Гадателката

19.

Спрях се до моята камка, поклатих глава и казах:

— Господи, Иля, нямаш право да постъпваш така. — За първи път бях разгневен от Дронски. — Твоя ли беше идеята? Или на Аби Кънингам?

Той разтърси рамената си под подплатената с хастар от заешки кожи синя униформена шуба с емблемата на московската милиция толкова силно, че качулката му падна назад.

— И на двамата, шефе. — Прокара длан по четинестата си прическа. — Направихме го с добри намерения. Случилото се с Наталия е жесток удар за теб. Според Аби не би трябвало да те оставяме сам.

— Според нея.

— Притеснява се за теб, шефе. И двамата се притесняваме.

Поех дълбоко въздух и студът попари гърлото ми. Не ми харесваше хрумването, че се нуждая от нечии грижи. И въпреки това мисълта, че хладнокръвната агентка на ФБР се притеснява за мен, погъделичка суетността ми. Ето такава объркана личност съм. Дяволите да те вземат, Константин, или се сърди за това, или бъди доволен. Но избери едното.

Погледнах Дронски и забелязах, че страда заради неодобрението ми спрямо една приятелска постъпка.

— Слушай — казах му, — благодаря ти за оказаното внимание.

Лицето му просветна.

— Само че не казвай нищо за това — посочих към светлините. — Особено на нея. Ние сме руснаци. Знаем, че животът ни не върви като трамвай по прави релси.

Погледна ме начумерен:

— Да разбирам ли, че вярваш на такива щуротии, шефе?

А вярвах ли? Ей богу, не знам.

— Разбирай ме буквално. Разбирай, че сме руснаци. И двамата знаем дълбоко в себе си, че подобни неща понякога имат своята важна роля. Аби Кънингам е живяла в различен свят.

Върху лицето на Дронски се появи познатата ми гримаса на съмнение. Обикновено ми беше симпатична. Но не и днес.

— Какво ти каза бабичката? — попита той.

— Каза ми, че според нея Наталия още е жива. — Поколебах се. — Това е някаква надежда. Ако не е нищо друго, то поне е надежда. Нали няма да поискаш от мен да се откажа от това?

— Не… — отвърна той неуверено. — Не.

Сграбчих го за рамото, докато се обръщаше да отвори вратата на своята камка.

— Кажи ми само едно нещо, Дронски. Нали вярваш, че тя е още жива?

Извръщайки се леко назад, той вдигна ръка и сложи своята облечена в ръкавица длан върху моята.

— Искам да е така, шефе. Не по-малко от теб. Но нямам вяра на подобни… — посочи надолу към панаира — карти, схеми… Не съм убеден, че могат да ни разкрият нещо, независимо в каква посока ще е то.

— Не разполагаме с нищо друго.

Обърна се с лице към мен. Не се случваше често Дронски да се заинати заради различното си мнение, но веднага разбираш, че е категоричен, когато го направи.

— Тук грешиш, шефе. Разполагаме с факта, неоспоримия факт, че до този момент всички данни сочат отвличане. Две отвличания. Нищо повече. Въпреки всичко, което успя да ни каже твоят професор по психология, нямаме капчица доказателство, че човекът, когото търсим, е склонен да убива.

Погълнах тази идея, без да я сдъвча. Нуждаех се от подхранващата енергия, която ми предлагаше.

— Така е, разбира се — отвърнах. — Нямаме доказателства, че той е нещо повече от един гнусен побъркан тип.

— Засега знаем, че става въпрос за две отвличания. Просто се придържай към това, шефе.

Бях готов да го прегърна. Понякога имам нужда от неговия непоклатим здрав разум също толкова, колкото и от ясновидството на старицата.

А може би проблемът ми беше, че имах нужда и от двете.

