Глава шеста Великият диктуващ

"Аха", мисля си аз, когато най-сетне стигам в кабинета на Уинстън Чърчил. Ето, значи, как го е правил. По специално разрешение от персонала в Чартуел сега се намирам точно до бюрото, преминавайки въженцето, с което се ограничава достъпът на посетителите. Пред мен са същите кръгли черни очила ала Джон Ленън, които е носил, а ето го и оригиналния му перфоратор. Освен това има бюст на Наполеон, доста по-голям от бюста на Нелсън, а също преспапиетата, които се виждат на някои от фотографиите.

Когато се навеждам, за да разгледам дълбоките резки по дясната облегалка на стола — които напомнят за особения начин, по който Чърчил имал навика да хваща облегалката, вероятно заради болното си рамо — служителката учтиво ме моли да се отдръпна, ако обичам. Сигурно жената се притесни да не се опитам да седна на стола с моите килограми.

Веднага се подчинявам. Вече видях достатъчно.

Това не е просто къща в английската провинция с поразителна гледка към гористите области на Кент, с езерца на рибки и морава за игра на крокет, с киносалон и художническо ателие, и всички придобивки на съвременните домове, с които може да разполага един джентълмен с много свободно време. Не, не. Това имение от времето на кралица Елизабет не е място за покой. По-скоро прилича на машина.

Не е чудно, че проектът за този дом е роден от същия неуморен мозък, който участва в изобретяването на танка и хидроплана и който предвиди създаването на атомната бомба. Имението Чартуел в Уестърхам, Кент, всъщност е едно от първите в света механизми за текстообработка, цялата къща е като гигантски двигател за създаване на текстове!

На долния етаж има стая с висящи от тавана зелени лампи, географски карти на стената и телефонна централа. Именно тук са работили помощниците му — поне петима-шестима едновременно, все брилянтни млади студенти от Оксфорд, научни сътрудници, някои от които по-късно получават високи академични отличия. Именно тук работят те, прелистват, ровят, сравняват в книги и документи, търсейки информация, която би могла да бъде от полза.

Те са неговите нибелунги, неговите елфи, работните джуджетата в ковачницата на Хефест. Или ако искаме да ги сравним с модерния техен еквивалент, те са личните "търсачки" на Уинстън Чърчил — неговият Гугъл. Когато им трябват още книги, те само пресичат коридора до библиотеката, където има цяло съкровище от 60 000 тома, предимно с кожени подвързии. Това е базата данни. Когато му е нужен някакъв факт или текст, той, образно казано, натиска клавиша Enter и ги повиква, а те послушно се качват по стълбите, но винаги един по един. Влизат в кабинета му, където обикновено го сварват да съчинява нещо.

Една от многото причини човек да изпитва страхопочитание към Чърчил, е в това, че той е способен на далеч повече от задълженията си като министър на Короната през деня. След това той се наслаждавал на разточителна вечеря с шампанско, вино и бренди. И едва тогава, в десет вечерта, отпочинал и развеселен, той започвал да пише!

Знам, че много журналисти — и не само — ще се съгласят с мен, че е напълно възможно човек да пише след обяд дори ако с него е пийнал бутилка вино. Но това е просто невъзможно след вечеря, особено ако порядъчно си се почерпил. Действително не познавам друг човек, който да може да сътвори брилянтна статия след уморителен ден и вечеря с алкохол.

Сигурно е имало нещо уникално в метаболизма му, а още по-смайващо е, че в повечето случаи той дори не пише, а диктува! Събира мислите си, а след това, обвит в облак тютюнев дим и алкохолни пари — вероятно обут с чехлите си с монограм и характерния гащеризон от бледолилаво кадифе, сътворен специално за него от "Търнбул енд Асер" — той крачи по дървения под и басово изръмжава перфектно оформените си изречения. И това е само един елемент от системата за текстообработка!

