Фарс или никога вече самота

Глава четиридесет и пета

Истина ви казвам — прекланяли са се пред мен като мултимилионер, детски лекар, сенатор и президент. Но нищо не може да се сравни с топлотата и искреността на посрещането, което ми устроиха в Индианаполис като член на семейство Дафодил.

Хората там бяха бедни, заплахата от смърт тегнеше непрекъснато над главите им, от обществените услуги не бе останал и помен и бяха непрекъснато смущавани и тормозени от сражения, които се водеха съвсем наблизо. Но те устроиха такива шествия и празненства за мен и Карлос Дафодил11 Вилависенсио, разбира се, които напълно биха засенчили древния Рим.

Капитан Бърнард Ийгъл1 0’Хеър ми каза:

— Дявол да го вземе, г-н президент, ако знаех всичко това преди, щях да ви помоля да ме кръстите Дафодил.

А аз му отговорих тържествено:

— Кръщавам те Дафодил.

Но най-окуражаващото и възпитателно нещо, което видях там, бе седмичното събрание на семейство Дафодил.

Аз имах право на глас, също и моят пилот, Карлос и всеки мъж, жена и дете, навършили девет години.

С малко късмет можех дори да стана председагел на събранието, въпреки че не бях стоял в града и един ден. Председателят се избира между всички присъствуващи. На събранието, на което присъствувах същата вечер, щаскливката при тегленето на жребия бе едно дванадесетгодишно момиченце — негърче на име Дороги Дафодил7 Гарлънд.

Тя бе отлично подготвена да го ръководи, както, предполагам, и всеки от присъствуващите.

Тя се запъти към катедрата, която бе висока почти колкото нея. Тази моя малка братовчедка стъпи на един стол без всякакви преструвки и извинения. С няколко удара на жълтото председателско чукче призова аудиторията към внимание и после се обърна към смълчаните си и почтителни роднини.

— Както повечето от вас знаят, на събранието присъствува президентът на САЩ. С ваше разрешение ще го поканя да каже няколко думи, след като приключим с обичайната си делова работа. Ще направи ли някой официално предложение за това? — попита тя.

— Предлагам да бъде поканен братовчедът Уилбър да произнесе реч след деловата част на събранието — каза старецът, който стоеше до мен.

Предложението бе подкрепено и подложено на гласуване. То бе прието, въпреки че имаше привидно искрени и съвсем не шеговити „не“ и „никога“

Але-хоп!

Най-важната точка от дневния ред бе избирането на четирима души заместници на убитите членове на семейството в армията на краля на Мичиган, който бе във война с пиратите от Големите езера и херцога на Оклахома.

Помня, че имаше един снажен млад човек, ковач по професия, който заяви:

— Изпратете мен. Няма нищо на този свят, което да желая по-силно от това, да убивам „суунър“-и, след като те не са членове на семейството ни. И т. н.

За моя изненада, няколко души, които взеха думата след него, го нахокаха яко за неговата войнственост и кръвожадност. Казаха му, че войната не е забавление и тя наистина не беше — и след като се обсъжда една трагедия, ще бъде много по-уместно той да се държи сериозно, в противен случай — ще бъде изхвърлен от събранието.

„Суунър“-и бяха хората от Оклахома, а също така и всички, които служеха на тамошния херцог, т. е. тъй наречените „шоу ми“ от Мисури, „джейхокър“ — и от Канзас, „хокай“ от Айова и т. н.

На ковача бе заявено, че всеки „суунър“ е човешко същество нито по-добро, нито по-лошо от който и да е „хузиър“ — така наричаха хората от Индиана.

А старецът, който бе предложил да ми бъде дадена думата след официалната част, стана и каза:

— Млади човече, ти не си по-добър от „Албанската инфлуенца“ или „Зелената смърт“, щом като можеш да убиваш за удоволствие.

Бях поразен. Разбрах, че никой народ не съзнава, че войните, които води, са трагедии, а семействата не само го признават, но дори се чувствуват задължени да го правят.

Браво на тях.

Основната причина ковачът да не бъде допуснат да отиде на война обаче бе, че той до този момент е бил баща на три незаконни деца от различни жени и има още две други, които са сега в пещта, както се изрази някой.

Не му разрешиха да замине, защото искаше да се отърве по този начин от грижите за децата си.