Гадателката

24.

Музиката вътре спря. Чух глас — неуверен и боязлив, стори ми се, но си спомних за мускулестото тяло.

— Кой е? Кой се е сетил да дойде по това време?

Накарах го да чака в напрежение няколко дълги секунди.

— Константин Вадим съм — отвърнах. — Отвори!

В продължение на две или три минути отвътре се чуваха трескави движения. Почуках още два пъти, преди да защракат резета и ромб жълта светлина да озари снега край мен. Руп, вече облечен с дънки и тъмен пуловер, с набързо почистен грим от лицето, се появи зад открехнатата на не повече от петдесет сантиметра врата. Въпреки това успях да зърна кървящата вълча глава на масата.

— Късно е — каза той по-скоро боязливо, отколкото с агресия. — Какво те интересува, Константин?

— Твоят микробус — отвърнах, сочейки с палец над рамото си към белия фолксваген, паркиран между хангара и бараката на Лука Руп. — Във фургона му има нещо.

Видях как физиономията му става недружелюбна.

— Нещо ли? Какво?

— В теб ли са ключовете? — Проследих го с поглед, докато ги вадеше от задния си джоб, и ги грабнах от ръката му. — Хайде да отидем и да видим.

— Чакай да си взема палтото.

— Няма нужда. Ще се забавим само минутка.

Тръгнахме към белия микробус.

— Тази вечер застрелях вълк — каза той в опит да обясни онова, което предполагаше, че може да съм видял през полуотворената врата. — От Съюза на ловците изискват да им занеса главата, за да ми платят.

Кимнах с разбиране и тръгнахме към задницата на микробуса.

— Не ми разказа нищо за Ростов, Лука — казах уж колкото да подхвана разговор.

Той започна да примигва.

— Разкажи ми сега.

Трепереше, понеже беше без палто.

— За Ростов ли? Какво толкова има да ти разказвам?

— За времето, когато си живял в Новочеркаск, Лука. За Елена.

Сепна се насред крачката си, но после продължи да върви с наведена глава.

— Това беше много отдавна — измънка той. — Майка ми работеше в завода за шампанско. Саша не беше роден.

— Искам да чуя за Елена.

— Сестра ми Елена… Умря там, в Новочеркаск.

— Била е убита.

Спря се на място.

— Не знаем със сигурност. — Лицето му се кривеше, готов бе да заплаче. — Може и да е избягала. Може да е била отвлечена. Така и не разбрахме какво точно е станало.

— Била е отвлечена — казах безцеремонно. — От вашия съсед Андрей Чикатило.

Погледна ме, мигайки бързо, устните му се движеха.

— Същият Чикатило, който е убил повече от петдесет души — не се отказах аз. — Главно момичета на възрастта на Елена.

— Да.

— След като сестра ти изчезна, след като я е убил, колко време продължихте да живеете под апартамента на Чикатило?

Усетих, че съм улучил оголен нерв. Той пое дълбоко въздух през зъби и отговори:

— Почти една година.

— Всеки ден ли го виждаше?

— Тогава още не знаехме нищо за него. — Погледна ме в очите. Не желаеше да говори, но знаеше, че няма избор. — Показваше съчувствие. Идваше долу при нас. Търпеливо слушаше, докато майка ми говореше за Елена. — Лука Руп повдигна рамене и потръпна. — Понякога ни носеше малки торти. Или цигари за майка ми. За да облекчи мъката й.

Последва продължително мълчание. Сигурен бях, че има вина за нещо. Иначе защо щеше да крие историята толкова години?

— Ти харесваше ли Чикатило? И с теб ли се държеше мило?

Започна да диша тежко, все едно че току-що е участвал в надбягване.

— Да, държеше се мило.

— Даваше ли ти подаръци?

Дъхът вече свистеше между зъбите му.

— Какво е това? — Спря се със стиснати устни. — Какво правиш? — Погледна към микробуса. — Какво означава това? — Очите му примигваха уплашено. — Каза ми, че има нещо в микробуса.

Отключих задната врата. Той вече трепереше на мощни, неконтролируеми тласъци. Черното поло не беше в състояние да го защити от нощния студ.

— Виж сам — отвърнах и отворих вратата.

Той се приведе напред и започна да се взира в мрака. Когато стигна границата на равновесието, аз го изритах силно с коляно, като по този начин го натиках във фургона на микробуса.

Чух изплашения му вик, зърнах за момент лицето му и тогава, докато се търкаляше по железния под, затворих рязко вратите.

