Факторът Чърчил

Глава пета Няма дело твърде дръзко или твърде благородно

Това се случва една прекрасна вечер в Кройдън на 18 юли 1919 г. Войната е свършила и Чърчил е отново на власт — отдавна вече с възстановена репутация след позора при Галиполи. След тежката работа като държавен секретар на войната и военновъздушните сили сега той копнее за вълнение. Време е за един от неговите уроци по летене.

Остават само няколко часа от светлата част на деня и той пристига с автомобил до летището южно от Лондон. Заедно със своя инструктор, капитан Джак Скот, той се качва в биплана модел De Havilland Airco DH.4 с неговите месингови фитинги и фино дървено витло. Скот сяда на предната седалка на машината с двойно управление, а Чърчил се настанява зад него. Въпреки че няма официално разрешение за пилот, Чърчил е достатъчно опитен, за да извърши полета сам.

Известно време нещата изглеждат, сякаш вървят по учебник. Самолетът забръмчава през полето, двигателят тегли добре, издигат се на 70–80 фута над наземния персонал, който внимателно следи полета с вперени нагоре очи. Сигурно са били интересна гледка — един от най-известните британски държавници, едрата му глава, украсена с кожена пилотска шапка и очила, се издига устремено към небето в самолет, който е плод на най-високите технологии от онова време: един от най-първите хора след Икар, който завладява небето и побеждава гравитацията, макар и в машина, която е по-тежка от въздуха.

Но точно когато стигат на опасно голямо разстояние от земята, нещата започват да се объркват.

По онова време аеродрумът в Кройдън е заобиколен от високи брястове. За да се избегнат тези дървета, издигащият се пилот е бил длъжен да направи два остри завоя — първия надясно, а после наляво. Чърчил прави първия завой безпроблемно. Вятърът свири през крилата. Скоростомерът регистрира 60 възела, достатъчна скорост, за да се избегне засичане на двигателя.

Той завива наляво и деликатните перки и елероните послушно се подчиняват. Бавно и внимателно центрира джойстика — така, както са го учили — за да изправи машината. Изтегля го докрай назад — ръкохватката на джойстика се мести почти трийсет сантиметра. Но забелязва нещо странно.

Самолетът остава наклонен под ъгъл от 45 градуса. Машината изобщо не реагира на командите му. Напротив, даже се накланя още повече наляво. Скоростта започва бързо да пада. Уинстън Чърчил веднага разбира, че двамата с капитан Скот са в беда.

"Изгубих управление", казва Чърчил на Скот — опитен и способен летец, който вече е преживял една тежка катастрофа, от която са му останали сериозни белези. В този момент Чърчил усеща, че Скот поема управлението — и джойстика, и педалите — дърпа и бута рязко, за да извърши единствената възможна маневра в такива ситуации: да насочи носа надолу, така че да вдигне достатъчно скорост и да се измъкне от страничното приплъзване. Ако самолетът се бе издигнал по-високо, вероятно този ход щеше да проработи. Но те са само на 90 фута от земята. Задава се истинско бедствие.

Докато се спускат надолу, а машината е напълно неуправляема, Чърчил вижда огряното от слънцето летище под себе си и остава с впечатлението, че то е обляно от зловещи жълтеникави отблясъци. За миг — понеже не разполага с повече време от един миг — през главата му минава светкавична мисъл: "Най-вероятно ще загинем". Те наистина се разминават само на косъм.

Нека оставим нашия герой за секунда да се носи главоломно надолу към твърдата земя на Кройдън. И нека погледнем рисковете, които вече е поемал до този момент. Да помислим колко пъти е играл хазартно с късмета си — не само като пилот, но и заради почти ексхибиционистичната си жажда за слава.

Чърчил за пръв път се запалва по летенето още преди Първата световна война, когато е Първи лорд на Адмиралтейството. В началото на 1913 г. отива да посети военноморската въздушна база в Ийстчърч на остров Шепи. Остава поразен от атмосферата: млади герои безстрашно се хвърлят във въздуха, докато тестват първия хидроплан в света (дума, за която се твърди, че Чърчил е измислил). С изключение на мустаците, вероятно всичко е изглеждало като през първите дни на космическата програма на САЩ — общото чувство за ентусиазъм струи от всяка пора.

