Гадателката

50.

Аби ме изгледа така, сякаш съм полудял. Беше се облякла за работа, с прибрана назад коса и необходимия минимум грим. Стоях пред нея в светлината на задаващото се утро, смешен в смачкания си костюм, небръснат, с разхлабена вратовръзка и умиращ за чаша чай.

— Каниш се да откраднеш тридесет хиляди бюлетини?

— Не казах точно това. Опитвах се да обясня пред каква дилема сме изправени. Баданова е губернаторът, който ни е нужен. От интерес на нашето следствие е тя да стане областен губернатор. С нейното разрешение ще успеем да направим ексхумациите в лагера. Вследствие на нейното разрешение Фетисова ще бъде принудена да ни допусне да разпитаме когото пожелаем.

— И заради това си готов да откраднеш бюлетини?

— Готов съм на всичко, само и само да намеря човека, станал причина за смъртта на Наталия.

Имаше ли някакво значение какво си мисли Аби за нещата, които понякога се налага да се правят в Русия? Тя беше външен човек, не можеше да разбере. А аз живеех в този град. И все пак знаех си, че не биваше изобщо да споменавам пред нея за тези планове.

— Опитах се да обясня в какво се състои дилемата, за бога — добавих аз. — Не съм казал какво конкретно съм решил да правя.

Тя направи две крачки към кухнята, завъртя се на върха на черната си обувка и се върна две крачки, заставайки пред мен.

— Нужно ли е да напомням на теб, Константин — каза тя с леден глас, — че ние сме крепителите на закона?

— А нужно ли е аз да напомням на теб, че в Русия нищо не е ясно разграничено като черните и белите квадрати на шахматна дъска? — Примигнах и с усилие сдържах прозявката си. Думите ми не прозвучаха много убедително, както ми се искаше. Бях изтощен. Човешките сили не са безгранични. — Тук сивото преобладава — добавих, но и това прозвуча като извинение.

Тя си взе чантата и тръгна към вратата. В коридора спря и се обърна.

— Кажи ми само това, Константин. Какво според теб щеше да каже Наталия за идеята да се откраднат тридесет хиляди бюлетини в деня на изборите?

Потръпнах. Гледаше ме в очите и чакаше отговор. Смяташе, че е решила окончателно спора. Но и в този случай нещата не бяха ясно разграничени на черно и бяло.

— Наталия беше човек на действието. Притисната от обстоятелствата, тя щеше да направи това, което е необходимо.

— Но е вярвала и във върховенството на закона.

В мен се надигна гняв. Опитах се да го потуша, но той изригна като огън и дим на бойно поле.

— Ти пък как разбра в какво вярваше тя, по дяволите!

— Ами… Работейки по този случай, разговарях с всички, които са я познавали. — Тя пое дълбоко и ядно дъх. — Може би в известен смисъл я познавам по-добре, отколкото ти. Наталия не би се съгласила с унищожаването на законно подадени бюлетини.

Не издържах. Избухнах:

— Това, което знаеш за Наталия, е от втора ръка. Това, което си мислиш, че тя би или не би направила, не е нищо повече от дочути хорски приказки. Рой Ролкин трябва да бъде спрян. Казвам ти го. Наталия щеше да прозре тази необходимост.

Забелязах, че прави усилие да успокои положението.

— Обяснявам ти само, че това е налудничава идея — изрече тя със спокоен тон. — Искам да заявиш пред мен, тук и сега, че се отказваш от идеята.

— Това не мога да ти го кажа — отвърнах упорито. — И без това не съм решил още.

Тя кимна бавно. Забелязах, че изражението й вече не е гневно.

— Чуй ме, Константин. От тази сутрин искам да стоиш настрана от следствието…

— Какво!

— Позволи ми да те информирам до какъв етап сме стигнали. За това, което постигнахме всички ние, работейки заедно. — Направи кратка пауза, а очите й искряха. — Справка извлечение на ФБР от „Лоудмън банк“ в Бостън ни уведомява, че Айзъбел Бриджър е получила по сметката си повече от шест милиона долара през последните четири години. Всичките пари са преминали през сметка с цифрово кодиран титуляр в Цюрих.

