Гадателката

53.

Бях се зарекъл да се променя. Даже си бях дал ултиматум. Е, дойде му времето. Време беше, приятели, да взема живота си в собствените си ръце. Да приема факта, че е настъпил моментът за вземане на съдбоносно решение. Без значение дали ми харесваше или не, решението кой да бъде губернатор на Колска област беше в моите ръце. Тежеше ми като на човек, който трябва да определи властелина. Нямаше как да избегна вземането на това решение, въпреки че винаги съм полагал огромни усилия да не се нагърбвам с подобни съдбовни стъпки. Но ето че положението го налагаше. Унищожах ли бюлетините, щеше да спечели госпожа Баданова. Върнех ли ги на масата на преброителите, печелеше Рой. А вече бях убеден, че и двете страни означават катастрофа за града.

При такава неразрешима по пътя на логиката дилема можех да потърся съвет само от едно място. Единственото място, където някой би ми подсказал възможност за решение.

Взех камката и подкарах през южните квартали, докато стигнах до Града на порока. По-точно до жалките останки от Града на порока. Няма нищо по-призрачно от панаир върху лед след стопяването на леда. В протежение на неколкостотин метра луната осветява кули на средновековни замъци и черкви с издути руски кубета, а мракът и разстоянието завоалират умаления мащаб на всичките постройки. С приближаването очите се приспособяват и започват да забелязват, че кулите и позлатените кубета леко се надигат и спускат, кацнали върху основите си от черна вода.

Продължих по пътя към върха на хълма, където бе разположен циганският катун. Дори и в този късен час горяха огньове и между откъслечните излайвания на кучета смях на картоиграчи огласяваше нощта. Във въздуха над всичко това се носеше лютивата миризма от горяща изолация на кабели.

Загасих фаровете на камката и изминах така още стотина метра, след което я вкарах в храсталаците край пътя.

Беше много след полунощ, но панаирните селища никога не спят. Докато обикалях между палатките и дървените бараки, изградени след стопяването на леда, навсякъде виждах мъже, които работеха нещо — палеха огньове, ремонтираха престарели панеловози, съшиваха брезенти и дори готвеха. Опашка от измършавели деца чакаше за храна при построената от Армията на спасението кухня. Много от тях имаха недъзи или пък лицата им бяха обезобразени. Беззъбите усти бяха нещо обикновено. Лицата на някои изглеждаха бледи и изпити като на поразени от СПИН. Предпочитаха да се събират тук, защото знаеха, че проститутките и циганите все ще им подхвърлят по някой залък. В Армията на спасението също знаеха това и ги чакаха тук със супа, хляб и плодове. В Русия от времето на Елцин имахме половин милион изоставени деца и неизпълнени обещания, че проблемът ще бъде решен и няма да остане в списъка на най-сериозните в държавата. Днес тези безпризорники са един милион. Откъснах се с усилие на волята от тази мизерна гледка.

Територията, която заемаше катунът, беше малка в сравнение с разширения си зимен вариант върху леда. Това означаваше, че не бе трудно да намеря палатката на старицата — разпъната накриво, със спуснат сенник. Жълтите преди време брезентови стени бяха опръскани с кал. Но вътре светеше лампа.

Извиках… Почаках малко и влязох. Старицата седеше до масата под съскащата лампа И дърпаше протяжно от дълга цигара.

По очите й личеше, че се е надрусала. Както и по отпуснатата поза на тялото й върху стола. Но също така и по дъха на канабис във въздуха.

Тя като че ли изобщо не се изненада, че ме вижда пак.

— Аха, хубавият инспектор от милицията. — Наведе главата си ниско. — Съжалявам, че с жена ти, докторката, нещата се оказаха лоши.

Спомних си в последния момент, че тя обичаше да чете всички вестници. Придърпах стола и седнах срещу нея, от другата страна на покритата със зелен плюш маса.

— Имам нужда от помощта ти — казах аз.

Тя повдигна вежди, но едва-едва, сякаш това беше неимоверно усилие за нея:

— Казах ти, че пак ще дойдеш.

— Не казваш ли същото на всичките си клиенти?

Тя се усмихна:

— И какво мога да загубя от това? — Дръпна от цигарата, глътна дима и отпускайки глава назад, го изпусна бавно през отворената си уста. Бях виждал да се пуши и по по-елегантен начин.

