Фарс или никога вече самота

Глава двадесет и трета

Майка ми не остана за срещата с Илайза. Оттегли се в покоите си на горния етаж. Не исках слугите да станат свидетели на глупавия спектакъл, който тя сигурно си бе наумила, и ги освободих за този ден, като ги изпратих по стаите им. Сам отворих, когато се позвъни на вратата. Усмихнах се на мравояда, камерите и тълпата.

— Илайза, сестричке, каква изненада! Влизай, влизай — рекох и съвсем лицемерно посегнах нерешително, като че ли исках да я докосна. Тя се отдръпна:

— Не ме докосвай, лорд Фаунтлерой, защото ще те ухапя и ще побеснееш.

Полицаи попречиха на тълпата да последва Илайза и Мушари в къщата, а аз спуснах завесите на прозорците, за да не се вижда какво става вътре.

Когато се уверих, че сме сами, попитах я мрачно:

— Какво те доведе тук?

— Страстта към дивното ти тяло, Уилбър. — Тя се закашля и засмя. — Тук ли са скъпите мама и татко? О, не, скъпият татко почина, нали така беше? Или скъпата мама? Трудно е да се каже наистина.

— Мама е в Залива на костенурките — излъгах аз. Гадеше ми се от всичко това, а сърцето ми бе изпълнено с мъка и чувство за вина. Помислих си, че хлътналият й гръден кош е голям колкото кутия от кухненски кибрит. В стаята започна да вони на спиртоварна, очевидно сестра ми имаше проблеми и с алкохола. Цветът на кожата й бе ужасен, напомняше ми големия куфар на прабаба ни.

— Залива на костенурките — размишляваше гласно тя — никога ли не ти е идвало наум, скъпи братко, че нашият скъп баща не ни е никакъв баща?

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурно мама се е измъкнала от леглото някоя нощ и на лунна светлина се е съвкупила с някоя гигантска морска костенурка в Залива на костенурките.

Але-хоп!

— Илайза, ако смяташ да обсъждаме чисто семейни въпроси, то г-н Мушари ще трябва да ни остави сами.

— Че защо — Норми е единственият ми роднина и близък човек.

— Но, но… — заекнах аз.

— Нямам нищо общо с онова натруфено птиче лайно, което се представя за моя майка.

— Е. да, но…

— А и ти не си въобразявай, че сме роднини.

— Виж какво Илайза — какво мога да кажа

аз…

— Точно затова сме тук — да чуем всички онези прекрасни неща, които имаш да ми кажеш. Винаги си бил голям умник. А аз съм някакъв тумор, който трябва да се отстрани от теб.

— Това не съм го казвал никога — заявих аз.

— Други хора са го казвали и ти си им вярвал. Точно там е бедата. Ти си фашист, Уилбър, фашист и нищо повече.

— Дрънкаш глупости.

— Фашистите са нисши хора, които вярват, когато някой им каже, че са по-висши от другите.

— Но аз…

— След това желаят смъртта на всички останали — рече тя.

— Това няма да ни доведе до никъде — казах аз.

— Свикнала съм, а и ти го знаеш; нали четеш вестници и гледаш телевизия.

— Илайза, нищо ли не ти говори фактът, че мама до края на живота си няма да се оправи и да се освободи от угризенията си след всичко, което направихме с теб?

— Какво ме топли това? — отвърна тя — никога не съм чувала по-глупав въпрос от този.

Голямата й лапа обгърна раменете на Норман Мушаримладши:

— Ето човека, който знае как да помага на хората.

— Много сме ви благодарни — кимнах му аз, — безкрайно много.

— Той ми е майка, баща, брат и господбог, взети заедно. Той ми даде живот.

Каза ми: „Богатството няма да ти помогне да се чувствуваш по-добре, скъпа, но въпреки това ние ще изтръгнем паричките от ноктите на твоите роднини.“

— Хм — промърморих аз.

— Можеш да бъдеш сигурен, че те ще помогнат много повече, отколкото твоите самопризнания за вината на двама ви. Това са само празни хвалби за вашата прекалена чувствителност.

Тя се изсмя неприятно.

— Сега вече разбирам защо искате да се перчите с вината си. Все пак това е единственото нещо, което две маймуни като вас са научили някога.

Але-хоп!