Гадателката

2.

Сгъвам. Правя клуп. Подпъхвам през него. Да… Приближих се до огледалото да огледам резултата. Задоволи ме. Не беше зле. Не беше зле като за първата черна папийонка, завързана без чужда помощ. Май не приличаше толкова на пеперуда, колкото на разперени криле на умираща гарга, но малко подръпване тук-там оправи работата. Денят ми вземаше по-приятен обрат.

Черният панталон със сатенени кантове ми стоеше добре. Смокингът… Облякох го и размърдах рамене… Беше ми съвсем по мярка. Дори за миг не си помисляйте, че съм от онези непретенциозни към външния си вид руснаци. Щом като плащам наем за смокинг, той трябва да ми стои безупречно. В случая беше така.

Налях един пръст лимонова водка и я занесох на Наталия в банята. Тя беше изцедила косата си и се канеше да излезе от изпускащата пара вана. Подадох й чашата.

В очите й грееше усмивка. Стоеше права и съвсем гола, ако не се смята златното синджирче на врата й. Отпи бавно от водката и ме изгледа продължително.

— Добре…

Долових задоволство в тона й. Огледах я и повторих със същото задоволство:

— Добре…

Докато се обличаше, аз пуснах „Калифорнийски концерти“ на Джери Мълиган. Сипах си малко водка и се загледах в изненадващата покана, изписана с релефни златни букви: „До инспектор Константин Вадим и д-р Наталия Вадим от губернатора на Колска област“, която стоеше върху лавицата над камината. Взех я, опипах скъпия картон и се замислих защо ли сме удостоени с такава покана. За вечеря в тесен кръг в апартамента на губернатора. Загадка.

В момента обаче предпочитах да си мисля за голото тяло на Наталия, изправено във ваната, за оцеждащите се криволичещи струйки, които се спираха за миг и продължаваха, заобикаляйки гърдите й, и колебливо се спускаха към хълбоците. Взех водката и отидох до прозореца. Голям рудовоз със запалени светлини се движеше безкрайно бавно в черната вода под него. Огромният му нос се полюшваше сантиметър по сантиметър сякаш в посока на невидимия пристан. Обърнах се с гръб към прозореца, потупвайки с пръсти по сатенените кантове на крачола в ритъма на Джери Мълиган. С няколко стъпки в такта на джайва се озовах в средата на стаята. Животът не е лош, Константин — казах си аз. Нещата се подреждат в тон с желанията ти.

Първото и най-важното е, че за мен Москва беше минало. Този кратък и злощастен епизод приключи. Завърнах се в родния си арктически град — разпилян и миришещ на гниещи водорасли. Да си призная, приятели, като се изключи обстоятелството, че е столица на Колска област, за Мурманск почти няма какво да се каже. Имаме си футболен отбор — „Динамо“, споменът за чиято последна победа е жив единствено в устния фолклор. Имаме електроцентрала, за която хората говорят само шепнешком, както и огромен, загадъчен кафяв облак, висящ постоянно ниско над земята на десетина километра южно от града. От него очите постоянно сълзят. Наричаме го Анастасия. Малко по-нагоре по течението на реката, във военното пристанище Североморск, е прибран в нафталина могъщият някога Северен съветски флот. Говори се, че там ръждясвали към сто и петдесет подводници, повечето от които флуоресцирали, щом се стъмни.

След гражданската война преди две години стотици хиляди жители напуснаха града, гласувайки с краката си срещу тъмнината по обед и температурите, при които дори водката замръзва в бутилката. Главно, предполагам, родените в Москва и Петербург. Градът ни сега беше полупразна сянка на миналото си.

Но този град беше моят дом. Обичах упорития му провинциализъм. Обичах дългите, студени и мрачни седмици през зимата и грубоватия черен хумор на местните хора. По особен начин обичах дори Анастасия и „Динамо“ — Мурманск.

И така, тази вечер бях в отлична форма. Музиката на Джери Мълиган звучеше меланхолично и похотливо — точно джаза, който харесвам. Откъм спалнята се чуваше възбуждащ шум от обличането на Наталия. Даже долових полъх от миризмата на червило или пудра. В такива моменти чувствам, че съдбата ми се променя. Дори може би, че се променя съдбата на цялата бедстваща, изсмуквана от мафии страна, която завиваше бавно и тромаво в нова посока подобно на сменящите курса си огромни рудовози в залива.