Прекарах една отвратителна и неспокойна нощ, измъчван от сънища. Поне пет-шест пъти Наталия и старата гадателка се сливаха в един образ и кикотейки се, „тя“ даже ме дари с любовните си ласки, преди да се събудя погнусен и дълбоко отчаян. По никое време през нощта бях на крака и въртях телефони до Сан Диего. Там денят още беше в разгара си, слънчев и зареден с оптимизъм. Долових в слушалката как медицински сестри от болницата „Скрипс“ се смеят, докато говорех с човека отсреща.

— Бих искал да направя справка за доктор Потанин, който преди време е завършил курсове по терапия в „Скрипс“ — помолих аз.

Чакането ми се видя безкрайно въпреки двете чашки водка, с които го направих по-поносимо, но резултатът в общи линии съвпадна с очакванията ми. Нямаше никакви данни за курсове по терапия, нито пък за докторат в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Пребиваването на Потанин в Съединените щати се оказа не толкова успешно, колкото го представяше той. Това не променяше реално положението, но поне показваше, че песимистичното мнение на Потанин за шансовете Наталия да е жива до голяма степен е аматьорска догадка.

Към пет часа вече бях под душа, странно свеж след белязаната с похот и смесване на лица нощ, неочаквано, невероятно сигурен, че днес ще я намеря.

Енергия пулсираше по всичките разклонения на нервната ми система. Малко след шест вече чуках на вътрешната врата в кабинета на Дронски с пластмасова чашка кафе в едната ръка, хамбургер и — боже, прости ми — сандвич с риба в другата.

— Ставай, Дронски, разкарай това животно от главата си, а още по-добре, изхвърли го през прозореца — провикнах се пред вратата. Отдръпнах се крачка назад, когато Дронски се показа с нестабилна походка и видях зад него В. И. Ленин, приклекнал така, сякаш пред градските порти напират варварски орди.

Оставих ги да закусят и отидох да търся Пински, който отговаряше за нощните дежурства. Аби беше в кабинета си и говореше по телефона. Пински стоеше прав, обърнат с лице към нея. Тя ме погледна и кимна към него.

— Какво има? — попитах го аз.

Долових вълнението на Пински, докато тътреше крака към мен като Квазимодо. Проговори със снишен глас:

— Може и да е поредният луд, шефе, а бог ми е свидетел, че тази нощ имахме работа с доста такива. Само че не приказва съвсем като луд.

— Кой е той?

— Някакъв фабрикант.

— И какво казва? — В кръвта ми кипеше оптимизъм. Сигурен бях, че днес ще е щастливият ден.

— Твърди, че е разпознал манекените, които показахме снощи по телевизията.

— Знае ли къде са направени?

Завъртя енергично глава над заоблените си рамене:

— Той ги произвежда.

— Ще отидем там — каза Аби, без да отделя слушалката от ухото си. — Тръгваме веднага.

Саша Руп беше елегантен. Днес, разбира се, елегантни руснаци се срещат по-често. Започнаха да се появяват по времето на Елцин с недодялани прически и ръсещи долари като пърхот. Но не след дълго костюмите им започнаха да стават по-добри, златните бижута — по-дискретни и дори бодигардовете им започнаха да използват френски одеколон. Руп, както ни разказа, посрещайки двете милиционерски камки на паркинга, бил забогатял благодарение на личната си инициатива. Когато бил на двадесет и две години, наел големия, неизползван вече от военните хангар за ремонт на хеликоптери. Разположен близо до северната магистрала, той се оказал идеален за неговата фабрика. За съветските му обитатели напомняше избледняла рисунка над вратата, изобразяваща голям боен хеликоптер, наклонен като за атака и изстрелващ ракети, които изписваха с двуметрови букви: „351-и боен вертолетен полк“.

Чернокос и черноок, с тънки мексикански мустаци, Саша Руп беше облечен в тъмен костюм и жилетка на тънки бели райета, с червен хастар и със затъкната в джобчето до ревера кремава копринена кърпичка. Ако бе започнал бизнеса си на двадесет и две, значи едва ли е било преди повече от четири или пет години. Но това, което ме заинтригува, беше името. Руп в никакъв случай не е обичайна руска фамилия.