— Е, инспекторе… Казваш, че мога да ти помогна.

— Има двама души, мъж и жена. По стечение на обстоятелствата разполагам със силата или да сторя огромно добро на някой от тях, или неизмеримо зло.

— Но само на един от тях?

— Точно така. Чрез избраната от мен личност може много други хора да спечелят.

— Или да изгубят много, ако изборът ти е погрешен.

— Значи всичко ти е ясно.

— Не съвсем. — Тя сви устни. — Трябва да науча повече.

— Какво още?

— Става въпрос за двама души, които познаваш, така ли е?

— Мъжа го познавам още от детството ни… Жената от съвсем скоро.

— Продължавай… Продължавай.

— И двамата са високопоставени личности. Единият заяви пред обществото, че се посвещава на благоденствието на хората… а другият съвсем откровено заявява, че ще се посвети на личната си изгода. Въпросът е кого да подкрепя?

— Ас какво можеш да го направиш? С бюлетини ли търгуваш?

Очите й проблеснаха лукаво. Погледнах я с гняв.

— Пошегувах се — каза тя. — Несполучлива и много безвкусна шега. Значи въпросът с избора между тези две известни личности опира до еднозначното решение в коя посока да се наклони везната. Север или юг да бъде, зима или лято?

— Да.

— Категоричен избор. Значи трябва да използваме мишките.

— Какво?

— Миомантика, инспекторе.

— Никога не съм чувал за такова нещо.

— Миомантиката е гадаене чрез наблюдение на движенията на мишките.

Вдигнах ръце, чиито дълги сенки паднаха върху плюшената покривка.

— На картите бих могъл да повярвам. Поне мога да повярвам, че съдбата намира някакъв израз в подреждането им.

— Но не и на мишките? — Мътният й поглед срещна моя.

— Сериозно ли говориш? Мразя мишките. А и не мога да повярвам, че са по-способни от мен да вземат каквото и да е решение. — Извадих от джоба си бутилка водка „Кубан“, отворих я и отпих.

Тя се приведе напред с натежали клепачи.

— Този начин на гадаене съществува от дълбока древност, инспекторе — каза тя сериозно и убедено. — Заслужил си е огромно уважение. Изпитан и проверен е.

Наострих слух.

— Изпитан и проверен ли?

— Не го отхвърляй — настоя тя. — Древните гърци са го използвали за решаване на изключително важни неща, на държавни въпроси, даже дали да обявят война, или да сключат мир. При нас, в Русия, е дошъл от Византия, разпространявайки се по поречията на южните реки. Съгласен ли си поне да опитаме?

Направих кисела физиономия. Нима всички руснаци са откачени? Гадаене с мишки? И все пак… Със сигурност датира от много векове…

— Ако наистина смяташ, че… — промърморих колебливо. Отпих още една голяма глътка от водката, изчаках да попари гърдите ми и отново отпих. — Е, добре — казах решително. — Давай мишките.

Тя стана и отиде в дъното на палатката, където едва сега забелязах, че имаше приготвено за спане легло с мръсна кърпена възглавница и завивка от протрита меча кожа. Изпод леглото тя извади кръгла плитка кутия, покрита с оръфана тъмна дамаска със златист кант по ръбовете.

Сложи я внимателно на масата. Чух изплашено драскане на нокти по дървената вътрешност под покривката.

— Най-напред лампата — каза старицата. Само протегна ръка и измъкна отнякъде малка газена лампа от порцелан с метална шапка, чиято долна страна беше лъскава, за да отразява светлината. Тя запали фитила. — Сега трябва да поставим на сцената и хората. — Бръкна в кожена торба и извади шепа глинени фигурки, каквито се продават по панаирите, от които избра селянин и селянка. — Мъжът й жената, за които говориш, са руснаци, нали?

— До мозъка на костите си.

— Добре тогава. — Тя отметна платнената покривка.

Под стъкления похлупак на кутията имаше между петдесет и сто мишки. Никога не бях виждал толкова много мишки на едно място. Много повече, отколкото бих желал да видя отново. В този момент изглеждаха забележително смели, вероятно дезориентирани от внезапната светлина. Дъвчеха и се щураха насам-натам, както обикновено правят мишките.

