Фарс или никога вече самота

Глава четиридесета

Всичко се рушеше и умираше бързо и никой вече не се държеше нормално. В мен се появи мания за броене. Броях дъсчиците на венецианските транспартани; броят на ножовете, вилиците и лъжиците в кухнята. Броях пискюлите на завивката на леглото на Ейбрахам Линкълн.

Един ден стоях на четири крака на стълбата, макар че гравитацията бе нормална, дори слаба,

и броях подпорите на перилата. Изведнъж почувствувах, че някой ме гледа отдолу.

Обърнах се и видях един мъж, облечен в кожени бричове, мокасини, шапка от меча кожа и с пушка.

— Боже господи, президенте Дафодил — казах си аз, — този път наистина си се побъркал. Та това там долу е старият Даниел Буун.

Изведнъж втори мъж се появи до първия. Той бе облечен като пилот от времето, когато все още съществуваха въздушни войски, много преди да стана президент.

— Оставете ме сам да се сетя — казах им аз. — Днес е или Халоуийн’ или Четвърти юли2.

Пилотът изглеждаше ужасен от състоянието на Белия дом.

— Какво се е случило тук? — попита той.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че историята отдавна е сътворена.

— Това е ужасно — каза той.

— Ако наистина мислите, че е лошо — казах му аз и докоснах челото си с пръст, — би трябвало да видите как изглеждат нещата тук вътре.

Никой от двамата не подозираше, че аз съм президентът. По това време бях замязал на чучуло. Те изобщо не искаха да говорят с мен, нито

——

’ Халоуийн — навечерието на празника Всех святих (1 ноември) — бел. пп.

2 Четвърти юли — национален празник на САЩ — бел. пр.

помежду си. Оказа се, че не са оттук. Просто са пристигнали по едно и също време с много важни и спешни мисии.

Тръгнаха заедно през другите помещения и накрая намериха моя Санчо Панса, Карлос Дафо-дил11 Вилависенсио, който си приготвяше обяд от сухари, консервирани пушени стриди и други неща, които бе намерил. Карлос ги доведе отново при мен, като ги уверяваше, че аз наистина съм президентът, както се изрази той съвсем искрено, на „най-могъщата страна на света“.

Карлос наистина беше глупав човек.

Човекът с кожите ми предаде писмо от вдовицата в Урбана, Илиноис, която преди години бе посетена от китайци. Имах голямо желание да науча какво са търсили тогава китайците.

„Уважаеми д-р Суейн — започваше писмото, — аз съм скромна и неизвестна жена, учителка по пиано. Известна съм само с това, че бях съпруга на световноизвестен физик, от когото имам чудесен син. След смъртта му бях посетена от китайска делегация (всички бяха много дребни), един от които ми каза, че баща му, Фу Манчжу, ви познавал. Каза ми за поразяващото откритие, което съпругът ми, др Феликс Боксайт1-^ фон Петерсвалд, е направил преди смъртта си. Синът ми, който по съвпадение е Дафодил11 като вас, и аз пазим оттогава откритието в тайна, защото то хвърля светлина върху състоянието на човешките същества в Космоса, което, меко казано, е

Боксайт — боксит

много деморализиращо. Става дума за това, което ни очаква след смъртта. А то е наистина ужасно нелепо, д-р Суейн.

Не мога да си изкривя насила душата и да го нарека «небесни селения», «заслужено възмездие за греховете» или с някое друго общоприето банално име. Единственото, което мога да употребя тук, е името, което съпругът ми е използувал и което вие ще приемете, след като разберете същността му. Името е «ферма за пуйки». С две думи, д-р Суейн, съпругът ми е открил начин да се говори с мъртвите от фермата за пуйки. Той никога не е споделял по никакъв повод по какъв начин може да стане това нито с мен, нито със сина ми, нито с някой друг. Китайците обаче очевидно имат шпиони навсякъде, защото са разбрали и за това. Те дойдоха да проучат дневниците и всичко, което е останало от апаратурата на покойния ми съпруг.

След като свършиха работата си, те бяха любезни да обяснят на мен и сина ми какво ужасно нещо сме могли да извършим, ако сме знаели. Бяха разочаровани от откритието. То било нещо ново за тях, но представлявало интерес само за останките на западната цивилизация, каквото и да значи това.

Поверявам това писмо на един приятел, който се надява да се засели в Мерилънд, където живеят много от неговите нови роднини от семейство Берилиъм1, а това е близо до вас. Обръщам се към вас с «др Суейн», а не с «гн Президенте», защото писмото ми нямаше нищо общо с

——

’Берилиъм — берилий — Б. пр.

националните интереси. То е частно писмо, с което ви информирам, че ние много пъти говорихме с покойната ви сестра Илайза с помощта на апаратите на моя съпруг. Тя каза, че е изключително важно да дойдете тук и да говорите лично с нея.

С нетърпение очакваме пристигането ви. Много ви моля да не се обиждате от държанието на моя син и ваш брат Дейвид Дафодил11 фон Петерсвалд, който не може да се владее, говори мръсотии и прави неприлични жестове в най-неподходящи моменти. Синът ми е жертва на болестта на Турет. Ваша покорна — Вилма Пакисандра17 фон Петерсвалд.“

Але-хоп!