— Когато бях ученик — казах аз, — в тридесет и шесто основно, тук, в Мурманск, в класа ми имаше едно момче с фамилия Руп. Лука… Лука Руп.

Саша се усмихна.

— Моят по-голям брат Лука. За съжаление не е съвсем пълноценен. Работи при мен.

Вървяхме към входа по бетонната писта почти в колона — Руп и аз малко по-напред, Дронски и Аби на опашката.

— Имал съм късмет, че съм изпаднал от примката на семейството още в ранна възраст, инспекторе. Майка ми е изпила последната си порция водка само няколко години след като съм се родил. Лука вече се е бил хванал на някаква работа. По-голям е от мен с четиринадесет години.

— Вашата съдба каква е била?

— Взели са ме в приют. Така му казват. В интернат, дом за отглеждане.

— А Лука?

— Измъкна ме оттам веднага щом това стана възможно за него. Отгледа ме и ме възпита така, както можа. Не мислете, че принизявам достойнствата на брат си. Лука е благороден човек. Чувствителна душа. Дайте му възможност да направи нещо за общото благо и той ще я грабне с двете си ръце.

— Както бихте постъпили и вие самият — казах аз, надявайки се да ми бъде простено за тази забележка.

— А нима не ви потърсих аз? — Усмихна се. — Моят принцип е… „Помагай, за да ти се помогне“.

— Имате нужда от помощ ли?

Бяхме стигнали пред главния вход — врата, изрязана в масивния портал на хангара.

— Имам нужда от известно разбиране, инспекторе. Причината да не успеете да откриете производителя на тези манекени е, че аз не съм регистриран като такъв. Една фабрика плаща данъци. А една образователна организация не плаща.

— Значи вие се водите образователна организация, така ли да разбирам?

Дронски и Аби ни настигнаха при вратата.

— Ние сме Мурманска балетна школа. Подготвяме ученици за постъпване на работа в западни балетни фирми.

— Данъчните вярват ли на това?

Той отново се усмихна, широко и непринудено.

— Естествено, имат нужда от редовно убеждаване… — Потри палеца и показалеца на едната си ръка. — Но са склонни към сговорчивост. Приемат, че производството на манекени е само съпътстваща дейност, че ги използваме като помагала в обучението. — Обърна се към Аби и я поведе напред. — Слушайте, в момента тук е кучи студ. Парното се скапа с помощта на брат ми Лука. Но кабинетът ми е със самостоятелна система. Обещавам ви уютна температура от двадесет и пет градуса. Ако желаете, ще можете да… — огледа с усмивка фигурата на Аби от главата до петите — се посъблечете.

Той отвори вградената в огромния портал врата и влязохме в едно внушително съоръжение. Високият близо двадесет метра покрив се извиваше в дъга и се спускаше до земята. От най-високите метални греди висяха избелели военни знамена от коприна. Цялото помещение бе опасано с три етажа балкони, като на горните два имаше редици от голи жени без коси, застинали в мълчаливи елегантни пози. Извърнех ли глава в някоя посока, те сякаш започваха да кръжат около мен. Едва се сдържах да не хлъцна, когато изведнъж си спомних за видените от гледачката призрачни женски фигури. Обзе ме неудържимо вълнение. Горях от желание да се обърна към Аби и да й разкажа… Успях да се спра в последния момент. За какво щях да й говоря? За виденията на някаква си бабичка, нищо повече.

Спуснах погледа си надолу. Най-долният балкон беше също толкова населен. Само че там фигурите бяха облечени и с перуки. Стояха облегнати на парапета с цигари в оцветените устни или пък стояха изправени с отметнати назад глави, все едно че оценяват високомерно външния вид на околните. В тази привидно пренаселена сграда се натрапваше усещането за тишина.