Самата кутия представляваше нещо като древноримска арена — кръгло пространство, ограничено от два реда ниски арки, през които влизаха и излизаха най-напористите мишки.

Старицата постави много внимателно глинените фигурки в двата края на стъкления похлупак, върху който, едва в този момент забелязах, имаше нарисувани звездички и кръгчета. Рой беше отдясно спрямо моята гледна точка, стъпил с дебелите си валейки върху звезда, а главата и раменете му бяха покрити със срязан наполовина чувал, изпълняващ ролята на качулка. Госпожа Баданова беше от лявата ми страна — дебеличка, със забрадка и палто, материята на което не можеше да се отгатне. След като свърши с това, старицата постави лампата в центъра на стъкления капак, така че светлината му да пада в две полуокръжности — едната върху страната на кутията, заета от Баданова, а другата върху тази, където бе поставен Рой.

Мишките все още не им обръщаха внимание.

След това старицата измъкна изпод масата барабанче — пожълтял инструмент, който явно бе използвала преди време, за да създаде подходяща атмосфера при първото ми посещение. Сложи го в скута си и ме погледна.

— Според думите ти изборът между мъжа и жената е съдбовен, така ли? — Започна да барабани лекичко с връхчетата на пръстите си.

— Меко казано — отвърнах.

— Засяга живота на стотици хора?

— По-точно на хиляди.

Тя наклони глава на една страна и удари барабана с разтворена длан.

Ефектът беше зрелищен.

Мишките се разтичаха като полудели напред-назад, провирайки се през арките, прескачаха се и църкаха панически.

На масата се появи колода карти. С едната си мургава и жилеста ръка старицата обръщаше картите, а с пръстите на другата потрепваше по барабана в кресчендо.

В един момент — докато мишките цвъркаха и се щураха бясно, а димът от марихуаната се напластяваше и стелеше над главите ни и барабаненето се усилваше, изпълвайки пространството и времето — се усетих, че изваждам бутилката с „Кубан“ от джоба си.

— Допускаш ли, че може да станеш жертва на предателство? — попита тя.

— Напълно. — Вдигнах бутилката и отпих направо от нея. — Но откъде ще дойде? Кой е предателят?

— Ще разберем — каза тя. — Ще го разберем, когато мишките проговорят.

— Когато проговорят?

— Наблюдавай ги внимателно, докато ги питам. — Отпусна главата си назад и забарабани неистово. От разкривената й устата се чу звучно съскане и видях как мишките пощръкляват, скупчват се и се прескачат, надпреварват се към прикритието на арките, бягайки от ъгъла, в който се намираше символът на Баданова. Направи ми впечатление обаче, че също толкова (това ми беше трудно да преценя) бягаха, прескачайки се, от ъгъла на Рой Ролкин.

Старицата плесна за последен път с длан по барабана, хвърли покривката върху кутията и се облегна изтощена назад.

— Всичко е ясно за тази жена — каза тя. — Няма никакво съмнение. Нито една мишка не пожела да остане в нейния осветен полукръг. Нито една.

— Какво искаш да ми кажеш с това?

— Тя категорично е нечестива. Мишките изобщо не дават повод за съмнение.

— А мъжът?

— Той е забулен, мили ми инспекторе.

— Искаш да кажеш, че не ти е ясен?

— Видя мишките — каза тя гневно. — Бягаха изплашени. Картите… Видя ли картите?

— Не…

— Напълно съответстват! Когато една добре разбъркана колода съвпадне, това показва равновесие. Мъжът носи в сърцето си и доброто, и злото. — Пое дълбоко и шумно дъх. — Но жената… — Тя повдигна главата си така, че непроницаемите й очи да срещнат моите, поемайки шумно дъх. — Пази се от жената.

Хипнотичната сила на черните й очи почти не отстъпваше на кубанската водка. Имах чувството, че ме тласкат към умопомрачение. Към мишки, марихуана и умопомрачение.

— Няма никакво съмнение относно двамата — каза гадателката. — Трябва да вървиш с този, когото познаваш. Трябва да подкрепиш мъжа.

Сложих на масата няколко банкноти. Десет или двадесет рубли.