Почувствах победната тръпка от първия значителен пробив във всяко следствие.

— Значи са ни в ръцете.

— Щяха да са, ако не бяха се спасили междувременно. Половината от нощта прекарах в апартамента им с Пински…

Почувствах се виновен. Трябваше там да присъствам аз.

— Открихте ли нещо?

Кратко и рязко поклащане на главата беше отговорът й:

— Бриджър е разбрал, че идва потопът. В апартамента не е оставено нищо уличаващо. Професионална работа. Всички снимки и документи са били нарязани и изгорени.

— Разпрати ли сигнал за издирване?

— За двамата, поотделно или заедно. Уведомих летищата, гарите, пътните служби…

— А автогарата?

— Даже и автогарата. Но не възлагам прекалени надежди, Константин. Говоря съвсем сериозно. — Спря се в средата на стаята с плътно долепени ходила. — Освен ако не ми обещаеш.

Не повярвах на ушите си.

— Искам да не участваш в работата по следствието, докато не решиш какво ще правиш.

Погледнах я втрещено.

— Какво ще правя ли?

— За или против онези тридесет хиляди гласа. — Тя кимна веднъж енергично, с което сякаш искаше да каже „това е положението“.

Изслушах тракането на токчетата й в антрето, отварянето на външната врата и шумното й затръшване. Чашата с чая вече не ме влечеше. Налях си водка в чаша за бира, а после, след като размислих, занесох и нея, и бутилката в хола. Седнах тежко на дивана, държейки ги вдигнати високо. Или трябваше да се откажа от Баданова и тя да загуби изборите, да изоставя всички онези хора в рушащите се многоетажни жилищни блокове… Или да бъда отстранен от следствието. Да не участвам в търсенето и, убеден бях, неизбежното залавяне на убиеца на Наталия.

Дронски вече ходеше. Пристъпваше с помощта на две алуминиеви патерици. Стоях пред отворената врата на стаята му и го гледах как куцука към едната страна, обръща се и тръгва в обратна посока.

— Как ти се струва, шефе?

— Грациозен си като балерина — отвърнах.

Спря се и ме огледа.

— Не мислиш ли, че трябва малко да поспиш? — попита и след това продължи към прозореца.

— Дремнах няколко часа на дивана. Това няма да помогне за решаването на проблема ми. Слушай, Аби ме изгони. Отстрани ме от работата по случая.

Вече беше стигнал до прозореца Спря се там с гръб към мен, след което се обърна тромаво.

— Обади ми се преди малко.

— Да иска съгласието ти?

— Точно така. Заповядай, шефе, седни. — Кимна към един стол.

Влязох в стаята и седнах на светлозелената покривка на леглото.

— И ти го даде просто ей така.

— Не просто ей така, но го дадох.

— Формално ти ръководиш това следствие.

— Така е.

— Значи можеш да промениш решението си.

— Не, шефе, не мога да го направя. — Големите му кафяви очи не се отместваха от моите. — Крайно неприятно ми е да го кажа но смятам, че е права.

— Боже господи, Дронски! Една победа на Баданова ще ни помогне да намерим ключа на загадката. От нея ще получим разрешение да преровим лагера основно. Разрешение да установим защо някой си играе на възкресяване, инсценирайки, че погребва децата после ги извежда от лагера. Това е в основата на целия случай. С тази дейност се е занимавала и Наталия, когато е била отвлечена!

Дронски извади цигара. Косата му беше подстригана, по-точно — остригана, след последното ми посещение при него и сега, като се наведе да запали цигарата, забелязах по-бледия белег на темето му.

— Напредваме към целта, шефе — каза той. — Не по желания от теб начин на действие, но напредваме.

— Нито по желания от мен начин, нито с желаната от мен бързина.

Той сви рамене. Жестът стана причина стомахът ми да се свие.