— На колко работници плащате? — попитах аз.

Той посочи към две портативни кабинки в отсрещния край на хангара и десетина метра дълга машина от оксидиран метал до тях.

— Шприца за латекс внесох по море от Норвегия. Той ангажира четирима оператори. За опаковането и дистрибуцията са нужни още шест. Две хубави момичета в канцеларията и това е всичко. Общо дванадесет. Това е едно малко и стройно предприятие.

— А каква работа върши брат ви тук?

— Попитайте го лично. — Той се обърна и се провикна към тавана на хангара. — Лука. Лука! Домъкни се тук за малко. Един стар познат е дошъл да те види.

Дронски се бе отделил от групата, за да разгледа манекените с балетни трика, които стояха подпрени реалистично на парапет за упражнения.

Аби отвори чантата си и подаде на Саша Руп подвързана със спирала папка.

— Разгледайте тези, господин Руп. Смятате ли, че са от вашето производство?

Саша взе папката от ръката й и я разтвори. Вътре имаше снимки в лице и гръб на манекените, изобразяващи Джоун Фаулър и Наталия. Перуките и гримът им бяха свалени и стояха изправени голи и бледи на черен фон. Аби ги погледна над рамото на Саша, след което вдигна намръщена очи към балконите над главите ни. Когато Саша затвори шумно папката, погледът й се върна на лицето му.

— Е?

Той се обърна към нея.

— Всичко в тях говори, че са наши. Височината, физическите пропорции, дори изражението. И двете са вариации по един оригинал, моделиран от брат ми Лука.

— Значи категорично са ваши.

— Няма никакво съмнение.

Ноздрите на Аби се разшириха от задоволство. Аз също предполагах, че това е първата ни голяма крачка напред в разследването. И бях сигурен, че днес ще е моят ден.

— Това, което ни интересува, естествено — каза Аби, — е кой би могъл да се сдобие с такъв манекен.

— Ние ги наричаме кукли. Не искате ли да разгледате асортимента, който предлагаме?

Аби отказа с поклащане на глава.

— Нека да поговорим за вашите клиенти. Какви хора преобладават сред тях?

Саша започна да отброява на пръсти.

— Продаваме неголямо количество на по-реномираните магазини за облекла в Петербург и Новгород. Дори в Москва изпратихме цял самолет със стока за новия магазин „Париж-Париж“. Но основно търгуваме със Запада. Изнасяме ги през норвежката граница. По този начин подбиваме западните цени с петдесет процента и повече.

— Изнасяте контрабандно за западните държави?

Той вдигна пръст.

— Мисля, че постигнахме джентълменско споразумение.

— Остава в сила — каза категорично Аби.

— Добре. Благодарение на това, че норвежката граница е само на осемдесет километра западно оттук, местоположението ни е благоприятно за експорт.

— А какво ще ни кажете за местния пазар, тук, в Мурманск?

— Крайно разнообразен е. Ще се изненадате от широкия спектър на употреба. Продаваме даже и на милицията, инспекторе, за тренировъчни цели.

— Погледнете снимките отново, Саша — казах аз.

Той разтвори папката. Прокарах показалеца си успоредно на две дълбоки линии, едната на гърба на единия манекен, а другата — на бедрото.

— В такъв вид ли ги продавате на богатите си западни клиенти?

— Не. Това го наричаме машинно охлузване. Често се случва при започване на нова партида.

— Изхвърляте ли ги, когато се получат така?

Той приглади и без това лъщящата си черна коса.

— Не може да се каже, че това е някакво перо в дейността ни, но ги продаваме тук на художници, фотографи и бог знае какви типове. Като дефектна стока.

— Как се продават?

— На отделни бройки, обикновено неопаковани. Лука се занимава с магазина. — Той вдигна енергично глава и започна да оглежда балконите. — А къде е той впрочем? Спотайва се някъде като подплашена лисица. Гласът му се извиси до крясък. — Лука, дърта грозна шафрантийо! Слез тук.