— Остава да кажеш, че ще дойда пак.

Тя поклати глава и издуха струйка марихуанен дим от устата си.

— Не, млади човече. Няма да дойдеш пак. Никога.

Тръгнах към изхода на палатката.

— Преди да си тръгнеш от Града на порока — каза тя, — тук има една жена, която често пита за теб. Може би има нещо да ти каже. Желаеш ли да я видиш?

Спрях се озадачен.

— Не те разбирам.

— Тя работи тук. Упражнява занаята си — каза старицата с грозна усмивка. — Вече си разговарял с нея. Иска да ти разкаже една история. За някаква кукла.

Погледнах я учудено.

— Не е възможно да си знаела, че ще дойда при теб тази вечер.

— Разбира се, че не знаех. Защо държиш да ми припишеш повече дарби, отколкото притежавам?

Застанала до отворения вход на палатката, старицата направи знак към сгушения силует на жена, чакаща в сянката до стар трактор влекач. Направих няколко крачки напред защото тя се колебаеше, но все пак тръгна към мен.

— Говорихте ли с американците за наградата? — попита тя.

— Ще говоря — отвърнах.

— Елате с мен.

Поведе ме между палатки и подпрени с камъни под гумите автомобили, пасящи коне и неописуема бъркотия към малка барачка от вълниста ламарина. Беше жена с нелоша, но вече съсухрена външност. Доста висока и вероятно слаба, доколкото можеше да се отгатне през дебелото палто, обаче лицето й имаше сивкав оттенък, който дори трепкащата светлина на една неонова табела беше безсилна да прикрие, докато минавахме под нея.

Както често се случва през пролетта, рехавите калки дъжд изведнъж преминаха в порой. Подслонихме се за малко в шперплатовите останки от диснилендска миниатюра на замък.

— Искам да съм сигурна — каза тя. — Наистина ли е обявена награда?

— Американското консулство дава десет хиляди долара — уверих я аз.

Тя поклати замислено глава и каза:

— Чуйте. Не дължа нищо на роднините си и не се срамувам от това, че реших да се срещна с вас.

— Какво общо имат роднините ви?

— Казвам се Валя Руп. Рита, майката на Саша и Лука, е по-голямата ми сестра.

Дъждът отново се усили и задрънча по ламаринените колиби наоколо като падащи камъчета. В рядката трева се образуваха лъскави кални локви.

— Богородичке! — каза тя. — Елате да се подслоним.

Хукнахме по тревясалия път. Бараката й се оказа без предна стена, но ламариненият покрив благоразумно бе направен да стърчи напред, така че вътре почти не пръскаше. На нара в дъното на тъмното помещение седеше друга жена и наглеждаше един самовар.

— Остави ни сами, Татяна — каза високата жена.

— Ама разбира се, разбира се. — Татяна веднага скочи на крака и започна да приглажда и потупва леглото с разтворена длан, гледайки ме в очите.

— Татяна — каза жената. — Той не е клиент. Милиционер е.

Татяна се замисли над тази нова информация и започна да се измъква бавно с едното рамо напред.

— Даже и милиционерите имат нужда от някои неща — промърмори тя почти на себе си.

Въпреки посивялата коса и бръчките по лицето Валя беше на малко повече от петдесет години. Покани ме с жест да седна на леглото, измъкна табуретка изпод металната маса и се настани срещу мен. Усещах как дъждовната вода се оцежда от косата ми.

— Споменахте, че искате да ми кажете нещо — подхванах разговора аз.

Тя се намести по-удобно на табуретката.

— Трябва да ме разберете. Тук живеем без достъп до последните новини. Едва преди няколко дни чух за смъртта на жените в мазето на „Лермонтов“.

— Едната от тях беше моята съпруга.

— Затова ви потърсих.

Оказа се, че ми е трудно да запазя някаква служебна дистанция. Не знам какви са механизмите на скръбта, но в този жалък и шибан от дъжда навес бардак почувствах най-силно липсата на Наталия след смъртта й.

— Попадна ми един стар вестник — обясни тя. — Чак когато прочетох за гумените кукли, направих връзката със Саша.

— Каква връзка?

— Моментално се досетих, че Саша е човекът, когото търсите.