Внезапно този прилив на оптимизъм ме накара да изпитам страх, от който ме полазиха мравки по гърба. За капак си спомних следобедното посещение при беззъбата гледачка и призрачната светлина на свещите в палатката й. Естествено, то не означаваше нищо. Ясно ми е, както и на всеки друг. Ясно ми беше още когато влязох в палатката. И все пак не мога да отрека, че тя остави своята следа. Сянка по-скоро. Тръпка, която се спуска надолу по гърба, както вече казах.

Аз съм по-податлив на такива моментни настроения от Наталия, разбира се. Разликата е в това, че тя крачи смело и решително по пътя на живота, докато аз се спирам и надничам зад ъгъла, преди да завия, колебая се пред мрачните и необичайно вдадени навътре входове.

Ето защо сигурно се досещате, че случката, която може да се тълкува като второ предупреждение, докато оставяхме колата си, отивайки на вечерята при губернатора, имаше по-силен ефект върху мен, отколкото върху Наталия. Бях паркирал моя средно тъмен син фиат „Толстой“ пред най-новата и най-висока сграда в Мурманск. Този небостъргач беше административният център на Колска област, но в него имаше и неизвестен за населението брой апартаменти, предназначени за височайшите народни избраници. Както и огромен мезонет, обитаван от губернатора на провинцията. Част от този комплекс е и най-големият търговски център на север от полярния кръг (не се усмихвайте, приятели, ние се съревноваваме със северносибирския Норилск и даже с форт Юкон в Аляска).

Тъкмо бях излязъл от колата и подуших въздуха. Метеорологичната прогноза беше от най-лошите, но снежната буря все още се помайваше някъде над морето. Според прогнозата тя щеше да стигне до Мурманск доста след полунощ.

Наталия бе застанала на тротоара до мен и чакаше да заключа колата. Обърнахме се и тръгнахме през почистеното от сняг площадче пред широката врата от тъмно стъкло, която загатваше за примамлива топлина в скритото зад нея фоайе на Градския административен център.

Нека само да добавя, че вече слезли от очебийно скромния фиат, ние нямахме вид на милиционер със среден чин и преуморена от работа лекарка. Бях взел под наем специално за случая смокинг от черноборсаджията Васикин (споменах ли вече за това?), а Наталия изглеждаше… Възможно ли е един мъж да опише с думи съпруга като Наталия?

Забелязах свитата като бохча тъмна фигура на мъж до ниската ограда на площадчето миг преди Наталия. Заради професионалния ми опит вероятно. Видях го как се размърдва и се изправя пред нас, облъчвайки ни със сладникавата смрад на мизерия. Посивялата глава отвори уста и изкрещя думи, които не разбрах напълно. Дълъг и мръсен пръст сочеше в лицето на Наталия.

Постовият от охраната изникна отнякъде извън моето полезрение. Черната му ръкавица удари стареца в гърдите и смърдящата дрипава бохча падна с пронизителен вик на тротоара. Възпрях пазача, когато, замахна с крак за ритник, и той се намръщи, обръщайки презрителния си поглед към мен, докато скитникът се отдалечаваше на четири крака.

Наталия направи няколко бързи крачки към превития човек, извади няколко рубли от чантичката си и се наведе пъргаво, пъхвайки монетите в дланта му, без да обръща внимание на злобната физиономия на пазача. Всичко приключи за няколко секунди.

Отидох при Наталия и двамата тръгнахме хванати за ръце към стъклената врата. Постарах се да овладея треперещия си глас, когато й казах:

— Заплаши те с бавна смърт.

— Само ако не се поправя. — Наталия продължи да ме държи за ръката, докато вратата се отваряше. Лъхна ни силна струя топъл и ароматизиран въздух. — Прокле ме и ме нарече Йезавел.

— Това от Библията ли е?

Образованието си получих по времето на съветската система, а в нея нямаше място за светото писание.

Влязохме в облицованото с огледала фоайе. Униформен сержант от милицията взе палтата ни. Колкото и да беше обръгнал, не устоя на изкушението да хвърли бърз, зашеметен поглед към оскъдничката черна рокля на Наталия. Втори сержант ни заведе до чакащия асансьор. Задържа плъзгащата се врата отворена и още щом влязохме, се пресегна и натисна един бутон, на който нямаше никакво обозначение.