Потропване на токчета, тътрещи се изключително мързеливо по балкона над нас, привлече погледите ни към група кукли с бански костюми. Сред тях се появи истинско момиче и провеси руси коси над парапета.

— Лука се е измъкнал някъде навън, Саша. Искаш ли да го намеря?

— Не. — Саша поклати раздразнено глава. — Ще се изясним с него по-късно. — Обърна се към Аби: — Заради вас е — каза той с широка и многозначителна усмивка. — Страшно е срамежлив пред красиви жени. Сигурно се е скрил в магазина.

Лицето на Аби остана хладно като тъмен мрамор.

— Все пак ще трябва да разговаряме с него — каза тя.

— Аз ще свърша тази работа. — Тръгнах веднага. — Тъкмо ще подновим познанството си.

— Винаги ли е бил такъв? — попита Саша. — Имам предвид, когато е бил ученик.

Спрях се. Искаше ми се да отговоря дипломатично.

— Не го помня много добре. Постъпи в училището със закъснение. Година или две след нашия набор.

— Сигурно е било така. На семейството, или по-точно на това, което е било останало от него, не му е провървяло много в Ростов. Върнали са се в Мурманск малко преди да се родя.

Кимнах бавно, без да свалям поглед от него. Този по-малък брат ми изглеждаше уникално неприятен. Сигурно съм го погледнал злобно, защото вдигна ръце с разтворени длани към мен и се ухили широко.

— Само го споменавам… — Изсмя се гърлено. — Нищо повече.

Бутнах вратата на дългата ниска барака, която някога е била спално помещение на десантна хеликоптерна рота, и тя се отвори. Вътре беше тъмно и миришеше силно на боя. От двете страни имаше тъмни силуети, застанали в неподвижни и неестествени пози. Настолна лампа в дъното на дългата стая светеше над главата и ръцете на мъж, който оцветяваше подпряно пред него латексово лице. За миг останах на място заинтригуван: той боядисваше с двете ръце едновременно.

— Ще включа цялото осветление — казах с висок глас. Натиснах ключа и на тавана примигнаха луминесцентни лампи, след което заляха с грозна светлина голите манекени. Отвъд прекия обсег на тази светлина обвити в мрак рафтове, претъпкани с книги, буркани с бои, гърнета с четки, длани, ръце, ходила и тук-там по някой латексов бюст заедно с главата, опасваха всички стени.

— Лука Руп, помниш ли ме? — попитах аз.

Главата се извърна. Над иначе младото лице висеше вълнист посивял перчем.

— Помня те. Трийсет и шесто основно — каза той. — Стана на крака, с ръст малко над средния, слаб, с едри длани, всяка от които държеше по една тънка китайска четка. — Заповядай. — Докато вървях към него, той се обърна и се забави малко, за да остави четките в буркан на бюрото. Разбрах, че е човек, свикнал да разговаря с дълги, мълчаливи паузи. — Нали мога да се обръщам към теб с Константин? — попита през рамо.

— Разбира се. — Огледах обстановката наоколо. — Рисуваш с двете ръце едновременно.

— Според преданията най-добрите художници на китайски порцелан са умеели да работят с двете си ръце.

— На странно място работиш. Какво е това, ремонтна работилница ли?

Обърна се с лице към мен.

— Също и мястото, където живея. — Посочи към кушетка до голяма чугунена печка в един от ъглите, отрупан с книги. Над леглото висеше ловна двуцевка, окачена на кука.

— Това лупара ли е? — попитах аз. Италианска пушка за отстрелване на вълци. — Ловец ли си?

Посочи към вълча глава, окачена високо на стената:

— Ловувам, но не заради спорта. Вълците се хранят с горски дивеч. Примамвам ги, както правят работниците от дивечовъдните стопанства. Влача парче еленово месо.