— Какво ви кара да мислите, че той има нещо общо със смъртта на съпругата ми и другите жени? — попитах предпазливо.

— Нищо не знаете, инспекторе. Милицията никога нищо не знае. Поне що се отнася до важните неща.

— Вие ще ми ги кажете.

Тя ме погледна плахо.

— Нали не се опитвате да откраднете наградата ми?

— Искам да установя кой е виновен за смъртта на жена ми. Не съм дошъл тук да ви открадна наградата. И какво ви кара да мислите, че Саша е замесен?

Тя пое дълбоко и решително дъх.

— Първите две жени — съпругата ви и американката — са намерени в мазето на „Лермонтов“. Както пише във вестника, типична загадка със заключена врата.

Постарах се лицето ми да остане спокойно и я изчаках да продължи. Тя се приведе напред.

— Всички са забравили, че има още една врата, която води към моргата.

— Боже мой, откъде знаете това?

— Работих там почти цяла година — отговори тя. — Като перачка към моргата. По същото време, когато Саша изтърпяваше военната си присъда, а тя беше общественополезен труд в моргата.

— Работил е три месеца като помощник на Лени?

— Изгаряше изхвърлените човешки органи. По онова време Саша използваше коридора към пещите всеки ден.

Стомахът ми се обърна наопаки. В онази ламаринена барачка, по която тропаха дъждовни капки, аз изведнъж видях тази жена в коренно различна светлина. С един простичък щрих тя начерта връзката между куклите и лобното място на Наталия и Джоун.

— Май започнахте да ме слушате внимателно, господине от милицията.

— Какъв може да е бил мотивът му според вас?

— Какъв мотив му трябва на човек като Саша, за да изнасили и убие една красива жена? Трябва да знаете какво е миналото му. Когато умря майка му, той беше настанен в интернат. Там, прииска ли му се някое момиче, той е постъпвал като всички останали. Пребивал я е от бой и я е обладавал. Не, не е нужно да се интересувате от мотива, а от куклите.

— Знаем за куклите — отвърнах прекалено словоохотливо. — Знаем, че Саша ги произвежда. Той сам дойде да ни го каже.

Тя ми се изсмя.

— Разбира се, че ще го направи. Но аз ви питам защо му е трябвало на убиеца да подхвърля по една кукла за всяка от жените?

— Още не знаем.

Вдигна глава тържествуващо.

— Това ви обърква. Още не можете да разгадаете защо са поставени така, облечени в дрехите на жертвите. Никога не сте виждали такова нещо, нали? — Тя направи дълга, умишлена пауза. — Само че аз съм виждала.

— По онова време със сестра ми Рита и семейството й живеехме на една и съща улица в Новочеркаск. Беше, преди да се роди Саша, разбира се. Рита беше почти постоянно пияна и толкова дебела, че даже и руски работник не би я погледнал. Излизаше да пие всяка нощ и оставяше децата, Лука и Елена, сами с един зъл демон на горния етаж.

— Андрей Чикатило.

Очите й се разшириха от изненада.

— Вие знаете?

— Знам, че Елена е изчезнала. Няма съмнение, че е една от жертвите на Чикатило.

— Никога не съм виждала по-зловещ човек от него. Тихичък пред хората. Още преди да го арестуват, знаех, че е смахнат на тема секс. Вече не работех в завода за трактори. Водех „безразборен полов живот“, както се пишеше в обвинителните протоколи на милицията. Чикатило ми е предлагал много пъти срещу солидно заплащане, но аз никога не легнах с него. Човек с моя занаят свиква да надушва отдалече неприятностите. А Чикатило вещаеше неприятности. Естествено, това беше години преди да го заловят. Милион пъти казвах на сестра ми да държи Елена далече от него, но тя беше прекалено пияна, за да ми обърне внимание. През онази последна нощ, когато Елена излезе…

— Чикатило е знаел къде отива, защото тя винаги е ходела на гарата в Ростов.

— Не… — Тя замълча за момент. — Знаел е, защото Лука му е казал къде ще отиде. — Дишането й стана неравномерно. — В онази нощ Лука е отишъл с нея.

— Не може да сте сигурна в това.

— Няколко от момичетата на гарата ми го казаха. Убедена съм, че Лука я е завел на полето, където е чакал Чикатило.