Чърчил незабавно вижда потенциала на онова, което вършат. Той иска създаване на специално подразделение, със своя собствена идентичност и солидарност, и така започва онова, което един ден ще се превърне в Кралските военновъздушни сили. "Ние сме в епоха на летенето, подобна на тази на Стивънсън — провъзгласява той, имайки предвид изобретателя на парния локомотив. — Сега нашите машини са крехки. Един ден те ще бъдат здрави и стабилни и ще бъдат важни за нашата страна." Дори толкова се възторгва, че самият той решава да се научи да лети.

За да видите какъв чешит в действителност е бил, не забравяйте, че са минали само десет години от прощъпалника на авиацията! Едва през 1903 г. Орвил и Уилбър Райт излетяха в Кити Хоук на крилете на своята странна измишльотина. И ето ви го Чърчил, не особено здрав физически тридесет и девет годишен мъж, който тръгва да се учи на летене в тези "средства", които — за нашите съвременни очи — почти не приличат на самолети. Изглеждат по-скоро като странни гигантски платнени хвърчила, монтирани върху колела за детска количка, и с двигател като на моторна косачка, нескопосно монтиран в единия край, като цялото това нещо е завързано и пристегнато с въжета или кожени каишки.

Изглеждат просто смъртоносни. И наистина са такива. Изчислено е, че през 1912 г. един от пет хиляди полета приключва със смърт. По съвременните стандарти това е безумно. Нека ги сравним с друг вид транспорт, който — понякога ирационално — се счита за опасен, например да караш велосипед в Лондон, където едно от около 14 милиона пътувания завършва смъртоносно, и ще видите какъв е бил рискът за Чърчил.

В днешно време не биха позволили да лети с един от тези самолети на никого, да не говорим на високопоставен член на правителството. Един от първите инструктори на Чърчил бил двадесет и три годишният потомък на аристократично семейство на име Спенсър Грей — докато не се налага Спенсър да се оттегли след преживяна тежка катастрофа и наранявания, които обръщат живота му наопаки.

Приятелите на Чърчил го молят да се откаже. Неговият братовчед Съни, херцог на Марлборо, казва: "Предполагам, че няма да мога да ти пиша още много писма, ако продължаваш с тези въздушни пътувания. Наистина смятам, че дължиш на съпругата си, на семейството и на приятелите да се откажеш от това занимание или хоби, както и да го наричаме, което крие толкова много опасности за живота. Наистина не ти подхожда!".

Ф. Е. Смит пък открито му казва, че е "глупав" и "несправедлив към семейството си".

Братовчедка му, лейди Лондъндери, го нарича даже "зъл". Съпругата му Клементин също е много притеснена и понякога Чърчил отива да лети, без дори да й каже. "Днес бях много непослушен с летенето", признава той на 29 ноември 1913 г., все едно тайно е мишкувал из шкафовете, за да изяде сладкишите на децата.

Следващият му инструктор е друг елегантен млад капитан, Гилбърт Уайлдмън-Лъшингтън. 30 ноември — рождения си ден — Чърчил прекарва целия ден с Лъшингтън, голяма част от него — във въздуха. Капитанът пише на своята годеница, мис Еърли Хайнс, за този си невъздържан ученик. "Урокът с Уинстън започнахме около 12.15 и той толкова се запали, че просто не можех да го измъкна от машината! Ако не броим 45-те минути, които отделихме за обяд, в машината прекарахме цялото време до 3.30. Показа се много обещаващ ученик и смята да продължи с тренировките."

Краткият обяд се състои в къщичката на Лъшингтън, където Чърчил забелязва снимка на младата жена. "Кога ще бъде сватбата", пита той. Капитан Лъшингтън отговаря, че в момента пести за събитието. А услугите му като инструктор на Чърчил сигурно са носили полезен страничен доход. Уви, сватбата така и не се състои. Три дни по-късно Лъшингтън загива при инцидент със същия самолет, който е използвал за урока с Чърчил.