— Оставяш месото на някоя поляна и чакаш на гюме, докато дойдат вълците?

— От ловната дружинка получавам по сто рубли за вълча глава. Така си допълвам изкараното от повредените кукли.

Той се приближи към мен, бършейки ръцете си с парцал. Под светлината на луминесцентната лампа видях, че това, което бях помислил за сив кичур, беше по-скоро русо, отколкото сиво, а лицето му, макар и все още сравнително младежко, ми се стори изопнато и напрегнато, когато ми се усмихна сдържано и с притеснение.

— Едно време виждах в теб божество — каза той и протегна коравата си кокалеста ръка. — А в твоя приятел, оня дребен и подъл побойник, Рой Ролкин, господар на подземния свят.

— В общи линии и сега си е такъв. С тази разлика, че за щастие властва над подземния свят в Будапеща.

— Мразех го. Но ме беше страх от него. От теб никога не съм се страхувал. Ти беше едър, но никога не си бил побойник. Виждал ли си се с Ролкин?

— Не по мое желание. — Какво друго можех да кажа за Рой? Нямах никакво желание да си призная, че съм разговарял с него през последните няколко дни. — Лука, налага се да поговорим. Знаеш ли каква е причината?

Отново последва дълго мълчание от негова страна. В крайна сметка отговори:

— Да. Разбира се, че знам.

— Имах предвид, че сигурно знаеш защо искам да поговорим за куклите.

— Да. Саша ми каза, че се е обадил в милицията. Видях ви от балкона. И теб, и тъмнокожата жена.

— Саша идентифицира двата намерени манекена като произведени в тази фабрика.

— Никой друг не ги произвежда.

— По всяка вероятност са придобити чрез покупка от тази работилница.

Той закима съвсем бавно:

— И сега искаш да кажеш, че аз съм виновен, задето съм ги продал на някой, който е извършил това ужасно нещо? — Очите му се стрелкаха като на вълк в капан.

— Не става въпрос за това, Лука. — Неволно отново станах онова срамежливо, нервно дете отпреди тридесет години. Момчето, което стоеше настрана, защото не желаеше да се включи в групата пишлигари, които Рой учеше как да мастурбират. — Искам само да знам имаш ли някакъв регистър на продажбите.

Заклати глава още преди да се изкажа.

— Саша категорично не иска да се води никакво счетоводство. Казал ми е да продавам само срещу заплащане в брой.

— А кои са купувачите?

— Притежатели на малки магазинчета, понякога художници или скулптори…

— Предимно местни хора?

— Хора, които идват откъм града. Купуват части или понякога цели дефектни кукли. Аз рисувам и ремонтирам най-слабо повредените.

— Колко цели кукли си продал през последната година?

— От работилницата ли? Може би тридесет-четиридесет. Дали има и толкова. Саша ми позволява да задържа парите. По този начин ми плаща.

— Тридесет или четиридесет? — Вдигнах лице към тавана. — Значи познаваш повечето от клиентите си.

— Повечето ли? Да, предполагам, че ги познавам.

— Господи. Започвай да пишеш.

— Сега ли?

— Сега, Лука. Искам да ми направиш колкото можеш по-пълен списък. На всички, които са купували през последните няколко месеца.

— И за частите ли се отнася?

— И за частите, ако от тях може да се сглоби цяла кукла.

— Ще трябва доста време.

— Не разполагам с време, Лука. Знаеш защо.

Погледна ме напрегнато, чувстваше се неловко да продължи разговора.

— Заради жена ти… Втората ти жена — каза най-после той.

— Да. — Бях забравил, естествено. Той би трябвало да познава първата ми жена, Юлия, от детските години в тридесет и шесто основно училище. — Започвай да пишеш, Лука. Още сега.

Той пристъпи заднишком към бюрото си и едва не събори настолната лампа. Хвана я в последния момент и седна вдървено на стола.

