. Време е за едно последно тихо размишление за величието на този дух: не какво е постигнал, не как го е постигнал, а откъде е дошла тази огромна енергия.