— Йезавел — каза Наталия, когато потеглихме нагоре — е финикийска царица. Не си спомням на кой цар е била съпруга. Лошото си име в аналите е спечелила със своите прелъстителски умения и разюзданост.

Придърпвайки роклята си нагоре, тя вдигна високо крак и едва успя да го спусне, когато вратата на асансьора се отвори. И добре, че го направи, защото се оказахме с лице срещу огромния салон за приеми в личния апартамент на губернатора. Двадесетината гости с коктейли в ръце замълчаха и извърнаха глави да видят кои видни представители на елита в Кола пристигат с персоналния асансьор на губернатора право в сърцето на компанията.

Секунди по-късно Наталия вече беше отвлечена сред група възхитени американци на средна възраст и руски бизнесмени. Странно, но ми стана приятно. Удоволствие беше за мен да видя как богати американци,_ракетири1_ и представители на местната власт кръжат около нея като суетен рояк. Приятно ми беше дори когато видях Осопов — кмета на Мурманск, който практически се назначаваше от губернатора — да прегъва тлъстия си врат, навеждайки се над ръката й.

Присъстваха повече мъже, отколкото жени. Момичета от професията стояха на няколко групички в ъглите на голямата зала, бъбреха и отпиваха от питиетата си. На подобни официални приеми обикновено се очакваше домакинът да осигури и такива момичета. Те служеха за украса — нещо като свежи цветя, подредени във вази из залата. Засега никой от присъстващите мъже не им обръщаше внимание. Но и тяхното време щеше да дойде. Общоприето беше, ако някой от гостите пожелае да заведе вкъщи една от компаньонките в края на вечерта.

Аз пък тръгнах да се разхождам в периферията на салона, взимах си сандвичи от таблите върху лакираните маси и чаши шампанско, които ми поднасяха сервитьори с бели сака. Под ярката светлина на полилеите коварната инсинуация на старицата от мрачната палатка ми се струваше смешна. Бях толкова отпуснат, че дори не направих опит да се изплъзна от матроната с лъскава тюркоазена рокля, която се беше устремила към мен.

— Сигурно се чудите що за отвратителна тълпа от ракетири и спекуланти, натрупали състояние през войната, е поканил губернаторът на вечеря — заговори ме тя. Протегна ръката си и аз я поех и понечих да се представя, но тя ме възпря, повдигайки брадичката си властно, но любезно: — Инспектор Константин Вадим, който си извоюва добро име с разкриването на неотдавнашните убийства в Москва.

— Който по-скоро изгуби не само доброто си име покрай неотдавнашните убийства в Москва — отвърнах.

— А аз съм Мария Баданова. Някога бях шампионка на Съветския съюз по плуване и бронзова медалистка от олимпиадата в Монреал, макар че сега трудно бихте си го представили.

Някогашна шампионка по плуване, а сега съпруга на губернатора. Изразих уважението си с лек поклон. В случая модел ми беше американският актьор Кери Грант.

— Аз съм причината за присъствието ви тук тази вечер — продължи госпожа Баданова и намръщи дебело начервените си устни. — Съпругът ми не ви ли каза?

— Не, госпожо — отвърнах озадачен.

— Естествено, избрах ви заради външния ви вид, Константин. Това беше главното ми съображение.

Направо ме събори. Кери Грант също.

— При това стечение на обстоятелствата беше неизбежно — продължи тя, размърдвайки кокетно мощните си рамене, от което голите й ръце се разтресоха. — Не е ли така?

Известно е, че голяма част от рускините са ненаситни и страдат от нещо като приапизъм в женски вариант.

— Главното съображение ли? Струва ми се, че не ви разбирам.

Усетих, че усмивката ми стои като вкаменена. Тя също се усмихна и потри бръчките по шията си.

— Карам ви да се чувствате неловко, Константин.

— Озадачавате ме, госпожо — отвърнах предпазливо.

В този момент тя избухна в смях:

— Ох, господи! — Разтвори широко обятията си и огромната й гръд се повдигна към мен. — Ама разбира се! Той още не е разговарял с вас. Съпругът ми дори не ви е споменал за какво става въпрос.

— Нито дума.

— И вие си помислихте, че тази стара гарга иска да си клъвне набързо от вашата плът.

— Сега вече ме поставяте в неловко положение, госпожо — отвърнах, този път не толкова притеснен, колкото преди малко.

Тя хвана ръката ми.