С него Иля Дронски ми казваше, че не може да обсъжда въпроса с мен.

Откъм коридора се чу потракване на санитарна количка. Той • погледна към отворената врата с надеждата, че някакво рутинно задължение на персонала ще прекрати разговора ни. Само че сестрата, която тикаше количката, подмина, без дори да погледне към нас.

— Поговори с Аби — казах аз. — Не може точно в този момент да бъда отстранен, Дронски.

Той се обърна към мен с високо вдигнати вежди и набръчкано чело.

— Не е лесно за всеки да работи с теб, шефе.

— За чешит ли ме смятате?

— Казвам само, че не бива да се сърдиш на Аби.

— Не й се сърдя. Сърдит съм на себе си. За какъв дявол ми трябваше да й казвам, че обмислям кражбата на десет урни с бюлетини? Тя няма представа как стават нещата в Русия. Не знае какво зло ще бъде Рой Ролкин за Кола, ако стане губернатор. Чу ли тази сутрин какво сочат резултатите от предварителните анкети? Той изпреварва Баданова. В едно от проучванията има цели пет пункта преднина. Освен това е безспорен фаворит в секцията със стадиона.

— Значи все пак си решил за бюлетините, а, шефе?

Станах. Бях прекалено възбуден, за да стоя на едно място. Взех цигара от Дронски.

— Не знам. — Започнах да крача по маршрута на Дронски до прозореца и обратно. — Не е нужно да казвам, че трябва да се даде път на демокрацията. Изборът на народа си е избор на народа… Но именно по този начин са се възкачили на власт поне половината от покварените кметове и губернатори на области в Русия. Това Аби не го разбира. Тя гледа на мен като на някаква опасност.

Дронски смачка цигарата си в пепелника и отново стана.

— Трябва да продължавам с раздвижването, иначе единият ми крак ще остане по-къс. — Вдигна двете патерици. — Виждаш ли ги? Нещо трябва да крепи равновесието. В това е цялата тънкост на ходенето в желаната посока.

— Може да представлявам опасност за самия себе си, по дяволите. Но не застрашавам никой друг.

Той ме погледна, свъсил вежди като Гручо.

— Шефе, може да провалиш разследването. Съвсем непреднамерено. Шефовете на Аби във Вашингтон я предупреждават за вероятността именно от нещо такова.

— Те за мен ли си говорят във Вашингтон?

— Все някой трябва да ти го каже, шефе… — Той се извърна от прозореца и сега лицето му беше загрижено. — Аби се бореше с нокти и зъби срещу Вашингтон рамо и само да останеш в екипа на това следствие. — Погледна часовника си, без да се отпуска от патериците. — Трябва да отивам, шефе. Имам час за физиотерапия.

Разделих се с Дронски и тръгнах бавно по коридорите към входа на „Лермонтов“. Разминавах се с обичайното за голяма болница множество от хора. Някога се чувствах уютно и като у дома си тук, но вече не беше така. След смъртта на Наталия всичко ми беше чуждо.

В столовата продаваха добра водка с аромат на колендро като лек срещу лош вкус в устата, затова се запътих натам. С чаша в ръка пуснах монети в телефона и звъннах на Аби в Манастира. Отговори ми Данилова. Тя ми каза, че Аби била излязла и нямала представа кога ще се върне. Тонът й беше резервиран и неприветлив. Данилова вече бе чула новината.

Изпих си водката и реших, че имам нужда от още една. Не съм от онези, които вярват, че взимат най-добрите си решения, когато се напият. Дори напротив. Извън всякакво съмнение, най-забележителните гафове в живота си бях направил под влиянието на бутилката с бистра течност. Но с не по-малък успех правех същото и на чаша ароматен чай. От което следва смущаващият извод, че няма никаква разлика.

