Фарс или никога вече самота

Глава тридесета

Съгласих се да заведа Фу Манчжу в мавзолея. Сложих го в малкото джобче на сакото си.

Чувствувах се много нисш пред него. Сигурен бях, че той има неограничена власт над мен, независимо от размерите си. Имаше и много по-големи познания дори в медицината, а може би и за самия мен. Караше ме да се чувствувам съвсем безнравствен. Бях прекалено ненаситен наистина с този си ръст. Една моя вечеря можеше да нахрани хиляда души с неговите размери.

Външните врати на оградата бяха завардени, така че трябваше да влезем през тайните коридори — другият свят на моето детство — и през пода на мавзолея.

Докато си проправях път през паяжините, аз

го попитах за новия начин на лекуване на рак чрез звук от гонг.

— Това вече е минало, сега сме още по-напред — отговори той.

— Може би това е нещо, което все още можем да използуваме тук?

— Съжалявам — каза той от джоба ми, — но вашата така наречена цивилизация е доста примитивна. Никога не ще го разберете.

— А-ха — промърморих.

Той отговаряше на всичките ми въпроси по този начин — всъщност всеки път ми даваше да разбера, че съм прекалено тъп, за да схвана нещо.

Когато стигнахме под каменния капак, закриващ прохода към мавзолея, за мен бе много трудно да го повдигна и отворя.

— Подложи рамото си тук — каза ми той. — И след това — удари на това място с тухла.

Съветите му бяха много прости и разбираеми, от което заключих, че китайците знаят повече за гравитацията и как да се оправят с нея, отколкото аз по това време.

Але-хоп!

Накрая плочата бе отместена и ние се качихме в мавзолея. Сигурно съм изглеждал по-ужасен от обикновено, защото бях оплетен в паяжини от глава до пети.

Извадих Фу Манчжу от джоба си и по негова молба го сложих върху капака на ковчега на професор Суейн.

Имах само една свещ, но Фу Манчжу извади от дипломатическото си куфарче малка кутия. Тя изпълни помещението със светлина, подобна на онази, която разпръскваше ракетата на срещата ни с Илайза в Бостън преди много години.

Той ме помоли да извадя ръкописите от урната и аз изпълних желанието му. Листата бяха абсолютно запазени.

— Всичко това е боклук — казах аз.

— За вас може да е така — отговори той и ме помоли да ги развия и разстеля върху капака на ковчега.

— Как е възможно да сме знаели като деца нещо, което да не е известно дори на китайците и до днес? — попитах го аз.

— Късмет — рече той и започна да се разхожда по листовете със своите черно-бели баскетболни кецове, като се спираше туктам да направи снимки на онова, което бе прочел. Особено го заинтригува есето ни за гравитацията — или така ми се струва сега, когато хвърлям мислено поглед назад.

Най-после той задоволи любопитството си. Благодари ми за помощта и ми каза, че е време да се дематериализира и да се върне в Китай.

— Намерихте ли нещо ценно? — попитах аз. Той се усмихна:

— Един билет до Марс за доста висока бяла дама в Перу. Але-хоп!