— Хайде да си вземем по още една чаша шампанско. По време на вечерята ще трябва да седите до мен. Мъжът ми ще настои да седне до вашата ослепителна съпруга.

— Но аз все още не знам за какво съм избран. Ще ми кажете ли?

— Редно е да оставя Антон да стори това, когато той реши. Ще ви кажа само, че сте двама кандидати. Вие сте много по-красивият, затова убедих съпруга си да се срещне първо с вас. А докато дойде този момент, нека да пием и пофлиртуваме. Използвайте въображението си, Константин. Притворете клепачи, докато образът в очите ви се замъгли. Мислете си, че съм младо и стройно създание с четиридесет или петдесет години по-младо.

Той ми се понрави далече по-малко от нея. Беше нисък, с гърбав нос, обръсната над ушите коса и гъста, къдрава черна грива на темето. Бивш военен — кабинетен генерал от военновъздушните сили през неотдавнашната гражданска война. В същото време жена му бе въртяла успешния им бизнес, произвеждайки униформи за армията на националистите. Сега неговата евтина марка дънки „Тексас-Баданов“ е работно облекло за голяма част от мъжкото население в Мурманск. И все пак губернаторът Баданов беше преди всичко политик. Имаше вид, обличаше се и говореше като политик — въпреки че се ползваше с репутацията на сравнително честен човек. А в днешна Русия честните политици трябва със свещ да ги търсиш.

— Ще започна с това, че градът се обезкървява и замира — каза той, крачейки енергично към големия прозорец, който заемаше цялата стена. Бяхме в библиотеката, далече от другите гости. — Елате тук, инспекторе. Погледнете високите блокове по хълмовете отвъд реката и ми кажете какво ви прави впечатление.

— От северната страна на залива ли? Всичките са безлюдни. — Загледах се в тъмните бетонни кули, които стърчаха в звездното небе. — Хората са ги напуснали.

— Именно. Аз имам амбицията да съживя града. Известно ли ви е, че Рим е бил построен на седем хълма?

— Май че съм го чел някъде.

— Пребройте хълмовете, Вадим. Седем са, нали толкова виждате?

— Горе-долу — отвърнах, взирайки се в групичките блокове по околните хълмове.

— Това е поличба, Вадим. Като столица на възродената Колска област Мурманск отново ще стъпи на краката си. Пак ще блестят светлини от онези тъмни хълмове. В момента Кола има несметни минерални залежи и само по-малко от половин милион души население.

— Струва ми се, че промените вече са започнали, губернаторе. Имам впечатлението, че все повече американци идват насам, бизнесмени, инженери…

— Лешояди — каза той категорично.

— Спомням си публичното ви изявление, че се нуждаем от колкото може повече помощ от страна на американците.

— Не помощ, Вадим, а съдействие. Необходимо ни е да получим максимално съдействие от американците. Ще приемем ограничен брой от техните инженери и съветници, но не бива да забравяме, че сме руснаци. Ние притежаваме по-богатото културно наследство, не е ли така?

Замислих се над това.

— Честно казано — отвърнах, — не съм убеден, че културното ни наследство от двадесети век може да послужи за пример на когото и да било, губернаторе.

— Да не би и вие да сте един от онези поклонници на Запада, готови да отворят шлюзовете пред готовия да ни залее потоп от американски сурогати? Вярно ли е, че част от нашите граждани са започнали да наричат областта „Кока-Кола“?

— Според мен мисълта, че сме привлекли такова голямо внимание отвъд Атлантика, е основание за гордост.

— Не мога да приема такова нещо, Вадим. Кока-Кола ли? Това е гавра. Вие, милицията, би трябвало незабавно да реагирате много остро винаги когато чуете да се употребява тази подигравка. — Обърна се и отиде до масичката за сервиране. — А сега да пристъпим към въпроса. Задачата може би ще ви се стори странна… — В тона му имаше рязка промяна. — При избора на изпълнител за нея главният критерий беше владеенето на английски. — Наля по една чаша бренди. Не говореше точно това, което чух от жена му, но се усмихнах уверено. Той ме погледна и вдигна високо гъстите си сиви вежди. — Чувам, че говорите този език изключително добре.

— Завършил съм висше филологическо образование, господин губернатор. Английски и френски. След това по време на военната ми служба във флота завърших специализиран радиоразузнавателен курс по идиоматичен американски английски.