Машинописките едва смогват на темпото, но той не млъква и продължава така до малките часове на нощта, като от устата му непрекъснато виси незапалена пура. Понякога даже ги викал при себе си в мъничката си и скромно мебелирана спалня, а докато те се червели и дори възкликвали от смущение, той се събличал и се потапял в дълбоката вана, и продължавал да диктува оттам, докато те седели на пода и продължавали да тракат със специалните си приглушени клавиатури, които Чърчил предпочитал.

Наръчите машинописна хартия след това преминавали корекция и редакция на ръка от самия него — запазени са безброй примери за бързо нахвърлените му бележки със синьо мастило — а след това резултатът се изпращал за набор така, както щял да се появи при печат, но дори и това не е краят.

Ето, сега пресичам стаята към едно високо наклонено бюро, поставено до стената — нещо като плот за четене в някои джентълменски клубове. Именно тук се случвало финалното действие в текстообработката — един ритуал, който днес безпроблемно изпълняваме с нашите програми на Microsoft. Тук той почвал да си "играе" с текста. Размества части на изречението, за да постави правилно акцента, сменя един епитет с друг и като цяло с огромно удоволствие слага довършителните щрихи на своите усилия, а след това всички книжа отново отиват за печат.

Това наистина е фантастично скъп метод на работа и все пак е дал възможност на Чърчил да произведе не просто повече думи от самия Дикенс или от Шекспир, но повече думи от Дикенс и Шекспир, взети заедно! Влезте, в който пожелаете дом на английската средна класа, особено на по-старите поколения, и ще ги видите наредени на видно място до томовете на Енциклопедия Британика: "Световната криза"; "История на англоезичните народи"; "Втората световна война"; "Марлборо — неговият живот и епоха" и много други, а след това се питате кои ли от тях действително са били прочетени.

Има някои хора — изправени пред това огромно количество текст — които може да се изкушат да омаловажат виртуозността на Чърчил като писател. Наистина той винаги е имал своите зложелатели. Ивлин Уо, този непоправим чърчиломразец, казва, че той бил "майстор на Псевдо-Августова проза" и бил "без някакъв особен литературен талант извън дарбата му за ясно самоизразяване". След като прочита книгата на Чърчил за баща му Рандолф, Уо я отхвърля като "по-скоро записки по съдебно дело на адвокат мошеник, но не и литературно произведение".

Към края на 60-те години на XX век историческите му дарби попадат под ударите на разни като Дж. X. Плъмб, пионер на "социалната история" в Кеймбриджкия университет. "Не е спомената и дума за трудещата се класа и индустриалните технологии", оплаква се Плъмб по повод "История на англоезичните народи". "Неговото невежество по икономическата, социалната и интелектуалната история достига зашеметяващи висоти." Стилът на прозата му бил "любопитно старомоден и някак не на място, нещо като катедралата "Сейнт Патрик" на Пето Авеню".

Що се отнася до невероятното му постижение да спечели Нобелова награда за литература, обичайното отношение е като към непохватен опит от страна на шведите да компенсират неутралитета си през войната. Дори сравнително добронамерени историци като Питър Кларк напълно отхвърлят възможността творчеството му наистина да е заслужавало тази награда. "Рядко се е случвало творбите на даден автор да са получили по-малко внимание, отколкото тези на носителя на Нобелова награда за литература през 1953 г.", казва той. Това не е само доста високомерно, но и със сигурност не отговаря на истината.

Погледнете списъка на лауреатите на Нобелова награда през миналия век. Авангардни японски драматурзи. Марксистко-феминистки латиноамериканци. Полски застъпници на конкретната поезия. Всички те без съмнение имат своите заслуги, но мнозина от тях са далеч по-малко четени от Чърчил.

Та защо Ивлин Уо подценява писанията на Чърчил? Забележете, че той — Уо — всъщност се опитва да подражава на Чърчил през 30-те години и успява да си уреди позиция като репортер за войната в Абисиния. Така създава "Сензационни новини" — разбира се, едно от най-великите стилистични достижения на XX век. Но изпратените от него репортажи изобщо нямат същото журналистическо въздействие като тези на Чърчил.