— Спомняш ли си какво си правил миналата събота вечерта? — попитах.

— Сигурно съм бил тук. Да, тук съм бил.

— В събота вечерта. А през нощта?

— Дали не бях на лов? Да, възможно е да съм бил на лов в гората.

— Успя ли да убиеш вълк тогава?

— От две седмици не съм убивал вълк.

— И, естествено, онази събота си бил сам.

— Винаги ходя сам на лов, Константин. Всичко правя сам.

Кимнах разбиращо и казах:

— Ще се върна за списъка след десет минути. Прерови спомените си така, както майка пощи главата на детето си за въшки.

— Ще го направя… — Сложи бележник на бюрото и започна да пише.

Тръгнах към вратата. Не бях направил повече от крачка-две, когато почувствах неприятна като електричество тръпка да пълзи нагоре по гърба ми. Стигнах до вратата и изключих луминесцентното осветление. Лука продължаваше да седи зад бюрото и настолната лампа светеше директно в лицето му. Той обаче не сваляше поглед от мен.

— Сетих се за нещо, което ми спомена Саша — казах аз. — Какво е принудило семейството ви да се изсели от Ростов?

— Знаеш как стават нещата с решението на някое семейство да смени местожителството си. По причини, които са изглеждали важни в дадения момент. Вече не си ги спомням. Тук, на север, винаги има повече работни места. Хората не си падат по студа.

Това не беше цялата история. Не обясняваше причината, заради която на семейството не му е провървяло в Ростов.

— А останалото, Лука? — попитах аз.

Извърна глава встрани към силната лампа на не повече от педя от очите му. Тръгнах бавно към него с ръце в джобовете на балтона и се спрях на десетина крачки от него. Упорито не обръщаше глава към мен.

— Защо стана така, Лука? Защо дойдохте в Мурманск?

Погледна ме и започна да примигва с толкова невинни очи, че веднага ми напомни за бухал. Но бухалът не е невинно същество, нали? Той е жесток хищник.

— Заради една семейна трагедия — отвърна той. — Напуснахме Ростов малко след като умря сестра ми. Майка ми ме доведе в Мурманск, където поне имаше двама-трима роднини.

— И тук се роди Саша.

— Така и не разбра кой е баща му. — Изкриви устни в кисела гримаса. — Не вярвам и майка ми да е знаела. Поне не е знаела със сигурност. Почина скоро след като Саша се роди.

Кимнах към листа пред него.

— Напиши го колкото можеш по-бързо. И колкото можеш по-подробно. Разчитам на теб, Лука.

Кабинетът на Саша се различаваше коренно от разхвърляното гнездо, което си бе създал Лука. Заемаше по-голямата част от едната от добре отоплените постройки, които ни показа, и беше обзаведен в новоруски стил. Абсолютно всичко вътре беше от Норвегия или Финландия. Предпочитаните материали бяха палисандрово дърво, хромирана стомана и черна кожа.

Момиче, чието име се оказа Неса, остави табла с кафе върху бюрото на Саша, който я проследи мълчаливо с поглед как потропва с високите си токчета по брезовия паркет. Когато вратата се затвори след нея, той започна да ни подава чашите с кафе.

— Казвате, значи, алибита? — Поднесе чаша на Аби. — За всички, които работят тук!

Тя взе кафето от ръката му и отказа с поклащане на глава предложените мляко и захар.

— Именно, господин Руп. Следобед ще изпратим работна група. Разпитването на дванадесет работници няма да отнеме много време.

Саша Руп изпъна бузата си с език, ужким замислен.

— Трябва да ви кажа, че моето малко и стройно предприятие ползва услугите на около двадесет младежи от казармите на военновъздушните сили, покрай които сте минали, идвайки насам.

— За каква работа ги използвате, Саша?