Той посочи с кимване телефона и каза:

— Искам да отговорите на следващото позвъняване. Ще бъде видео връзка от Москва.

По всичко личеше, че няма намерение да ми каже нещо повече. Подаде ми брендито. Аз вдъхнах аромата му с универсалното одобряващо изражение и си позволих да разходя поглед по бутафорните, подвързани с кожа книги покрай стените. Но мисълта ми се въртеше около предстоящото обаждане по телефона.

Изглежда, почти нямаше за какво да разговаряме, докато чакахме позвъняването на телефона. Последвах го до големия прозорец и се загледах навън, но той не добави нищо повече към идеята си за възраждане на града.

Трябва да кажа, че Мурманск не е град, който лесно може да внуши мисли за възраждане. Гълфстрийм, както вече споменах, кара водата на морето при нас да изпуска нежна пара дори и през най-мразовитите дни на полярната зима, когато всички сладководни езера наоколо са покрити с дебел лед. Построен на десния бряг на река Кола на двадесет километра от морето, днес градът е една голяма сталинска камара от напукани бетонни сгради, прорязана от широки булеварди като „Ленински проспект“, който сега се нарича „Улица на обединението“. Имаме безброй проблеми и обезлюдяването е само един от тях. Със сигурност замърсяването на околната среда също влиза в списъка. Не създаващото леки неудобства замърсяване, което притеснява Запада, а убиващото невидимо замърсяване, останало от времето на съветското ядрено разточителство. Друг проблем е водката — постоянно присъстващ, но рядко обект на по-сериозно внимание. Разбира се, в това число са и тумбите безпризорни деца, но за тях вече научихте нещо.

Когато телефонът иззвъня, аз подскочих. Баданов кимна и отидох да вдигна слушалката. Екранът пред мен се премрежи с разкривени сиви линии. Женски глас каза на английски:

— Инспектор Вадим?

— На телефона.

— Казвам се Кънингам. Аби Кънингам. Губернатор Баданов може да потвърди, че съм агент от Федералното бюро за разследване на Съединените щати.

Обърнах се към губернатора:

— Обажда се жена, която говори на английски…

— Офицер от ФБР. — Усмихна се широко, доволен, че неговата игра на шах дава резултат. — На много висока длъжност. Съвсем наскоро бе назначена за началник на екипа от ФБР към американското посолство в Москва.

Отново се обърнах към телефона. Долната част на екрана се проясни и се появи образ на женска ръка — тъмнокожа, с дълги пръсти и подбрани с вкус пръстени.

— Виждам само ръцете ви от китките надолу — казах. — Има ли и тяло към тях?

— Има тяло — отговори тя непринудено. — Задникът е същият на цвят като ръцете.

Мониторът изцъка и екранът се изпълни с образа на седнала зад бюро млада тъмнокожа жена в кремав костюм. Имаше остричък европейски нос и приятно оформени африкански устни. Черната й коса беше гладка и леко чуплива, но прибрана с диадема, която забелязах едва когато се приведе, за да се облегне на лакти и да сплете пръсти. Не се нуждаеше от очилата с рогови рамки и американското знаме зад гърба й, за да изглежда впечатляващо.

— Вече се виждате на целия екран, госпожице Кънингам — започнах аз.

— Агент Кънингам — поправи ме тя енергично. Екранът стана по-светъл, а с него и кожата й придоби меден оттенък. — Капитан Вадим.

— Да.

— Готов ли сте?

— Доколкото ми е известно — отвърнах и погледнах въпросително към губернатора.

— Моля ви, довършете американския израз — наведе поглед към бележника на бюрото, — „колело, което не скърца…“.

— „Не го смазват“ — добавих, без да се замислям.

— Какво означава „гювеч“?

— „Аванта“.

— „Пет нагоре“?

— Поздрав. Веселяшки.

— Къде сте, когато сте „на седмото небе“?

— Където и да съм — отвърнах, — ще си прекарам „адски гот“.

Почти се усмихна, макар и през свити устни.

— Не е зле, капитане. Предайте на губернатора, че проверяваме останалите формалности. Но по отношение на езиковата подготовка отговаряте на условията.

Тя затвори телефона и образът изчезна. Поставих слушалката на мястото й и се обърнах към губернатора:

— Помоли ме да ви предам, че съм издържал.