Дали пък Уо не е завиждал мъничко? Така ми се струва, а причината не е само, че Чърчил става много по-известен, отколкото Уо изобщо може да се надява, но и че едва на крехката възраст от двадесет и пет години той печели такива невероятни суми от перото си. А това, уви, на повечето журналисти е наистина чувствителен аспект от сравнението.

Още на прага на новия XX век той не само е написал пет книги — някои от които се разграбват като топъл хляб — но и се е превърнал в може би най-високоплатения журналист във Великобритания. За отразяването на войната с бурите му плащат по 250 лири на месец — еквивалента на 10 000 лири днес. Получава поръчка да пише за живота на баща си през 1903 г., за което получава зашеметяващата сума от 8 000 лири. За да ви стане ясен мащабът на тази щедрост, нека само спомена, че по онова време едва един милион души в страната имат привилегията да плащат данък върху доходите — и то, защото са спечелили 160 лири годишно.

Издателите не са му платили толкова много пари заради сините му очи. Плащат му щедро, защото хората харесват книгите му или неговите статии повишават тиража, а причината да е бил популярен, е в това, че е пишел наистина хубаво, с един стил, който е едновременно богат, пъстър и приятен за четене. Той е наистина невероятен репортер.

Уверете се сами от тази негова статия, публикувана в Морнинг Поуст от април 1900 г.

Историята тръгва от момента, когато Чърчил и другите разузнавачи, яхнали коне, се опитват да надбягат бурите, за да завземат една kopje — оголена скала в равнините на Южна Африка.

Че всичко е състезание, си личи още от самото начало — знаят го и двете страни. Както доближавахме, видях петимата бури, които бяха начело, с по-хубави коне от другарите си, които те изпреварваха в отчаяна решимост да си осигурят по-изгодна позиция на групата. Рекох: "Няма как да успеем", но никой не искаше да признае поражение или да остави нещата нерешени. Останалото беше много просто.

Пристигнахме до една телена ограда на 100 ярда — или по-точно 120 ярда — от билото на скалата, слязохме от конете, прерязахме телта и тъкмо се готвехме да завладеем тази скъпоценна позиция, когато — тъкмо както съм ги виждал по насипите край жп линията във Фрер, мрачни, космати и страшни — се появиха главите и раменете на дузина от бурите, а колко ли още идеха след тях?

Настана странно, почти необяснимо затишие — или може би и изобщо да не е имало затишие; но след това си спомням много събития едно след друго. Първо бурите — един мъжага с дълга, увиснала черна брада и кафяво палто, друг — с червен шал около врата му. Двама от разузнавачите глупаво продължаваха да режат оградата. Един мъж вдигна оръжие да се прицели, облегнат на седлото на коня си, после гласът на Макнийл почти без да трепва: "Закъсняхме, тръгвайте обратно към другата скала. В галоп!".

Тогава мускетите изгърмяха и свистенето и бръмченето на куршумите изпълни въздуха. Сложих крак в стремето. Ужасен от стрелбата, конят диво се впусна напред. Опитах се да скоча в седлото, но то се обърна към корема на животното. Конят се откъсна и побягна в див галоп. Повечето от разузнавачите вече бяха на 200 ярда от мен. Останах сам, без кон, в обсега на оръжията и почти на цяла миля от всякакъв заслон.

Имах само едно успокоение — пистолета ми. Нямаше как да ме заловят като животно, невъоръжен в откритата пустош, както се бе случвало по-рано. Но най-доброто, което ме очакваше, беше да ме ранят тежко. Обърнах се и — за втори път през тази война — побягнах да спасявам живота си от стрелците на бурите, а наум си казвах: "Ето, свърши се най-сетне". Изведнъж, докато бягах, зърнах един от нашите. Появи се отляво, точно пред мен, висок мъж, със значка с череп и кости, яхнал светъл кон. Това значи смърт в "Откровение", но за мен значеше живот.

Изкрещях му, докато минаваше: "Дай да се кача на коня ти". За моя изненада, той веднага спря. "Хайде", кратко отвърна човекът. Изтичах до него, този път умело стъпих в стремето и след миг бях зад него на седлото.

