Фарс или никога вече самота

Глава двадесет и пета

Продължихме като безумни. Само с божията помощ успяхме да останем в къщи, а не да се търколим навън и да се смесим с тълпата на Бикън Стрийт. Нещо в нас двамата, за чието съществуване не съм и подозирал, но което е измъчвало Илайза ден и нощ, сега празнуваше отново постигната хармония — така дълго жадувана и изстрадана.

Не можех да кажа вече къде свършвах аз и къде започваше Илайза, нито къде свършвахме ние двамата и започваше вселената. Беше величествено и ужасно. И нека това бъде мярката за количеството вложена енергия: оргията продължи пет дена и пет нощи.

След това и двамата спахме по три дена. Когато накрая се събудих, намерих се в собственото си легло. Хранеха ме венозно.

Както разбрах по-късно, Илайза била закарана в къщи с частна линейка.

Колкото до това, защо никой не ни е разделил и не е повикал помощ, обяснението е просто — с Илайза сме хванали един по един Норман Мушари, бедната ни майка и слугите.

Сега не си спомням нищо за това.

Завързали сме ги за дървени столове и сме им запушили устата, очевидно, за да ги наредим по-добре около масата в трапезарията.

Давали сме им храна и вода, и слава богу — в противен случай щяхме да станем убийци. Не сме ги пускали дори да ходят в тоалетната и сме ги хранели само с филии с масло и конфитюр. Очевидно съм излизал няколко пъти от къщи, за да купя още хляб, конфитюр и масло.

После оргията отново е продължавала.

Помня, че четох на глас учебници по детски болести и психология, социология и антропология, и т. н. Никога не съм хвърлял книга след изпита, който съм взел.

Спомням си мъчителни прегръдки, които се редуваха с период, когато седях до пишещата машина, а Илайза бе до мен. Пишех с нечовешка бързина.

Але-хоп!

Когато излязох от състоянието на кома, Мушари и моите адвокати бяха вече платили богато и пребогато на слугите за ужаса, който бяха преживели около масата, както и за тяхното мълчание относно ужасните неща, които бяха видели.

Майка ми излезе от болницата и лежеше в къщата си в Залива на костенурките.

Физически страдах само от изтощение и нищо повече.

Когато обаче ми позволиха да стана, бях така подтиснат психически, че мислех, че няма да позная нищо. Ако гравитацията бе променлива в този ден, както наистина стана след години, и ако се беше наложило да пълзя на четири крака из къщи, както често правя сега, сигурно щях да си помисля, че това е заслужена отплата на природата за всичко, което съм преживял.

Малко неща обаче се бяха променили. Къщата бе чиста и подредена.

Книгите бяха сложени отново по лавиците. Счупеният термостат бе сменен. Три стола от трапезарията бяха на поправка. Килимът бе някак по-шарен, бледите места показваха къде са били изчистените петна.

Единственото доказателство, че се бе случило нещо изключително, бяха необичайният ред и чистота. Имаше един ръкопис на масичката за кафе, където така яростно бях писал на машината по време на цялата вакханалия.

Илайза и аз бяхме написали ръководство за отглеждане на деца.

Беше ли сполучливо? Не мисля. Единственото му качество бе, че стана най-популярната книга на всички времена след Библията и готварската книга.

Але-хоп!

Беше ми толкова полезна, когато станах детски лекар във Вермонт, че я издадох под псевдонима д-р Ели В. Рокмел, една комбинация от моето име и на Илайза. Издателят й измисли следното заглавие: — „Ето, вие вече имате дете.“

По време на оргията обаче ние с Илайза дадохме на ръкописа съвсем друго заглавие и автори: „Викът на нощната лястовица“ от Бети и Боби Браун.