С течение на годините бях превърнал процедурата за вземане на важни решения в истинско изкуство. Давах си един съвсем прост съвет. Обърни чашка или две с нещо отпускащо, ако сериозността на решението го изисква. Изпий още една или две, ако пътят към решението ти се вижда особено стръмен. Ако проблемът изглежда неразрешим, купи половинлитрова бутилка, пъхни я в джоба и тръгвай да търсиш най-близката обществена баня.

Болницата „Лермонтов“ разполага със собствена баня — подобна на черква сграда с нисък куполообразен таван и стенни мозайки, на които са изобразени млади елини с лъкове и копия, дебнещи дивеч в гората, и кой знае защо с пениси в ерекция.

Оставих на съхранение дрехите и часовника си, платих си за хавлия, с която се завих и прикрих половинката водка, която внесох. Салонът на банята беше мъждиво осветен от зелени лампи, замъглени от носещите се във въздуха валма пара. Главозамаян от силната топлина, аз се отправих почти опипом към най-отдалечения от печката край и се отпуснах тежко на най-ниския от подредените като етажерка нарове.

И така, бях отстранен от случая. Бях откъснат от постъпващата информация. Но същевременно бях свободен човек. Това ме ободри в известна степен. Като свободен човек имах право на собствен избор и собствени решения.

В салона на банята беше почти тъмно и топлината вътре въздействаше по-скоро отпускащо, а не приспивно. Навсякъде около себе си чувах гласове на американци — нещо, което веднага се познаваше, дори и да не чуваш думите, по това, че звучат по-свежо от грачещите, загрубели от тютюневия дим гласове на руснаците на средна възраст.

Реших да степенувам нещата по важност. Избих си от главата всички мисли за следствието и се захванах за работа. Изпих две-три доста солидни глътки от водката с колендро и започнах да обмислям кражбата на тридесет хиляди бюлетини от подадените за Рой.

Първоначално идеята ми се струваше добра, после по-добра, а след това дори още по-добра. Успеех ли да измъкна бюлетините, печелеше Баданова. В качеството си на губернатор тя щеше да издаде разрешение за разкопаване на празните гробове в лагера Нивка и сериозен разпит на полковник Фетисова относно целта на нейната зловеща измама. Бях убеден повече от всякога, че ако научим цялата истина за трафика на деца, ще установим и името на убиеца само за часове.

Някъде сред парата един американски глас спомена нещо за предстоящите избори. Друг му възрази, а трети каза:

— Резултатите от тези избори вече са ясни. Ролкин разполага с толкова много незаконни пари, колкото не би могъл да произведе даже ако имаше собствена печатница.

Струва ми се, че именно в този момент взех решението. Дали не бях пиян? Погледнах към бутилката и установих, че съм изконсумирал съвсем скромно количество. Скрих шишето и влязох в леденостудения басейн, а след това минах и през масата за налагане. Там те пердашат с брезови клонки, докато се почувстваш толкова здрав и жизнен, че западняците чак се възхищават. Сигурен съм, че и самите руснаци винаги са се възхищавали от резултата, който се постига. Имам предвид, докато станат на възраст, колкото е средната продължителност на живота в страната, а тя е петдесет и осем години. След това започват да се замислят над публикациите в пресата за рисковете от сърдечни пристъпи, които крият изтощителната горещина и гмурканията в студена вода.

Облякох се и от фоайето на „Лермонтов“ се обадих на разбойника Веня. Във въображението ми отново изплува средновековната картина — Веня, седнал в неговия огромен и ръждив чугунен салон, запален огън и печащ се на него вол. Когато отговори, по-конкретният образ на дребничкия, нечистоплътен мъж с кожухче от овча кожа и с мобилен телефон до ухото измести предишната картина.

— Искам да откраднете нещо за мен — казах аз.

— Няма никакъв проблем — рече той с ентусиазъм. — Елате в полунощ и носете чувала с парите.

Прекарах нощта при Веня, в изоставения кораб. Бях сбъркал за печащия се вол — всъщност грееха на огъня набучени на железни шишове сандвичи, пееха, десетки бутилки се търкаляха и дрънчаха по неравния под. Огънят осветяваше танцуващи фигури.