После потеглихме. Обгърнах го с ръце, за да мога да се вкопча в гривата пред него. Цялата ми ръка се оцапа в кръв. Конят беше ударен лошо, но смелото животно се държеше благородно. Преследващите ни куршуми свистяха и съскаха — вече доста се бяхме отдалечили — край ушите ни.

"Не се бой — рече моят спасител, — няма да те улучат." А сетне, тъй като аз не отговорих, той каза: "Бедният ми кон, горкичкият ми кон, удариха го с взривяващ се куршум. Проклетниците! Но ще дойде и техният час. Ах, горкият ми кон!".

Обадих се: "Не се притеснявай, ти ми спаси живота". "О, аз си мисля само за коня…", отвърна човекът. И с това се изчерпа целият ни разговор.

Съдейки по броя на куршумите, които чух, не очаквах да ме ударят след първите 500 ярда, тъй като галопиращият кон е трудна мишена, а и бурите бяха задъхани и развълнувани. Но все пак ме обзе чувство на облекчение, когато свърнахме покрай следващата скала, и вече бях сигурен, че пак съм хвърлил печелившия зар.

Това не е Гибън[11]. Това не е и Псевдо-Августова проза. По-скоро звучи като излязло от страниците на викторианския приключенски романист X. Райдър Хагард: свежо, енергично, с кратки сладкодумни изречения, които карат читателя да продължава надолу по страницата. Чърчил пише репортажи от военни действия много по-добре от най-големите съвременни съперници в жанра. И има неоценимото предимство, че пише в първо лице.

Той пише като за момчешко списание. Когато пожелае, може да звучи и като откъс от The Wonder Book of Daring Deeds[12]. Но журналистическият талант на Чърчил съвсем не се изчерпва с това. Той пише умело и медитативни пасажи: за злините на ислямския фундаментализъм; ужасите на войната. Понякога пише гневно — и то гневно към собствената си страна.

Неговото описание на последиците от Омдурман — арена на едно военно нападение, в което той участва, оживява в очите и в ноздрите на читателя: покосените от картечници трупове, полегнали по трима един върху друг; мъже, които още са живи, но телата им вече се разлагат; мъже, които умират от жажда, които пълзят по корем, за да стигнат до Нил; тук боец, останал с един крак, който изминава километър и половина за три дни; там мъж без крака, който напредва по 400 метра на ден.

Това отдавна е тема на имперското писане — още от времето на древните римляни — сълзливи описания на страданията на подчинените народи, с които само се засилва триумфът на завоевателите. Но Чърчил отива още една крачка по-нататък, като открито напада британските власти и техните безочливи уверения. "Твърдението, че "ранените дервиши получиха цялата ни грижа и внимание", е дотолкова далеч от истината, че преминава към пълната нелепица", пише той.

Публично атакува и Кичънър за начина, по който се води войната. Обвинява го за оскверняването на гроба на Махди, както и за това, че запазил главата му като трофей — според твърденията, поставена в тенекия за керосин. Критиките на Чърчил са оправдани, но отправени по скандален и арогантен начин.

Кичънър все пак е главнокомандващ армията, човекът, на когото Чърчил лично е помагал в утрото на битката (въпреки че има някои съмнения дали Кичънър е знаел, че офицерът, с когото разговаря, е прословутият Чърчил). Кичънър не е някакво развенчано бивше величие — кариерата му продължава и той по-късно командва британските сили през Първата световна война.

И изведнъж срещу него с хули се нахвърля някакъв си нахален млад офицер от собствената му армия! Чърчил вбесява генералите, защото сякаш играе от две страни — и на преследваните, и на преследвачите. Използва военния си ранг, за да участва в действията, а след това пише възмутено за тях. От друга страна, Кичънър би трябвало да е предупреден. Чърчил е правил същото и в миналото и това всички го знаят.