Има едно писмо от Чърчил до Лъшингтън, съдържащо мрачно пророчество, което най-вероятно е написано вечерта на същия ден, който двамата мъже прекарват заедно. В него Чърчил пита защо не успява да работи правилно с руля и защо придвижването му е толкова трудно. "Сигурно обяснението е в това, че съм дърпал прекалено, отдалечавайки го от себе си", загадъчно пише Чърчил. Лъшингтън отговаря на писмото и потвърждава, че и според него това е причината. Потвърждава, че е изпробвал руля и всичко изглежда наред. "Дърпали сте прекалено, отдалечавайки го от себе си", пише Лъшингтън, преди да потегли за последния си, обречен полет.

Бихме могли да се попитаме: как човек може да дърпа, отдалечавайки нещо от себе си? Какво изобщо означава това? Дали Чърчил наистина е разбирал какво точно се случва с тези примитивни клапани и лостчета? Дали изобщо някой е разбирал?

След смъртта на Лъшингтън той се кълне пред Клементин, че ще се откаже от летенето. След това през 1914 г. отново се кълне, че ще го направи, след като кани френския въздушен ас Гюстав Амел да прелети над Ламанша от Париж и да направи "показно" пред Кралския въздушен корпус.

Амел излита от Париж и повече никой не го вижда. И въпреки това Чърчил не се отказва от летенето. Той непрекъснато "отскача" до Франция, не може да се нахвали какво чувство на щастие му носят висините, превъзнася скоростта и удобството на придвижването по въздуха. През 1919 г. обаче той отново се занимава с летене и точно в навечерието на този съдбовен епизод в Кройдън получава различни предчувствия за гибел.

При един случай той се губи по време на буря над Северна Франция и му се налага да снижи самолета опасно ниско, за да види железопътна линия, по която да ориентира курса си. Едва предишния месец е претърпял сериозен сблъсък на летище "Бюк", близо до Париж. Високата трева забавя излитането, така че ските на самолета удрят ръба на един скрит бетониран път в края на пистата.

Самолетът прави салто — като ударен заек, както го описва Чърчил — и той се озовава да виси с главата надолу, държан само от предпазния колан. И сега, когато е напът насилствено и принудително да влезе в съприкосновение със земята на Кройдън, ако животът му е преминал като на лента пред очите, сигурно си е помислил, че от години прави безразсъдни неща.

Като погледнем чудовищната смелост на ранната му военна кариера, няма как да не заключим, че той сякаш сам търси близки срещи със смъртта. Сякаш копнее — като Ахил или като рицар на крал Артур — за престижа, който се добива не само от това да си в разгара на битката, но преди всичко да бъдеш забелязан в разгара на битката.

Подвизите му започват в Куба още на двадесетгодишна възраст, когато за пръв път се озовава в тази неясна роля, която ще му служи толкова добре в бъдеще: той е едновременно офицер от британската армия и фронтови репортер. Завършил е "Сандхърст" със задоволителни резултати — в смисъл че е станал дързък и опитен ездач и завършва с 20-и поред успех във випуск от 130 души — преди да се запише доброволец в Кралския хусарски полк. Участието в армията е скъпо занимание обаче и той съзира в журналистиката гениален начин да допълва доходите си и лично да популяризира собствената си репутация.

Когато кубинците се разбунтуват срещу испанските колониални господари, Чърчил се внедрява в испанските сили. Официално целта му е да пише репортажи за Дейли График, но в действителност надеждите му са да се озове възможно най-близо до летящите куршуми, без обаче да бъде улучен от тях.

Късметът не закъснява. На двадесет и първия си рожден ден той се намира в джунглата, когато изпукват изстрели. Уцелен е конят зад него — по лъскавата му кафява козина се разпростира червено петно и животното умира. Разказът на Чърчил прелива от вълнение, докато описва как куршумът е преминал "само на един фут от главата ми". На следващия ден той се къпе в реката, когато отново чува изстрели. "Куршумите свистяха над главите ни", казва той с гордост.

Това наистина са славни приключения, но все пак не могат да се опишат като участие във война. А той иска да постъпи на служба в британската армия там, където се водят реални бойни действия. Иска и самият той да може да стреля — за предпочитане срещу враговете на Нейно Величество. Благодарение на сериозното лобиране от страна на майка му (за която говорят, че използвала целия арсенал на женския чар, за да склони генералите) две години по-късно Уинстън получава позиция във военните сили за кампанията в Малаканд, командвани от сър Байндън Блъд.