— Хубаво. — Той стисна долната си устна със зъби, пусна я и ме погледна в очите. Мускулите на лицето му се разтегнаха в доволна усмивка. Може и друго да е било, но аз си мисля, че беше така. — Чували сте какви слухове се носят, разбира се.

— Из целия Мурманск се носят какви ли не слухове, губернаторе — отвърнах. Не бях чул нищо.

— Спомнете си за какво си говорехме, Вадим. Не помощ, а съдействие. — Изгледа ме с неприкрито задоволство. — Посещението на американската търговска мисия е едно от най-важните събития в новата история на Мурманск.

— Сигурно е така. — От гледна точка на историята наистина конкуренцията беше слаба.

Той се приведе напред. С всеки жест, с всяко свиване и разпускане на юмруците излъчваше енергия и решителност.

— За нас е късмет, че имаме този неразрешим проблем с ядрените отпадъци. Като провинция, инспекторе, Кола има всички шансове да бъде избрана за извънредна регионална помощ.

— И това означава, че ще потекат реки от американски помощи.

Той се намръщи — не на идеята, а на употребения от мен термин.

— Без съмнение доста нещо ще бъде насочено към нас — съгласи се сериозно той. — А за заемащия длъжността губернатор една извънредна регионална помощ за Кола ще доведе до по-голям авторитет сред останалите областни губернатори в Западна Русия.

Което щеше да означава, че Кола е поставила всеки от конкурентите си в собствения му гьол. Кимнах окуражително.

— Всичко това… — Направи поредната си позьорска физиономия, този път на негодуващ, дори обиден човек. — Всичко това зависи от изясняването на един въпрос. От едно кратко разследване и изготвяне на доклад за резултата. Нищо друго няма да искам от вас. — Той се запъти с бърза крачка към вратата и излезе от стаята.

Застанах в средата на широкия килим и се вторачих в затворената врата. Това ли беше краят на събеседването? Характерна ли бе тази рязка категоричност за стила на Баданов като ръководител? Или щеше да се върне да ми каже нещо повече?

Пристъпвах по жълто-сините шарки в периферията на килима като ученик, който небрежно подритва окапали есенни листа. Бяха изминали около пет минути, когато вратата отново се отвори и губернаторът въведе мъж и жена на средна възраст — и двамата високи, с елегантна, добре поддържана външност.

— Нямам представа дали вече сте се запознали.

Всички се усмихнахме и учтиво поклатихме глави в знак на отрицание.

— В такъв случай това е господин Майлс Бриджър, американският консул в Мурманск и много добър приятел на Колска област. А това е прекрасната госпожа Бриджър.

— Моля ви да ме наричате Айзъбел — намеси се тя мигновено и ми се стори, че долових английско произношение.

— А това, господин Бриджър, е офицерът от милицията, за когото говорихме, че ще ни помогне да решим онзи дребен проблем.

— Радвам се да се запозная с вас, Вадим — каза Бриджър. — Едва ли ще се изненадате да чуете, че разчитаме на вас.

Допадна ми пригладената посивяла коса, стройната, стегната фигура и непринуденото спокойствие на този човек. Той нямаше нужда да проверява как му стои вечерното сако. След седем-осем години вероятно щеше да ми се наложи да се откажа от Кери Грант като модел и да възприема осанката на Майлс Бриджър.

— Губернаторът спомена нещо за разследване и доклад — отвърнах аз.

Докато Айзъбел вдигаше ръка да откаже предложеното с жест от Баданов бренди, Бриджър прие с кимване.

— Не е зле да ви информирам, инспекторе — каза той. — От началото на този месец ръководството на ФБР в Москва се смени. Старият Чарлз Фиърлес беше ленив службар, но си познаваше руснаците.

— Говорите за нас, сякаш сме особена порода кучета, господин консул — възразих аз.

— Извинявайте. — Засмя се. — Не. Опазил ме бог. Той също като мен беше почитател на всичко руско. С цялата си душа стоеше зад руската кауза. Но нещата може малко да се променят с идването на новия началник на отдела. — Той повдигна вежди.

— Става дума за специален агент Аби Кънингам, нали?

— Да. Новобрански ентусиазъм и прочие. Естествено, и цветът на кожата й ще я кара да се доказва още по-упорито.

— Така ли е наистина?

Той ме стрелна с бърз преценяващ поглед и продължи:

— Хвърлете едно око на това.

