Фарс или никога вече самота

Глава деветнадесета

Слънцето отново залязва. Птичи глас се извисява и достига до мен. Звукът идва откъм пресечката на 31 улица и Пето авеню — там има танк от чийто купол расте дърво. Птичката повтаря няколко пъти въпроса си към мен с пронизваща яснота.

„Уиппуруил?“ — чурулика тя.

Не съм наричал никого така, нито пък Мелъди и Исадор, които се учат от мен и измислят имена на всичко. Те например рядко наричат Манхатън с името му или с „Острова на смъртта“, както го назовават на сушата. Наричат го като мен „Национален парк на небостъргачите“, без да разбират иронията, която се крие в тези думи, или пък със сухото „Анкър Уот“.

А името на птичката, която винаги се обажда при залез слънце, е същото, което й дадохме аз и Илайза като деца. То е правилно, защото го прочетохме в речника.

Харесвахме името заради суеверния ужас, който пораждаше. Когато го произнасяхме, птичката ни се струваше кошмарно създание от картина на Иеронимус Бош. А когато чуехме този звук, произнасяхме името й едновременно. То бе може би единственият случай, когато говорехме едновременно. „Викът на нощната лястовица“ — казвахме си ние.

— Нощната лястовица се обажда — чух да казват Мелъди и Исадор от онази част на фоайето, където не мога да ги видя.

Една вечер, преди моето заминаване за Кейп Код, аз и Илайза слушахме този вик. Бяхме избягали от къщата и намерихме убежище в тъмния мавзолей на професор Суейн.

„Уиппуруил“ — чу се някъде откъм ябълковите дървета.

й Дори когато допряхме главите си, не можахме да измислим почти нищо, което да си кажем. Чувал съм, че осъдените затворници често се чувствували мъртви далеч преди смъртта си. Може би така се чувствуваше и нашият гений, знаейки, че всеки момент жестокият палач ще го разцепи на два, образно казано, неопределени къса месо, на Вети и Боби Браун.

— Независимо от състоянието на нещата, ръцете ми не знаеха покой — това често се случва с умиращи хора. Бяхме взели със себе си онова, което считахме, че е най-добро от писанията ни. Свихме ги на руло и ги скрихме в една празна бронзова погребална урна.

Тя била направена да съхрани навеки праха на съпругата на професор Суейн, но госпожата предпочела да бъде погребана в Ню Йорк. Урната е зеленясала.

Але-хоп!

И какво имаше написано там? Помня, че имаше метод за определяне повърхността на кръг и един утопичен проект за създаване на изкуствени многочленни семейства в САЩ, като се даде на всеки гражданин ново второ име. Всички хора с еднакви втори имена ще му станат роднини.

Там беше и критиката ни на Дарвиновата теория за еволюцията и един трактат за природата на гравитацията. В него излагахме схващането си, че в древни времена гравитацията сигурно е била променлива.

На друго място се доказваше, че зъбите трябва да се мият с топла вода като чиниите, тенджерите и тиганите.

Але-хоп!

Илайза реши, че трябва да скрием всичко това в урната.

Пак тя сложи край на скривалището после. Когато ги напъхахме вътре, не бяхме близо един до друг, и това, което каза тя тогава, е чисто нейна мисъл:

— Кажи навеки сбогом на интелигентността си, Боби Браун.

— Сбогом — казах аз.

— Илайза — обърнах се аз към нея, — в толкова много книги, които съм ти прочел, се казва, че любовта е най-важното от всички неща. Може би сега трябва да ти кажа, че те обичам.

— Продължавай — каза тя.

— Обичам те.

Илайза помисли малко:

— Не, това не ми харесва.

— Защо?

— Имам чувството, че насочваш пистолет в челото ми. Това е просто начин да накараш някого да каже нещо, което той вероятно няма намерение да казва. Какво друго мога да кажа, а и всеки друг на мое място, освен че и аз те обичам?

— Не ме ли обичаш?

— Какво може да се обича в човек като Боби Браун?

Някъде навън, под ябълковите дървета, нощна лястовица отново зададе своя обичаен въпрос.