Фарс или никога вече самота

Глава двадесет и седма

Не видях повече Илайза след тази оргия. Чух само гласа й два пъти — веднъж, когато се дипломи рах и втори път като президент на САЩ, а тя бе

мъртва от много години.

Але-хоп!

Когато майка ми подготвяше прием в хотел „Риц“ в Бостън по случай дипломирането ми, и двамата изобщо не предполагахме, че Илайза ще разбере по някакъв начин за това и ще се върне от Перу.

Сестра ми никога не е писала, нито се е обаждала по телефона. Слуховете за нея бяха така смътни, като че ли идваха от Китай. Чухме, че пиела страшно много. И се пристрастила към голфа.

Чувствувах се превъзходно на приема, когато пиколото ме извика навън — не във фоайето, а в благоуханната, лунна нощ. Илайза бе последното нещо, което можеше да ми дойде на ума в момента.

Мислех си, докато следвах пиколото, че „РолсРойса“ на майка ми е паркиран навън и ме очаква.

Раболепието и униформата на моя водач не оставяха никакви съмнения. Главата ми бе замаяна от шампанското. Не се поколебах да го следвам, когато пресякохме Арлингтън Стрийт и навлязохме в парка и пленителната гора от другата страна.

Моят водач обаче не беше никакъв пиколо, а измамник.

Навлизахме все по-навътре между дърветата. На всяка полянка очаквах да видя „РолсРойса“.

Но вместо това той ме заведе до една статуя. Тя представляваше старовремски лекар, облечен така, както аз обичах да се обличам, когато се забавлявах. Бе меланхоличен, но горд и държеше в ръцете си спящ младенец.

Прочетох, доколкото позволяваше лунната светлина, че това е паметник в чест на първата упойка при хирургическа операция в САЩ, извършена в Бостън.

Чух някакво тракане и бръмчене откъм града, може би идваше от Комънуелт Авеню, но изобщо не го свързах с шума на кръжащ хеликоптер.

Изведнъж мнимият пиколо, който се оказа инка и слуга на Илайза, изстреля магнезиева сигнална ракета.

Всичко наоколо, осветено от тази неестествена и заслепяваща светлина, стана безжизнено и замръзнало като група статуи, тежащи стотици тонове.

Алегоричният хеликоптер, превърнал се после в чудовищен механичен ангел, се материализира в отблясъците на ракетата точно над нас.

Илайза бе там горе с мегафон.

Струваше ми се напълно възможно да ме застреля отгоре или да ме удари с торба, пълна с изпражнения. Тя обаче бе дошла чак от Перу, за да ми прочете половината от един Шекспиров сонет.

— Слушай — извика ми тя. — Слушай. И после пак: — Слушай.

Междувременно ракетата догаряше наблизо — парашутът й се бе натъкнал на короната на едно дърво. Ето какво рецитираше Илайза на мен и околността:

„Но как да те възпея аз не знам. Нали си всичко най-достойно в мен. Не зная аз кого възпявам сам във тоя стих, на тебе посветен. Да бъдем две различни същества, с отделна обич, чувства и мечти. Така ще имаш в моя стих това, което заслужаваш само ти.“’

Събрах дланите си в рупор и я извиках. После изкрещях смело и дръзко нещо, което за първи път в живота си искрено чувствувах:

— Илайза, обичам те.

Наоколо бе пълна тъмнина.

— Чуваш ли ме, Илайза? Обичам те. Наистина те обичам.

— Да, чух — отвърна тя, — но никой не трябва да казва тези думи на друг човек.

— Но аз го чувствувам.

——

Преводът е на Вл. Свинтила — бел. пр.

— Тогава и аз ще ти кажа нещо, което наистина чувствувам и мисля, братко мой.

— Какво е то?

И тя каза: „Бог да закриля и направлява ръката и ума на др Уилбър Рокфелер Суейн.“

След това хеликоптерът отлетя.

Але-хоп!