— Нарочно?

— Не се съмнявам, че Чикатило е дал на момчето няколко рубли за това. Лука, естествено, изобщо не е подозирал, че Чикатило е мъжът, който тероризираше цялата Ростовска област. Той беше привързан към Чикатило. Знаел е, че сестра му предлага секс срещу пари. При такива обстоятелства човек би си казал: какво по-естествено от това да го заведе при нея?

Изпухтях объркан. Боже мой! И това беше дете, с което заедно сме ходили на училище! Но пък и никога не бях си въобразявал, че може да има живот като неговия. Какво по-естествено от това да продадеш сестра си за няколко рубли? Не беше ли тази жена побъркана като другите в рода й, толкова очукана от живота, че да излъже безскрупулно, за да се добере до наградата?

Осъзнах, че съм започнал да потупвам нервно джобовете си като отказал се пушач едва когато жената ми подаде цигара и огънче. Имах нужда и от още нещо, но тя едва ли би могла дами предложи бутилка. Все пак тази пауза ми се отрази добре. Дръпнах дълбоко от цигарата и се заслушах в барабаненето на дъжда по вълнистия покрив.

— Семейства като нашето — каза тя с притихнал глас — бързо се сгромолясваха надолу по пирамидата на съветската система. Баща ни беше дошъл от Петербург, за да работи в тукашната база за подводници, член на комунистическата партия, избиран два пъти за делегат на първомайските манифестации в Москва. Двете с Рита израснахме тук, в Мурманск. Беше с десет години по-голяма от мен, щура, докато аз бях плаха и срамежлива. — Засмя се. — Навремето!

— В какъв смисъл беше щура Рита?

— Пиеше, ходеше с моряци. Заради служебното си положение баща ни реши, че е неблагоразумно да остави Рита вкъщи. Освен всичко тя беше и епилептичка, разбирате ли. Това му даваше право да я изпрати в интернат.

— Отнасяли сме се с децата си като с кучета в онези времена. И какво се е променило?

— Баща ми бе принуден да се съобразява със служебното си положение — каза тя кисело. — Недопустимо беше да има непълнолетна дъщеря, която се навърта около пристанището да припечелва пари от чуждестранните моряци. — Приведе се напред. — Много от тях бяха индийци и негри.

— Искате да кажете, че баща ви е уредил да я настани в интерната като епилептичка, а не като момиче с неморално поведение.

— Така беше по-добре за службата му. В онези времена семействата имаха достойнство. Партията изискваше определени норми на поведение.

Прехапах си езика.

— Продължавайте — казах.

— Рита напусна интерната осемнадесетгодишна. Омъжи се за възпитаник на същия интернат и след няколко години заминаха да живеят в Ростов. Често ми пишеше колко си падали тамошните млади мъже по севернячките. Тъкмо беше родила Лука и вероятно очакваше помощ от мен. Както и да е, аз също се преселих там. Постъпих на работа в тракторния завод „Ростселмаш“ и в началото бях щастлива. Петнадесетгодишна, за първи път на слънчево и топло място, с пари в джоба…

— Какво се случи?

Тя се изсмя.

— Случи се историята, инспекторе. Дяволът Горбачов стана наш вожд. Той не беше комунист. Животът започна да се променя. Но и за мен животът вече се беше променил. Омъжих се за един изверг. Когато водката вече не му беше по кесията, той ме изпрати на автогарата.

— А Рита?

— Животът на Рита се сриваше. Когато мъжът й беше убит от онези диваци в Афганистан, тя вече пиеше по половин литър водка на ден. Беше се преместила в онази къща в Новочеркаск. Живяла е трудно в интерната, това ми е ясно. Обвиняваше баща ни, че я е изпратил там, обвиняваше мъжа си, че е умрял, обвиняваше сина си, Лука, че се е родил момче. Дори когато той беше малък, на пет-шест годинки, тя го гълчеше, разбирате ли ме? Крещеше му за това, че изглежда така.

— Че е момче?

Тя наведе глава.