Мисията на този мустакат империалист е да вгорчи живота на бунтовници от пущуните — мюсюлмански племена в Северозападна Индия, по границата между Афганистан и Пакистан. По онова време те са се вдигнали срещу Британската империя. Действията се развиват в един регион, който и до ден днешен създава най-закоравелите фанатици и терористи в света. Тогава, както и сега, операцията не била никак приятна.

Пущуните се бият свирепо. Желанието на Чърчил да участва в "истинска война", се сбъдва — и още как. На човек му настръхва косата от ужас, когато чете разказите му за преживяното: мъже, посечени на парчета на крачка от него, нападащи срещу му племенни воини, които падат, покосени от изстрели, британската пехота се разпръсва панически, оставяйки ранен офицер да бъде нарязан като животно още на носилката от фанатичните пущуни. Чърчил прекарва часове наред под огъня.

В един момент стреля с пистолет, след това го захвърля и вдига пушката. По-късно описва случилото се: "Изстрелях 40 откоса отблизо. Не мога да съм сигурен, но мисля, че улучих четирима. Във всеки случай ги видях как падат". Понякога говори с нескрито самохвалство за собственото си смело поведение. "Яздих сивия си кон по цялата линия на конфликта, докато всички останали бяха залегнали да се скрият. Може да е глупаво, но аз играя за високи залози и ако имам публика, за мен няма дело твърде дръзко или твърде благородно."

Като цяло, той се държи с онази самоубийствена дързост, демонстрирана през 80-те години на XX век от племената от Северна Кения, които вярват, че биха отблъснали куршумите, като се намажат с палмово масло. Неговите подвизи в Малаканд биха спечелили на един съвременен войник най-малко "Кръст Виктория" или друг медал. По-нататък той повтаря и даже надминава тези подвизи.

През 1898 г., при Омдурман — Судан, Чърчил взема участие в последната пълна кавалерийска офанзива на британската армия. За пореден път е в ролята на колониалния потисник, като помага да се потуши бунтът на суданските мюсюлмани, които недоволстват от британското управление и — наред с други оплаквания — от опитите на Лондон да премахне робството на чернокожите африканци. И този път майка му Джени изиграва важна роля да му осигури "хибридната" позиция на войник и репортер — с което предизвиква възмущението на армейското ръководство. Този път Чърчил има още по-важна роля — разузнавач, който в един момент действително съобщава на още по-мустакатия генерал Кичънър местонахождението на суданската ислямска армия.

Целта на мисията е да се разбият силите на мюсюлманския водач, а също и да се отмъсти за убийството на генерал Чарлз Гордън, чиято грозна гибел в Хартум тринадесет години по-рано е шокирала викторианския свят. В 8.40 часа сутринта на 2 септември 1898 г. Чърчил язди коня си към шейсетхилядната армия на дервишите, която вече от около час или повече е подложена на жесток обстрел от британски оръдия. Чърчил и неговите момчета си мислят, че ще трябва да се справят със 150 местни копиеносци, но с изненада установяват, че врагът е въоръжен с модерни пушки.

Дервишите изведнъж се спускат на колене и започват да стрелят по четата. Какво можели да направят? Да обърнат конете или да нападнат? Решават да нападнат. Чърчил вече е изминал около стотина метра по посока на дервишите, когато разбира, че пред него е стръмно дере, пълно със "застанали един до друг копиеносци", цели дванадесет редици.

И какво прави той? Продължава да настъпва! Настава ужасяващо меле; много от дервишите падат като покосени. Чърчил изстрелва десетте куршума от своя пистолет "Маузер" и успява да излезе от сблъсъка невредим заедно с коня си. След като минава през дерето, той заобикаля баталната сцена, където дервиши и британски войници вече водят боя лице в лице.

