Фарс или никога вече самота

Глава четиридесет и трета

Днес Мелъди и Исадор отидоха на Уолстрийт да посетят неговото огромно семейство Разбъри. Едно време бях поканен да стана член на семейството. Също и Вера Чипмънк5 Запа. И двамата отказахме.

Тръгнах да се разхождам сам към пирамидата на бебето на Мелъди на Бродуей и 42 улица, после пресякох 43 улица към стария Дафодил клъб, който се намираше на мястото на Сенчъри Дсо-сиейшън. След това се отправих на изток през 48 улица към къщата на моите родители, в която сега се помещават робите на Вера, които работят във фермата й.

Видях я на стъпалата пред къщата. Робите й се бяха пръснали из бившия Парк на обединените нации и засаждаха дини, житни растения и слънчогледи. Чух, че пееха „Олд ман ривър“. Те бяха щастливи винаги. Смятаха, че имат голям късмет, дето са станали роби.

Второто име на всички бе Чипмънк5, като приблизително две трети от тях по-рано са били Разбъри. Всеки, който иска да бъде роб на Вера, трябва да смени второто си име с Чипмънк5.

Але-хоп!

Обикновено Вера работеше наравно с робите си. Тя обичаше тежката работа. Но този път я заварих мързеливо да си играе с един красив микроскоп „Цайс“, който една от робините й беше изровила предишния ден от развалините на някаква болница. Беше се запазил през всичките тези години в оригиналната си фабрична опаковка.

Вера не усети приближаването ми. Тя се взираше в уреда и въртеше копчетата с детинска сериозност и несръчност. Явно бе, че никога преди не бе виждала такова нещо.

Прокраднах се по-близо и извиках „бау“.

Тя рязко отдръпна главата си от окуляра.

— Здравей — казах аз.

— Изкара ми акъла от страх.

— Извинявай — казах аз и се засмях. Тези старинни игри все още съществуват. И това е чудесно.

— Нищо не мога да видя — оплака се тя от микроскопа.

— Само малки движещи се животинки, които искат да ни убият и изядат — рекох. — Наистина ли искаш да ги видиш?

— Наблюдавах един опал — каза тя. Беше поставила гривна с опал и диамант на поставката на микроскопа. Вера имаше колекция от скъпоценни камъни, които преди сигурно биха стрували милиони долари. Хората й даваха всички скъпоценни камъни, които намираха, така както даваха на мен всички свещници.

Скъпоценните камъни бяха безполезни. Свещниците също, защото в Манхатън нямаше вече свещи. Хората използуваха вечерно време запалени парцали, натопени в съдове с животинска мазнина.

— Вероятно „Зелената смърт“ е в опала — казах аз, — а може би тя е навсякъде.

Между другото „Зелената смърт“ ни отмина и това се дължи на противоотровата, която бе открита случайно от семейство Разбъри. Всъщност трябваше да пазим противоотровата от престъпници, зложелатели и несигурни елементи и всички те бяха набързо изпратени на заточение в отвъдния свят във Фермата за пуйки.

Впрочем семейство Разбъри не бе дало никакви големи учени на човечеството. Те откриха противоотровата единствено благодарение на случайността. Ядяха риба, без да я чистят, и противоотровата се намираше някъде из вътрешностите й, вероятно дължаща се на замърсяването, останало от по-стари времена.

— Вера — казах й аз, — ако някога нагласиш микроскопа да работи точно, ще видиш нещо, от което може да получиш у дар.

— А какво е то?

— Ще видиш микроорганизмите, които причиняват „Зелената смърт.“

— Защо мислиш, че това ще ме накара да плача?

— Защото имаш съвест — казах. — Ти разбираш ли, че всеки път, когато вземаме от противоотровата, ние ги убиваме с трилиони?

Засмях се.

Тя обаче не се и усмихна.

— Не се смея, защото ти провали изненадата, която ти готвехме за рождения ден, с твоето неочаквано идване — каза тя.

— Как така?

— Дона искаше да ти го подари за рождения ден, — Вера говореше за една от нейните робини, — сега вече тя няма да може да те изненада.

— А-ха.

— Мислеше си, че това е някакъв изключителен по форма свещник.

Вера ми довери, че Мелъди и Исадор са я посетили още в началото на седмицата и отново са изразили горещото си желание да й станат роби някой ден.

— Опитах се да им обясня, че робството не е за всекиго — каза тя.

— Отговори ми на следния въпрос — продължи тя — какво ще се случи с робите ми, когато умра?

— Не мисли за утре — казах и аз, — защото нещата сами ще се подредят. Нов ден, нов късмет. Амин.