— Да. За това, че е момче. — Спомените й се връщаха прекалено силно. Нужно й беше малко време да се успокои, преди да продължи с по-тих глас. — Елена, дъщерята на Рита, й го върна. Още на тринадесет години Елена беше като барут. По онова време, разбира се, Андрей Чикатило и жена му бяха взели горния етаж на къщата. Кой е можел да предполага с какъв звяр са живели Рита и децата й. Започнаха да намират трупове на момичета навсякъде по ливадите наоколо. С избодени очи от същия нож, който той винаги носеше със себе си. За да подрязвал охлузените люспи от кожата на обувките си, както е обяснил пред съда. — Отново замълча. — Кой е можел да предполага какъв звяр е бил този човек? — повтори тя.

— Никой ли от живеещите в къщата не е подозирал Чикатило?

— По онова време не. Чак много по-късно.

— Дори и вие ли?

Тя поклати глава.

— Ако имах притеснения, че в къщата може да бъде извършено нещо лошо, те идваха от Рита.

— Буйства от нейна страна?

— Пияна или трезва, тя буйстваше. Нямах предвид това. Беше започнала да прави с Лука неща, които една майка не бива да прави със сина си. Разбирате ли ме?

— Да, разбирам. — Спомних си кльощавото, недодялано момче от тридесет и шесто начално училище в Мурманск. Жестоко съжалих, че не съм се държал по-приятелски с него. — Спала е с него. Това ли искате да кажете?

Тя ме погледна снизходително.

— Те имаха само една стая, инспекторе. С едно легло. Елена, Лука и майка им винаги са спали заедно. Разликата е там, че по това време вече Елена не се прибираше през вечер, защото работеше на гарата в Ростов, а Рита обикновено беше толкова пияна, че не би могла да различи сина си от Юрий Гагарин.

Представих си смразяваща картина с момчето, чакащо цяла вечер на очуканото мраморно стълбище да се върне майка му — пияна и с ужасни, нетърпящи възражение изисквания към него.

— Един следобед, в неделя — продължи Валя, — се отбих да видя Рита и децата. Елена я нямаше вкъщи. Рита страдаше от жесток махмурлук и още се търкаляше в леглото. Направих й чай. Забелязах, че очите на Лука са зачервени, а бузата му е охлузена. „От милицията ми бяха на гости“, каза Рита и нищо повече. Първо си помислих, че съседите са се обадили в районното, защото бие сина си. Но не беше това. Трябваше време и малко водка в чая, за да чуя каква е историята. Изглежда, Светлана, приятелката на Елена, е забелязала Лука да се отдалечава през ливадата зад гарата. Милиционерите идвали да разпитат Лука. Той им казал, че минали напряко към гарата през някаква горичка, че се е разделил с нея на гаровия площад и си е тръгнал за вкъщи.

— А защо толкова ненадейно милицията се е поинтересувала от едно работещо на гарата момиче, което не се е прибрало вкъщи?

— По онова време целият Ростов се страхуваше от сянката си. След като започнаха да намират трупове по всички полянки наоколо, милицията започна да души следи, на които иначе никога не би обърнала внимание. Както и да е, докато Рита ми разказваше това, аз забелязах, че по бузите на момчето се стичат сълзи. След секунди той хукна надолу по стълбището. Рита продължаваше да се върти в леглото и с опипване се мъчеше да намери литровото шише с водка и цигарите си. През цялото време ругаеше голямата буца, която незнайно как се бе навряла под нея. Беше се омотала в чаршафите. Попитах я какво толкова я дразни, а тя зарови ръка под завивките. „Сигурно си мислиш, че вече съм го направила истински мъж, нали? — каза ми тя. — Обаче тази сутрин, след като дойдоха от милицията, той ми даде ето това, за да ми кажел, че съжалява за Елена.“ Тогава Рига измъкна от леглото ей толкова голяма кукла с изрисувано лице!

Извинение. Куклата, която Лука е дал на майка си, е била знак на извинение за това, че е казал на Чикатило къде ще бъде Елена през онази нощ. Че може би дори я е завел при него. Въздъхнах дълбоко. Това означаваше, че малкият Лука Руп почти със сигурност е знаел близо осемнадесет месеца преди милицията в Ростов, че Андрей Чикатило е Убиецът от целините.