След това, разказва той, "се приближавах с коня до хора от вражеската група, като стрелях с пистолет право в лицата им, при което убих неколцина; трима със сигурност; съмнявам се и за още двама, а един смятам, че не улучих". Когато разказваме по този начин, може да останете с впечатлението, че тези битки са малко едностранчиви. В края на краищата "нашите" са въоръжени с пистолети, а другите нямат нищо.

Но това е пълно подценяване на рисковете. От участвалите в нападението 310 войници 21 са убити, а 49 — ранени. Както Чърчил разказва по-късно, това били "най-опасните две минути, минали пред очите ми".

Но дали е така? На него още му предстои да се бие и във войната срещу бурите, където много пъти попада под огъня на тези яки холандски земеделци, които са по-добри стрелци и имат по-добри оръжия в сравнение с пущуните или дервишите. Тук нямаме достатъчно място, за да повторим цялата драма на Чърчил и бурите; писани са книги за тази история, две от тях — от самия Чърчил.

Накратко казано, като двадесет и четири годишен репортер той участва в тази злощастна война, в която мощта на Британската империя е почти унизена от едни брадати и говорещи с тежък акцент герои, сякаш излезли от страниците на романите на Уилбър Смит. През 1900 г. той успява да се замеси в един колосален скандал, който най-сетне изстрелва името му на първа страница на вестниците.

Уинстън пътувал с влак към някакво селище, наречено Коленсо, в провинция Натал, когато влакът бил нападнат от врага и дерайлирал. Той успява да покаже хладнокръвие под обстрела и без да се грижи за собствената си безопасност, участва в организирането на ответни мерки. Както обикновено, по него отново стрелят и — също както обикновено — оцелява като по чудо. Там е заловен и успява да избяга от затвора; скача върху един товарен влак; крие се в гората; преживява ужас от един лешояд, крие се във въглищна мина; появява се и бива посрещнат като герой в Лоренсо Маркеш, днес Мапуто, Мозамбик.

Преминава с велосипед цяла Претория, докато за главата му има обявена награда, отново стрелят по него и едва не го убиват в Деветсдорп, демонстрира "забележителна смелост" в една битка, останала в историята като "битката при Даймънд Хил"… Надявам се това да е достатъчно като илюстрация.

Мога и да продължа: мога да добавя, че когато постъпва в армията през 1915 г., след Галиполи, той заминава да служи с войските на Западния фронт и тридесет и шест пъти навлиза в "ничията земя", като понякога е толкова близо до германските линии, че чува разговорите на немците. Бих могъл и да ви разкажа за смелото му поведение, докато наоколо падат снаряди и свистят куршуми, но мисля, че читателят вече разбра основното.

Като младеж, а всъщност и през целия си живот, Чърчил показва лъвска смелост. Колко ли куршуми са изстреляни по него, без да го улучат? Хиляда? Колко ли души е убил със собствените си ръце? Десетима? Може би повече. От Уелингтън насам няма британски премиер, който да е прекарал толкова време на активна военна служба, нито да е убил толкова много от обитателите на развиващия се свят, които са посегнали към него с насилие, а и някои, без съмнение, които не са му посегнали.

Той е единственият министър-председател, срещу когото са стреляли на четири континента. В този момент чувствителният читател сигурно вече е готов да приеме тези неопровержими доказателства на храбростта на Чърчил, но иска да узнае повече за самата психология, която обяснява това поведение. Защо е бил такъв?

Какво е формирало този характер? Едно от най-приятните неща в характера на Чърчил — и една от причините за невероятно здравата му психика — е, че той разкрива мотивите си с удивителна честност. Знае много добре, че "играе за публиката", както споделя на майка си, обяснявайки поведението си в Малаканд. Той се нуждае от публика за дръзките и благородни дела — защото има нещо да докаже.

Както сам признава, "тъй като в много отношения съм страхливец — особено в училище — за мен няма по-ценна амбиция от това да добия репутация за лична смелост". Мъжът произлиза от детето — и червенокосият Чърчил наистина е дете, което никого и с нищо особено не впечатлява.

Той не играе в отбора за Хароу футбол — една доста буйна форма на играта, която е сред особеностите на училището. Той дори не играе много крикет, а в един знаменателен случай останалите момчета започнали да го замерят с топки за крикет, а той побягнал и се скрил в гората. Този спомен никога не го напуска; връстниците му не го харесват също както не го харесва и баща му Рандолф.