За момент останах неподвижен на мястото си. Пределно ясно съзнавах каква граница прекрачвам. Извадих от джоба си бутилката уиски на Аби, която носех за всеки случай, отвинтих капачката и буквално напълних устата си. Той заблъска с юмруци по железните стени на микробуса. От мястото, където бях застанал, чувах само приглушените му крясъци, без да ги разбирам. Отидох бавно до предницата на колата, седнах зад волана и запалих мотора. Извърнах глава назад и го видях, по-точно тъмните очертания на лицето му, през металната решетка на вътрешното прозорче.

— Какво правиш, Константин? — Гласът му прозвуча през металната решетка като изтерзан шепот. — Какво ще правиш с мен?

Бях се върнал мислено назад във времето към онзи момент, когато Лени отметна зеленото платно от трупа на Джоун Фаулър с цинично неподходящия си танцов жест и тананикане. Обърнах се към Руп зад решетката.

— Ще се попързаляме — изсъсках в лицето му. — Ще се пързаляш дотогава, докато плътта и кокалите ти се разпаднат. Ще се пързаляш, докато ми кажеш какво си направил с жена ми.

Включих на скорост. Чух го как драпа като звяр да се добере до решетката.

— Повярвай ми, Константин… Трябва да ми повярваш…

Обърнах се напред и отпуснах педала на амбреажа. Микробусът потегли рязко и той се изпусна от решетката, отхвръкна назад и се блъсна звучно в задните врати.

Натиснах спирачките и Лука се хлъзна обратно напред. Извърнах глава и видях как пребледнялото му лице се появява в рамката на решетката, все едно че е затворник. То си беше точно така. Мой затворник. И трябваше да го осъзнае, да го разбере практически.

— Къде е тя? Къде я държиш?

Гласът му прозвуча като шепот през решетката:

— Моля те, изслушай ме… Трябва да ме изслушаш. Кълна ти се, Константин, нямам нищо общо с изчезването им.

— Те са били в този микробус — изкрещях в лицето му през решетката. — На коляното на Джоун Фаулър е имало залепнал вълчи косъм, изрод такъв!

— Кълна се… — опита се да заговори той в момента, когато натиснах газта.

Престанах да обръщам внимание на жалните викове във фургона на микробуса. Потеглих, хвърляйки фонтани сняг с гумите…

Езерото е истинско чудо на природата. Образувало се е във вдлъбнатия като чаша връх на един хълм и лятно време често заплашва с преливане. Но сега, когато се изкачихме по криволичещия път и преодоляхме ръба на чашата, замръзналото езеро беше матовобяло под лунната светлина, строго охранявано от „Альоша“ — гигантски каменен паметник на съветския пехотинец от Втората световна война. Във фургона на микробуса Лука Руп сменяше периоди на пълно мълчание с отчаяни крясъци и протести, че е невинен. Едва когато се отклонихме от прокарания път и заподскачахме по неравния каменист терен покрай езерото, тонът му се промени.

— Какво ще правиш? — повиши изплашено глас. — Къде ме караш?

Натиснах педала. Старият микробус набра надолу по стръмнината седемдесет, осемдесет километра в час, а на леда стъпихме почти със сто. Само няколко прозореца светеха в хотел „Панорама“ на брега от лявата ми страна. Натиснах спирачките, гумите изсвистяха и задницата рязко поднесе. Едно извиване на волана доведе до пълно завъртане с голям радиус, а следващото докосване на педала на спирачките накара микробуса да направи главоломна тройна въртележка.

Зад себе си чувах как, подхвърлян от инерцията, Руп се влачи и блъска по стените на микробуса. Политаше напред към кабината и в следващия момент се удряше в задните врати, ту охкаше, ту крещеше от болка и страх, докато танцувахме лудешки валс по просторната и гладка замръзнала повърхност на езерото.

Луната се скри зад сив облак и заваля сняг. Трудно бих могъл да си представя що за лудост би се сторила тази гледка на някой страничен наблюдател — потеглящ стремглаво микробус, чийто шофьор натиска рязко спирачките и го завърта като пумпал на леда. После, след като почти е спрял, отново полита с бясна скорост под сипещия се сняг, пробивайки с фаровете си ярки тунели в мрака. Колкото до мен — карах като обладан от зла сила, а то си беше така, стисках волана, докато се въртяхме, и не виждах почти нищо друго освен движещото се несекващо перде от сняг, което създаваше илюзията, че лъчите на фаровете едва успяват да догонят въртящия се автомобил.

Бяха изминали минути, може би пет или шест, преди да осъзная, че думкането от тялото на Руп по железните стени вече не е придружено от стонове и болезнени викове. Ускорих за последно микробуса, натиснах спирачките и пуснах волана. Хлъзгахме се заднишком с петнадесет-двадесет километра в час, когато отскочихме след удар във висок участък от брега, завъртяхме се за последно и постепенно спряхме.