Та нали по същия начин се "отблагодарява" на сър Байндън Блъд за любезността да го приеме във войската за Малаканд. Младежът яростно очерня експедицията в писмо до майка си, наричайки цялото начинание "финансово гибелно, морално нечистоплътно, съмнително във военно отношение и грешка като политически ход", а по-важното е, че изказва почти същото мнение и публично. Той завършва последната си статия за Дейли Телеграф, изпратена от Ноушера на 16 октомври 1897 г., с този мрачен анализ: "Със съжаление споделям, че не виждам никакви признаци за постоянство в споразуменията, които са постигнати с племената… Те бяха наказани, не покорени; настроихме ги враждебно, но не ги обезсилихме. Техният фанатизъм остава непоклатим, а варварството им — непокътнато".

Как се очаква подобни писания да успокоят читателите на Телеграф? На други места той е по-ентусиазиран за свършеното, но никак не е чудно, че висшите офицери така и не го предлагат за ордена "Кръст Виктория" въпреки неговата показна и понякога безумна храброст. Нищо чудно, че Кичънър е толкова подозрителен и едва склонява да го вземе със себе си в Судан — отстъпва едва през 1898 г. когато една приятелка на Джени му пише по въпроса следното: "Надявам се да вземеш Чърчил, гарантирам, че няма да пише". Ха! Страхотна шегичка, нали?

Един Господ знае какво ли е обещала Джени на тази жена или пък на нейните връзки в британската армия, но във всеки случай тогава синът й преминава първия и най-важен тест за един журналист. Той поставя читателите си на първо място — разказва историята така, както я е видял. Отваря сърцето си за читателя — разбира се, той не е някакъв антиимпериалистически и антизападен поборник — нещо като предшественик на известните измъчени репортери от войната във Виетнам. Напротив, той е страстен привърженик на империята — но това не означава, че може да игнорира това, което виждат очите му — по-борбения дух и по-точната стрелба на бурите, страшните поражения на картечницата "Максим".

Никой никога не е оспорил честността на репортажите му. Харолд Никълсън по-късно казва за него, макар в друг контекст че сред многото му добродетели е това, че той "всъщност не умее да изрича лъжи". Тези думи се нуждаят от някои допълнителни уточнения: нашият герой със сигурност понякога доукрасява истината за военните действия. Но в журналистическата му работа се усеща искрена решителност да се стигне до същността на нещата.

Затова аз казвам; снобите, които го обсипват с хули, да си гледат работата — кога Ивлин Уо е написал репортаж, който поне ей толкова да се доближава до репортажите на Чърчил от Малаканд или Судан? Причината славата на Чърчил да не угасва и неговите цитати все още да са в устите на хората е, че той използва толкова много стилове — не говоря само за периодите, в които подражава на Гибън, но и за англосаксонската ясна реч.

"Ама че пиле, ама че врат!", "Ще се бием с тях на брега", "Кръв, тежък труд, сълзи и пот". "Никога в полето на човешкия конфликт толкова много хора не са дължали толкова много на толкова малко воини."

Той често пише в надут августовски стил, но фразите, които са останали в паметта ни, са шедьоври на краткия изказ. Новите думи обича също толкова, колкото и новите машини. Особено очарован е например, когато за първи път чува думата "трик" (stunt), внесена наскоро от Америка. "Трик. Трик", повтаря си той непрекъснато, а накрая обявява, че ще използва тази дума при първа възможност.

Той е един от най-големите езикови новатори на съвремието. Когато световните лидери се срещат, за да обсъдят дадена криза, те провеждат СРЕЩА НА ВЪРХА, на която се обсъжда БЛИЗКИЯ ИЗТОК или евентуално рискът, че Русия ще издигне нова ЖЕЛЯЗНА ЗАВЕСА. И трите са неологизми, които са измислени или поне често използвани от Чърчил. Понякога наистина стилът му напомня този на Гибън, друг път звучи повече като подобрен вариант на Гибън; но умът му винаги е бил плодовит и много бърз.