Какъв невероятен товар е носил цял живот. Нещо повече, той е разбрал, че е станал съучастник на убиеца. Куклата е била неговото емоционално извинение. Може би по същата логика латексовите кукли бяха извинение за извършените от Саша убийства? Спомних си убедеността на Аби, че всяка кукла е едно извинение. Това, за което изобщо не бяхме се сетили, беше, че е извинение за смърт, причинена от някой друг.

Валя ме погледна студено.

— Ще се наложи да се махна оттук. Да се укрия от Саша. Ще получа ли награда?

Аз продължих разсъжденията си гласно:

— Ако Лука е знаел от самото начало какво смята да прави брат му…

— Брат ли? — прекъсна ме грубо тя и поклати глава, разлюлявайки дългата си сива коса. — Вие от милицията никога ли не слушате внимателно? — попита тя с раздразнение.

— Сега слушам.

— Трябва ли да обяснявам подробно? Казах ви какъв беше животът на Лука. Когато се роди Саша, той знаеше какво означава това.

Усетих, че в стомаха ми кипи.

— Лука и Саша не са братя?

— Може ли някой да каже? — отвърна тя, зарадвана от това, че е успяла да ме шокира. — Връзката им може да е още по-близка. Както става в много случаи, когато момчета са принуждавани да споделят леглото с майките си. Вие в милицията нищо не разбирате — завърши презрително тя.

Седях на леглото и я гледах потънал в размисъл (може би за да се предпазя от реалистичните образи на ненаситни пияни майки) за системата, родила всичко това — отвратителните интернати, лишенията и наглото лицемерие на един режим, който всекидневно тръбеше за превъзходството на ценностите в собствената му социална система спрямо тези в останалия свят.

— Рита се върна в Мурманск, за да роди Саша. В Ростов всички знаеха колко трудно й беше да намери мъж, който да легне с нея. Тук, в Мурманск, тя можеше да запази тайната си. Ако изобщо имаше какво да запази. Лука беше едва на четиринадесет години, когато се роди Саша. — Притисна бузите си с длани. — Лука е готов да направи всичко заради Саша. Естествено, разбра, че вероятно той е бащата. Дори и убийство не може да разруши подобна връзка.

Полагах големи усилия да възприема тази версия.

— Лука разказвал ли е на Саша за Андрей Чикатило?

— Това беше нещо като вечерна молитва за тях. Саша буквално израсна с разказите за него. Като малък колекционираше вестници и всевъзможни публикации, споменаващи Андрей.

Облегнах се назад, толкова смаян от влиянието на невзрачната личност Чикатило върху Лука и Саша, че дъхът ми почти беше спрял. Но естествено е да си избираме героите именно по баланса в характерите — учтивост и жестокост, състрадателност и садизъм.

— Не се съмнявам, че именно Саша е отвлякъл жените — каза Валя. — Избрал ги е по някаква неизвестна причина. Направил си е удоволствието. Но Лука сигурно е разбрал. Той е подхвърлил куклите. Историята се повтаря. Отново същото като с Чикатило, само че този път горкият Лука се извинява заради Саша.

Минах на бегом по пътеката между бараките, продължих да тичам по каменистия път и доста се полутах между храсталаците, докато намеря камката. Изкарах я на пътя и поех към града, натискайки здраво газта.

Миомантика. Гадаене по движенията на мишки. Приказки за масови убийци и кръвосмешение. Възможно ли е именно това да съм имал предвид, приятели, когато казах, че взимам живота си в собствените си ръце?

Взех един остър завой на тесния каменист път и мощните фарове подплашиха двойка зайци. Те скочиха и побягнаха — единият наляво, другият надясно. И това ли означаваше нещо? Лапиномантика? Гадаене по движенията на подплашени зайци?

Продължих да карам, отвратен от себе си, от мръсотията в палатката на гадателката, от щъкащите мишки, от готовността си да повярвам на пълното отрицание на Баданова.

Но пък бях доволен от информацията, която ми даде Валя. Саша бе работил в моргата като помощник на Лени. Знаел е пътя до мазето в клиниката на Потанин. Знаех кой е убиецът и кой е неволният му помощник — Лука, неговият тъжен и вечно извиняващ се баща-брат. Продължавах да се чувствам потресен от историята и не можех да възстановя душевното си равновесие. Гумите свиреха като бурен вятър в ушите ми, докато взимах острите завои по тесния път.