Фарс или никога вече самота

Глава двадесет и осма

Плачейки и смеейки се, аз се върнах в Риц — един двуметров неандерталоид с измачкана риза и кадифен смокинг, син като яйце на червено-шийка.

Любопитни се тълпяха наоколо, за да научат нещо за най-новата звезда на изток, появила се за толкова кратко време, както и за гласа от небесата, който зовеше към раздяла и обич. Проврях се през тях и влязох в балната зала, като наредих на частните детективи, които охраняваха вратата, да спират всички, които вървяха по петите ми.

Гостите от моя прием бяха подочули вече за чудото навън. Отидох при майка си да й разкажа какво бе направила Илайза. Учудих се, като я заварих да говори с един безличен непознат на средна възраст, облечен в евтин костюм като детективите.

Майка ми го представи като „д-р Мот“. Това естествено бе лекарят, който така дълго се бе

грижил за мен и Илайза във Вермонт. Той бе дошъл в Бостън по работа и за щастие бе отседнал в „Риц“.

Бях изпил толкова много шампанско и носех такива новини, че не знаех, нито ме беше грижа кой е той. Разказах всичко на един дъх на майка си, после се обърнах към него, изразих радостта си, че го виждам отново и побързах да се отдалеча.

Върнах се при майка си след около час, но д-р Мот си беше отишъл. Тя ми напомни кой е той. Съвсем формално изказах съжаление, че не съм му отделил повече време. Тя ми предаде една бележка, която той оставил за мен като подарък по случай дипломирането ми.

Беше написана на бланка от хотела и гласеше:

„Ако не можеш да направиш добро, поне не върши зло. — Хипократ.“

Когато превърнах къщата във Вермонт в клиника и болница за малки деца, а и в свой дом, наредих да издълбаят в камъка над входната врата същите думи. Те обаче така много смущаваха и безпокояха пациентите ми и техните родители, че се принудих да наредя да ги заличат. Звучаха им като признание на слабост и нерешителност и ги навеждаха на мисълта, че може и да не идват там.

Аз обаче не ги забравих и в действителност те не ми пречеха и не вършеха зло. Интелектуалният център, около който се въртеше практиката ми, бе еднаединствена книга, която заключих в касата една нощ — подвързания ръкопис — ръководство за отглеждане на деца, който аз и Илайза бяхме сътворили по време на оргията ни на Бикън Хил.

По някакъв необясним начин ние бяхме вложили всичко в него.

И годините летяха.

През тези години аз се ожених за жена, богата като мен. Всъщност тя ми беше трета братовчедка и се казваше Роуз Олдрич Форд по баща. Беше много нещастна, защото не я обичах и не ходех никъде с нея. Никога не съм бил вещ в любовта. Имахме дете — Картър Пейли Суейн — което също не успях да обикна. Той беше нормален и ми бе страшно безинтересен. Някак си приличаше на лятна тиква с дръжка — безличен и блед, той непрекъснато едрееше.

След развода двамата с майка му си купиха жилище на Мачу Пикчу в Перу — в същата сграда, където живееше Илайза. Не чух нищо повече за тях, дори и когато станах президент на САЩ.

А времето летеше.

Една сутрин се събудих почти петдесетгодишен. Майка ми също се бе преселила с мен във Вермонт. Продала беше къщата в Залива на костенурките. Беше станала слаба и уплашена.

Говореше ми с часове за небето.

Тогава още не знаек нищо по този въпрос.

Предполагах, че когато хората умират, те просто са мъртви.

— Знам, че баща ти ме чака с отворени обятия — казваше тя, — също и моите родители.

Оказа се, че е била права. Да очакват пристигането на други хора бе единственото нещо, което могат да правят онези, които са вече горе.

Начинът, по който майка ми говореше и описваше небесните селения, ми приличаше на реклама за курс по голф на Хавайските острови, с идеално изравнен терен и зеленина, която се спуска чак до прохладния океан.

Съвсем внимателно й отправих укор, че май така си представя рая.

— Ако се съди от думите ти, това е място, където хората пият много лимонада — забелязах аз.

— Обожавам лимонадата — отвърна тя.