Аз обаче мисля, че той не е бил прав в тази самокритичност. Не е бил страхливец като ученик. Напротив, бил е адски смел. Изпращат го в пансионатно училище още на седемгодишна възраст, под грижата на един садистичен любител на камшика на име Хърбърт Снейд-Кинърсли. Този човек е стар перверзник, представител на родеещата се с католицизма "Висока англиканска църква", който наказвал момчетата с двадесет удара с пръчка — като още след третия удар мястото започва да кърви — дори за най-малкото нарушение на правилата.

Макар да е дълбоко нещастен в училището, Чърчил никога не се оплаква от това варварство — и за него може би нямаше и да се разбере, ако семейният лекар не забелязал отоците. Но знаете ли какво направил Чърчил?

Един ден Снейд-Кинърсли го наказал с бой, задето взел малко захар без разрешение, а Чърчил грабнал сламената шапка на насилника и я ритал, докато от нея нищичко не останало. Този епизод много ми харесва. Та всъщност изобщо не е бил страхливец в училище: може наистина да не е бил много добър в отборните игри, но пък става междуучилищен шампион по фехтовка. Разказват се славни истории за това как бутнал по-големи момчета в басейна, а ако искате и окончателно доказателство за огромната му смелост като тийнейджър, нека ви разкажа известния случай, когато играе на "заек и хрътки" с брат си и братовчед си в Дорсет.

Те успяват да го заклещят на един мост, заставайки и в двата края, а под моста има дълбока пропаст. Тогава Чърчил вижда една ела, чийто връх е почти до нивото на моста, и живият му ум за секунда ражда невероятна идея за изход.

Планът е да скочи към дървото и да се плъзне надолу, като използва клоните, за да забави спускането си. Хубава идея на теория, но пълна катастрофа като изпълнение. Момчето идва в съзнание едва три дни по-късно, а на легло остава цели три месеца.

Точно в този епизод виждаме толкова много елементи от характера му: въображението, самонадеяността, способността да взема решения за секунди. Смелостта на Чърчил съвсем не е просто поза. Не е маска, зад която едва успява да се прикрие. Просто наистина е такъв. Духът на храбростта пулсира във вените му като някакво гориво с доста по-високо октаново число от нас, простосмъртните.

Нищо не може да го спре, даже и инцидентът в Кройдън, за който разказахме, когато самолетът пада шеметно към земята. Машината се забива в пистата със скорост 90 км/ч. Първо се откъсва лявото крило, което се разбива на парчета, а витлото буквално се заравя в почвата.

Чърчил полита напред. Тялото му е смачкано. Налягането изглежда непоносимо. Струи гориво минават край лицето му, докато той — за пореден път — си мисли, че животът приключва дотук. Оказва се обаче, че добрият капитан Скот е изключил електричеството малко преди сблъсъка.

Чърчил излиза жив и здрав от машината и се заклева, че никога повече няма да пилотира — един обет, който той спазва (повече или по-малко) до средата на Втората световна война, когато отново му се налага да покаже от какво тесто е замесен и когато желанието му да поеме риска и да се качи на самолет, става наистина важно за британската съпротива.

Разбира се, че му харесва да се перчи — не само пред майка си или пред журналистите, или пред обществото, но преди всичко пред човека, който с най-много любов и вярност води хроника за всичките му дела: пред самия себе си. Във всяко свое дело и дума Чърчил, подобно на Юлий Цезар, вижда нещо, което трябва да запише в мемоарите си.

Но това не намалява никак лъвската му смелост. И именно защото е толкова еднозначно и неопровержимо смел, от 1940 г. нататък той има моралното право да иска такава смелост и от другите. Други, като Атли и Идън, също са се били във войната, но нямат репутация като неговата.

Има едно нещо, което обществото може със сигурност да каже за Чърчил: че няма да поиска от британската армия да направи нещо, което той самият да не е правил.

Освен това Чърчил има и още едно явно предимство пред останалите. Той не само е извор на вдъхновение заради личния си пример и кариерата си. Той има дар слово, с което да вдъхне на хората малко от собствения си безкраен кураж.