Всичко започва още много рано. Всъщност митовете, че Чърчил бил невзрачен ученик, са точно това — митове. Още в подготвителното училище в Брайтън през 1884 г. той е първи в класа си по класически езици. Или да вземем първото му есе в "Хароу" по темата за Палестина от времето на Йоан Кръстител. Ето какво пише за фарисеите. "Техните грешки са много. Чии грешки са малко? И ако онзи, понесъл всички предимства на християнството, се закълне, че те са по-зли от него, той извършва същото престъпление, за което току-що ги е разобличил."

Ето това е Чърчил в най-чист вид. Фарисеите са известни с острото осъждане на другите, но ако ние самите ги осъждаме остро, значи, самите ние ставаме фарисеи! Парадокс! Още дванадесет-тринадесетгодишен, той вече търси епиграми. Много преди да отиде в Индия и да прекарва там дълги следобеди, зачетен в книгите на Гибън и Маколи, той е научил наизуст 1200 стиха от "Песни за Древния Рим".

Всички тези ритми на английския език са здраво запечатани в паметта му, а като прибавим и лексиката, която се оценява на 65 000 думи — повечето хора владеят едва половината или една трета от този брой — той разполага с един непобедим инструмент да преследва всичките си взаимносвързани цели и амбиции.

Чърчил използва езика, за да драматизира и популяризира собствената си личност: той сам насочва прожекторите към себе си. За разлика от всеки друг млад хусар, той е сигурен, че ще се появи дълъг и увлекателен разказ за неговите подвизи — защото той сам ще го напише. И също като баща си умее да използва думите, за да се справи с финансовото си състояние, което е почти постоянно "на ръба".

Разбира се, семейство Чърчил не са били бедни. Подобно твърдение би било абсурдно. Но както много други благороднически семейства, и тази фамилия не разполага с "готови пари" — цялото богатство е заровено в двореца Бленхайм. Въпреки дългия списък на почитателите си сред мъжкия пол (романтичните й завоевания според някои са около 200, въпреки че Рой Дженкинс смята този брой за "подозрително кръгла сума"). Джени не я бива особено да превръща вниманието в пари — в един момент дори се налага Чърчил да предприеме съдебни действия срещу майка си, за да не й позволи да пропилее неговото — и на брат му Джак — наследство.

Разбира се, доходите му от писането са огромни по тогавашните стандарти. Ранният му успех продължава, като средните му доходи са 12 883 лири между 1929 и 1937 година — около десет или дванадесет пъти повече от парите, които би спечелил всеки друг проспериращ професионалист по онова време. Но разходите му са също огромни.

Само сметката от доставчика му на алкохол е три пъти повече от заплатата на всеки работник от онова време. Освен това той плаща за поддръжката на Чартуел, където удобствата включват кръгъл открит басейн, който той подгрява през цялата година до температура от 75 градуса — едно постижение, за което се изисква горивен котел с кокс, който е почти толкова голям, колкото използвания за отопление на цялата сграда на парламента.

В целия си подход към живота той проявява щедрост, която го прави симпатичен. Веднъж дори се хвали, че никога не му се е случвало да няма достатъчно пари да си поръча бутилка шампанско и да почерпи и приятел с още една такава бутилка. Понякога обаче се налага да се занимава с "халтура", за да може да плати сметките. На един етап изданието Нюз ъв дъ Уърлд му възлага да изготви съкратени издания на поредица от класически романи под заглавие "Преразказани велики истории на света".

Както той сам признава, не се получил някакъв "творчески" успех. Но какво толкова: все пак му плащат по 333 лири за всяка от книжките; по-точно на него му плащат 333 лири, докато неговият многострадален личен секретар Еди Марш, който всъщност върши работата, получава по 25 лири за всяка. Нека не забравяме и ужасните набези на данъчните — и тук разработката на Питър Кларк открива някои наистина зрелищни маневри.

Възползвайки се изцяло от правата си, Чърчил смята, че може да се занимава с писане дори като министър на Короната. Той продължава да работи върху "История на англоезичните народи" например дори когато вече е министър на финансите през 1921 г. Но все пак решава (или някой премъдър счетоводител решава вместо него), че за данъчни цели е най-добре да обяви, че от момента, в който е поел поста на баща си, вече не може да е "автор" и че огромните хонорари, които получава — на обща стойност 20 000 лири — трябва да се декларират не като приход, а като "капиталова печалба".