— Нали знаете как е, инспекторе. Министерството на отбраната не е в състояние да плаща на генералите си, а генералите не могат да плащат на обикновения „Иван“. Така че се получава нещо като служба на обществото. Преди време те са обслужвали тази площадка за ремонт на хеликоптери. Сега секат дърва за отоплението на хангара, разтоварват гранулата, който внасяме от Финландия. Вършат хамалската работа.

— Възможно ли е част от тези войници да са имали достъп до куклите?

— Не виждам как би могло да стане. Между другото водя строга отчетност на стоката. Единствената възможна пробойна е през дейността на брат ми Лука.

Секретарката влезе, за да ми предаде списъка на Лука Руп, и аз прегледах набързо имената. Никое от тях не ми говореше нищо до момента, в който обърнах на втората страница. На нея имаше само едно име. „Болница «Лермонтов»… 17 ремонтирани, 14 ноември 2016 г.“

Докато Саша седеше върху страничната облегалка на фотьойла на Аби, аз продиктувах на Пински в Манастира първата страница от списъка и му наредих:

— Привикай ги всичките.

— Не е ли по-добре първо да ги посетя в домовете им?

— Нямаме време. Привикай ги. Ще разговаряме с тях в Манастира.

— Ама къде ще ги събера бе, шефе? Двадесет и пет души.

— Накарай някого да хвърли едно око в мазето. — Спомних си за времето, когато в Манастира се помещаваше командваното от майор Рой Ролкин подразделение на тайната милиция. — Ако не ме лъже паметта, там има място за два пъти повече хора.

Когато затворих телефона, Аби и Дронски вече бяха станали на крака. Допих си кафето набързо и ги последвах през хангара към изхода. Саша бе изостанал назад и аз, вървейки към колата, отново се оказах до него.

— Е, инспекторе, имате ли заподозрени? — Дръпна ме за ръката. — Брат ми Лука заподозрян ли е? Наистина е странен тип, но е безобиден.

— Всеки, който е имал достъп до тези кукли, е заподозрян. Едва ли е необходимо аз да ви казвам това.

— Дори и аз, при положение че ви извиках тук?

— Дори и вие. Къде бяхте, Саша, например в събота през нощта?

— Американката вече ми зададе този въпрос. Отговорих й, че съм се забавлявал в кревата.

— С кого?

— Непозната хубавица… — Нарочно удължи паузата. В черните му очи играеха искри. — В Санкт Петербург. Хотел „Николай Втори“. Посъветвах агент Кънингам да им се обади. Няма начин да не си спомнят за мен. Дадох юнашки бакшиш и наех царския апартамент.

— Тя със сигурност ще провери. — Погледнах го в лицето, но очите му вече бяха обърнати към Аби.

— Бива си я американската ви колежка — изрече той с възхищение. — С удоволствие бих мушнал крак между нейните.

— Имам чувството — отвърнах бавно, — че може да останете без крак.

Той се ухили неуверено.

Извадих списъка на Лука и го отворих на втората страница.

— Какво ще кажете за това?

Той я погледна спокойно.

— От „Лермонтов“ взимат част от дефектната ни продукция, бях забравил. От най-евтините екземпляри. Основно онзи, дето отговаря за лудницата, доктор Потанин. Казвал ми е, че използвали куклите за сеанси по групова терапия. Направо ми се смръзва кръвта, като си помисля как онези луди се изповядват пред кукли, които не могат да им отговорят.

— А от други отделения в „Лермонтов“?

Физиономията му стана сериозна.

— Използват ги в центъра за квалификация по спешни случаи и произшествия… В школата за медицински сестри на последния етаж. Дори лично аз съм ги доставял там. — Отново пусна на воля широката си усмивка. — Работим и за общественото благо.

Обърнах се към камката. Дронски бе седнал до шофьора. Казах довиждане на Саша и понечих да седна на задната седалка до Аби. Погледът ми попадна на Лука, застанал на вратата на бояджийската ри работилница с познатото ми вече изражение на недорасло и притеснено момче.