Трудно бе да разпознаеш Лука Руп в това, което измъкнах от задницата на фолксвагена. Беше почти в безсъзнание, с разбит нос, а от устата му излизаха кървави мехури. Стенеше, фъфлеше някакви думи и изречения, които не можех да разбера. Хванах го за предницата на пуловера и го вдигнах, така че да седне превит на задната броня на микробуса. Лицето ми беше само на сантиметри от неговото.

— Недей да говориш, само слушай. Чуваш ли ме?

Главата му кимна напред.

— Ще ти задам само един въпрос, Лука. Къде е тя? Къде си я скрил?

Отметна главата си назад. Вдигна длан и потри окървавената си уста. В мигащите му очи искреше по равно страх и, струва ми се, омраза.

— Грешна ми е била преценката. — В ъгъла на устните му пропълзя струйка кръв. — В теб се е спотайвал не по-малък инквизитор от твоя приятел Ролкин.

Точно в този момент изобщо не ме интересуваше дали е прав. Дори не си помислих да споря. Ясно разбирах, че се опитва да пробуди скрупулите, които бе забелязал у мен в детството. Като защитна реакция аз поставих Наталия на централно място в съзнанието си. Представих си я на метална маса с вдлъбнати улеи за оттичане на кръвта, покрита със зелен чаршаф. Хванах Лука Руп и го разтърсих така, че главата му заподскача ту наляво, ту надясно, удряйки се в полуотворената врата.

— Ти си ги познавал — казах аз. — Познавал си Джоун Фаулър. Познавал си Наталия…

— Да.

Почувствах неудържим прилив на сила. Хвърлих го долу. Направо можех да пробия леда с него.

— Спри се, за бога… — Започна да се моли той с разбитите си устни. — Спри! Ще ти кажа.

Отдръпнах се и го огледах отвисоко. Хлипаше и повръщаше на снега. Надигна главата си съвсем бавно. Отвори с мъка очите си, примигна и погледна право в моите.

— Грешиш, Константин.

Посегнах да го хвана за гърлото. Той се отдръпна, пазейки се с длани.

— Никога не бих сторил лошо на жена ти — каза той с равен глас, доколкото това беше по силите му. — Кълна ти се, че не бих посегнал на доктор Вадим.

— Ти си я познавал — казах аз с обвинителен тон.

— Разбира се, че я познавах. Аз работех за нея. — Главата му отново клюмна напред.

В този момент, приятели, струва ми се, изпитах първото си ужасяващо съмнение. Гледах съсирената черна кръв в косата му, охлузеното и насинено чело. Наистина ли бях сторил всичко това на невинен човек? Взирах се в него и в този момент дори бях на ръба да му се извиня. Вместо това заложих на досегашната си позиция. Наведох се напред и сграбчих с две ръце напоената с кръв предница на пуловера му. Сега сила ми даваше страхът — страхът, че може да не съм прав.

— Разкажи ми — изкрещях в лицето му.

— Запознах се с жена ти, с доктор Вадим, чрез Джоун Фаулър. Те ме наеха.

— Наели са те? За каква работа? — Продължавах да го държа, но усещах, че захватът ми отслабва заедно с увереността.

— Да карам микробуса.

Самообладанието ме напусна така, сякаш ми изтече кръвта.

— За какво, дявол да го вземе, им е трябвал микробус?

— За децата. Да превозват децата.

Студеният въздух бодеше в очите ми.

— Какви деца?

Той ме погледна изплашено. Защо ли пък трябваше да ми сервира всичко наведнъж?

— За децата, които отвличаха — отговори той.

— Отвличаха! — Погледнах го втрещен. Нямам представа колко дълго съм гледал разнебитеното му лице. Знам само, че усещах как в мозъка ми се върти виенско колело.

Вдигнах го на крака и затръшнах вратите. Той се облегна на стената на микробуса с отпусната назад глава и отворена уста. Около слепоочията му вече се оформяха тъмни синини, от едната ноздра висеше съсирек кръв. Вече всичко ми подсказваше, че ще трябва да направя най-унизителното извинение през живота си. Но още не бях готов да го направя.

— Качвай се в микробуса — казах. — На предната седалка.

Беше му трудно да го направи и аз го подхванах за едната ръка, помагайки му да се настани на дясната седалка. Заобиколих от другата страна и седнах до него. Беше се превил напред и дишаше тежко.

— Болят ме ребрата — каза той.

В мен бушуваха толкова различни и объркани чувства, че не можех да им хвана края. Какво значение имаха в момента няколко спукани ребра?

— Искам да ми кажеш всичко, до най-малката подробност, мамка ти — казах и запалих мотора. — Говори, Лука. От това зависи животът ти.