Извади сгънат лист от джоба си и ми го подаде. Започнах да го чета, а през това време губернаторът наля бренди. Беше доклад на ФБР за множество неидентифицирани и невръстни момичета, намерени мъртви в различни райони на Съединените щати, като всички са имали на едно от рамената татуирано светлозелено „К“.

— Истинска трагедия, нали? — каза Айзъбел. — И действието се развива на цялата територия на Съединените американски щати. Просто не се знае кога ще бъде намерен следващият труп.

— Какво ви говори това? — попита губернаторът, извърнал въпросително глава към мен.

— Както е известно и на господин Бриджър, сигурен съм, на Колския полуостров има множество детски изправителни лагери. Москва винаги е предпочитала това място за прикриване на нелицеприятните си действия.

Губернаторът се намръщи. Консулът изглеждаше притеснен. Явно думите ми не се понравиха.

— Няма абсолютно никакво основание да правим връзка между Кола и тези деца — заяви Баданов с уверена категоричност.

— Освен че маркираме с татуирано „К“ под рамото както непълнолетните, така и пълнолетните затворници.

— Но не е ли вярно също така, инспекторе — попита с основание Бриджър, — че същата система се използва и в лагерите в Красноярск, Колима и десетки други места в Русия, чието название започва с „К“?

— Безспорно — съгласих се аз.

— Добре. — Губернаторът Баданов реши да поеме главната роля и закрачи из стаята като японско петле. — В такъв случай дайте ни доклад, в който ясно се казва, че татуировката „К“ може да е направена в която и да е от десетки руски области, ако изобщо е правена в Русия. Разследване, в чиито резултати се набляга на това, че през последните пет години в нашия регион не е имало бягства на деца. Препишете и официалната статистика в подкрепа на същото. Дайте ни заключение, в което се казва, че онези деца най-вероятно са бегълци от сиропиталищата на американския Червен кръст и навярно са били взети от други наказателни региони с по-лоши условия в сравнение с Кола.

Горях от гняв. Губернаторът не го забелязваше, но Майлс Бриджър го долови.

— Губернаторът само предлага генералната посока на действията ни — намеси се Бриджър с искрен тон. — Ние категорично не искаме просто един параф.

Не познаваше руснаците толкова добре, колкото си мислеше.

— Ще бъдете отделен от службата по дребна престъпност — каза губернаторът. — Веднага ще ви бъде предоставен личен кабинет и екип. Подберете десетина от най-добрите си хора, които да работят с вас.

— Господин губернатор…

Накара ме с поглед да замълча.

— Ще работите в тази сграда, кабинетът ви ще е на долния етаж. Това е причината жена ми да настоява за определен тип човек. Заяви ми, че не иска по цял ден около нея да се размотават дебеловрати същества. — Огледа ме. — Струвате ми се достатъчно представителен. Нищо изключително, но не и нещо, което един добър костюм не би могъл да оправи. — Престори се, че не забелязва гневния ми поглед. — Съпругата ми ме увери, че сте привлекателен мъж. Специалността ви в милицията има връзка с децата. Говорите английски. Хубаво, така да е.

Най-после осъзна реакцията ми. Вдигна много бавно брендито към устните си, наблюдавайки ме над чашата.

— Е, инспекторе?

— Господин губернатор, оказвате ми голяма чест.

Ужасното отношение на моята страна към нейните деца е нещо, с което се сблъсквам всеки ден в професията си. Но това, за което ставаше дума в момента, си беше едно чисто формално разследване с поръчано заключение, въпреки твърдението на американеца, че държат на нещо повече. Това разследване имаше за цел да потули набързо действителността, така че силно желаната от губернатора американска помощ да не се изпари след открита анкета за неотговарящите на никакви стандарти условия в детските възпитателни лагери на територията на Кола. Нямах друг избор, освен да му го кажа веднага и право в очите:

— Съжалявам, господин губернатор, но не съм човекът, когото търсите.

Той се отдръпна назад, изненадан от недипломатичната ми прямота. Майлс Бриджър си даде вид, че разглежда една порцеланова статуетка на Пушкин върху малка масичка до стената. Вдигна я, завъртя я в дланта си и я остави на мястото й. Застанал с гръб към губернатора, той ме удостои с кратка кисела усмивка. Не беше изненадан, че отказвам предложената ми работа. Айзъбел Бриджър почистваше мъха от ръкава на зелената си копринена рокля. Въпреки твърдението на Бриджър и на двамата им беше ясно, че от мен се иска да извърша една формалност. По изражението на лицата им личеше, че няма да ме винят, ако не се съглася.