А абсурдният резултат от това е, че той не плаща нито едно пени данък! Невероятна история.

"Само глупак би писал по друга причина, освен заради парите", често казвал той, цитирайки д-р Джонсън; но в неговия случай това съвсем не е вярно. Той пише, защото темпераментът му го изисква.

Неговата личност е творческо-депресивна, тоест писането (или рисуването, или зидарството) е начин да държи "черното куче" на депресията далеч от себе си. Самият той пише за силното усещане за освобождаване, което получава след полагане на 200 тухли и написването на 2 000 думи на ден.

Но преди всичко той пише журналистически материали, история и биографии, защото за Уинстън Чърчил писането е — ако перифразираме Клаузевиц за войната — продължение на политиката с други средства. Литературните излияния са сред най-силните му оръжия в различните кампании — независимо дали срещу индийската независимост, или срещу примиренческото приемане на Хитлер.

Той умее да драматизира събития и личности по начин, който малцина други политици владеят, като добавя емоция и "цвят", угодни на собствената му кауза. Невил Чембърлейн казва съдбовните думи, че Чехословакия е далечна страна, за която британците почти нищо не знаят. Но Чърчил има литературния талант и въображението да доближи трагедията до сърцата на хората — дори и на такива хора, които може би никога в живота си не са и помисляли за Чехословакия.

Когато идва време да влезе на Даунинг Стрийт през май 1940 г., той вече е писал и чел толкова много история, че има уникално познаване на събитията, вижда ги в контекст и знае какво трябва да направи Англия. Дж. X. Плъмб подиграва "опростенческото разбиране" на Чърчил и "самодоволната му вяра" в британското величие.

"Старото празнословие на вигите отеква навсякъде в писанията му", казва той и по този начин иска да атакува основната идея, която ръководи Чърчил през целия му живот: че има нещо много специално във възхода на Англия, свободата в Англия — процесът, чрез който свободите се отвоюват от Короната, израстването на суверенния и демократичен парламент.

Как ли не, отвръща на това Дж. X. Плъмб: "Миналото е като театър в картонена кутия, който не показва нищо важно и не предопределя бъдещето". Е, поглеждам днешния свят и мога да кажа, че Плъмб не е прав. Погледнете в периферията на бившия Съветски съюз, погледнете какво се случва в страните от Арабската пролет — мисля, че повечето хора биха казали, че за тези идеали хората все още се борят и за тях все още си струва да се бориш.

Много полезно е и за Великобритания, и за света, че Чърчил е успял да формулира тази визия с такава самоувереност. Той знае какво Англия — с всичките си недостатъци — е дала на света и това му дава увереност в крайната победа.

Има и още два аспекта от литературните му усилия, които показват, че Чърчил е единственият подходящ човек да оглави държавата през 1940 г. Както признава дори самият Плъмб в своето изследване за Марлборо, има нещо "оркестрово" в способността на Чърчил да разположи и координира своя материал: той умело преминава от Холандия, през Париж, до Лондон, а после и до Седемте морета. Инстинктивно знае коя тема изисква внимание и кога точно, като в същия момент не прекъсва основния разказ. Би могло да се каже, че по същия начин ръководи и войната.

И накрая нека се върнем към тази фигура в кабинета в Чартуел, която крачи напред-назад и диктува на мисис Пеърман или на Еди Марш. Чудовищни умствени усилия са необходими, за да събере човек точните думи в главата си, а след това внимателно да ги постави на конвейерната лента на езика, така че те да излязат от другия край готови за печат.

Със сигурност практикуваната до безкрайност езикова дисциплина го е направила не само по-добър писател, но и по-добър оратор. В днешно време може и да не четем много от книгите му, но навремето речите на Чърчил обединяват духа на нацията.

Както предстои да видим, най-великият оратор на съвременната ера невинаги е говорил гладко или красиво.

Загрузка...