Известно време Баданов не каза нищо, след което изрече натъртено:

— Трябва да се грижим за собственото си бъдеще. Имате ли деца?

Поклатих отрицателно глава. Какво друго можех да направя? Какво можех да му обясня? Че преди време имах дете ли? И че, доколкото ми е известно, вероятно пак ще имам дете? Момчето ми, Миша, изчезна сред потопа от изоставени деца през гражданската война.

— Не, губернаторе — излъгах.

— Но сте амбициозен човек, инспекторе. Не е ли така?

Как може да се отговори на такъв въпрос с изречение и половина? Този въпрос касае дълбочината на човешкия морал. Ще стигнат ли амбициите ти дотам да крадеш, да взимаш подкупи, да убиеш? Достатъчно ли си амбициозен, че да излъжеш, да лицемерничиш, да легнеш с тъща си? Какво знаем всички ние за това, преди да попаднем в съответната ситуация? Амбицията е голяма работа. Какъвто съм идиот, започнах да цитирам Джордж Елиът:

— „Във всеки от нас се крият огромни неизучени територии…“

— Да, да — прекъсна ме губернаторът. — По някаква причина смятате, че да прибираш бездомните гаменчета от улиците в Града на порока е нещо по-достойно, отколкото да помогнете Кола да получи статут на регион, за който се отпуска специална помощ. Така да бъде.

Погледна ме гневно и кимна към вратата. Бях освободен.

И все пак, когато напуснах кабинета малко след полунощ, чувствах в себе си приятната лека топлина на триумфа и хубавото бренди, въпреки че оплесках сериозно нещата пред губернатора. Писането на разкрасени доклади не беше за мен. Наталия би се зарадвала, че съм му отказал.

Провирах се между вечерни сака и сатенени рокли, опитвайки се да я намеря, когато Мария Баданова — съпругата на губернатора, се приближи до мен.

— Вашата красива дама току-що бе повикана извън сградата, Константин. Само преди няколко минути я потърсиха по пейджъра от болницата. Спешен случай.

— Каза ли къде?

— Не. Помоли ме да я извиня пред губернатора. И да ви предам да не я очаквате преди разсъмване.

— Не знам кое е по-лошо — казах аз. — Да си съпруг на лекарка или да си съпруга на милиционер.

— Може би подобни отсъствия укрепват чувствата. — Госпожа Баданова размърда кокетно мигли. — Изпийте с мен една чашка за лека нощ, Константин, преди да си тръгнете към празното легло вкъщи.

— С удоволствие.

Докато минавахме през салона, забелязах, че компаньонките вече не са сами в шумните им групички. При тях имаше много мъже, прегърнали ги през кръста или раменете, декларирайки намеренията си за по-късно. Губернаторът на Кола знаеше как се дава модерен прием.

— Все още не съм ви благодарил — казах на госпожа Баданова — за това, че сте предложили името ми на губернатора, но… — Търсех начин да й обясня, че съм отказал предложената ми работа. Или че бях отхвърлен.

— Искрено се надявам, че и след месец ще имате желание да ми благодарите — прекъсна ме тя. — Вие навлизате в политическия живот на Кола, скъпи Константин. Много ножове ще търсят начин да се забият в широк гръб като вашия. — Тя прокара длан по гърба ми.

— Гледайте на мен като на приятел. Няма да намерите още много сред придворните.

— Госпожо Баданова — изхриптях с извинителен тон. — Аз отказах. — Посочих към кабинета на губернатора. — Не приех длъжността. Или поне ясно заявих, че не съм човекът, когото търси вашият съпруг. Така или иначе той ще потърси друг.

На лицето й се появи широка изненадана усмивка.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Съжалявам, Константин, защото тази длъжност би означавала широки перспективи пред вас. Сигурна съм, че ви е направил изкушаващо предложение, нали? Възможно е, доколкото познавам мъжа си, да е отправил и някой леко заплашителен намек относно бъдещето ви, ако откажете. Затова съм още по-впечатлена.

Не беше забелязала скованото ми поведение. Наведе поглед.

— Понякога е нужна истинска смелост, за да кажеш не. — Тя сви в юмрук дясната си длан с усмивка.

Мария Баданова не отговаряше на общоприетата представа за съпруга на висш представител на държавната власт.