Гадателката

4

Правилникът повелява неделята да е почивен ден за старшите инспектори, но в него пише какво ли не. Половин час по-късно спрях колата пред еднообразната група от временни канцеларии, подредени като форта на индианска територия и представляващи нашето 18-о районно управление в Града на порока. Изтупвайки краката си от снега, аз се качих по дървените стъпала пред приемната и бутнах люлеещата се врата. Сержант Бубин — едър добродушко, вечно миришещ на пържен лук, тъкмо се освобождаваше от съботната нощна смяна.

— Вкарах ги в трета зала за разпити, шефе — каза Бубин.

— Знаем ли имената им?

Той поклати отрицателно глава:

— Тя нарича момчето Боря. А ми се струва, че той не се обръща към нея с никакво име. Нямат документи естествено. Неустановена възраст. Може би дори не си знаят фамилиите.

— Защо ли им трябва, ако са на улицата примерно от две години. Момичето е почти бебе.

Бубин беше взел необходимите мерки да Не избягат, като ги беше заключил. Когато влязох в голата стая, двете деца играеха с парченца от корава, негодна за ядене бисквита. В правилника се казва и това, че не може да се разпитват деца, ако не присъства и пълнолетна жена. Попитах Бубин дали някоя от работещите в управлението милиционерки е свободна. Той поклати отрицателно глава и каза:

— Обаче насам е тръгнала една доброволка от сиропиталището.

Кимнах и затворих вратата след себе си. Облегнах се на стената и се загледах в децата. Момчето вероятно беше на около девет години, а момичето на шест или даже по-малко. Някак си приличаха повече на деца, отколкото вчера в тъмния търбух на товарния кораб.

Годината е 2017 — сто години след комунистическата революция, която трябваше да донесе на Русия социална справедливост. Според мен постиженията на изминалото столетие тук, в Кола, са очевидни от факта, че сме се превърнали в територия за детски трудови лагери, в печален и жесток детски Гулаг, скрит в затънтения Север.

Бъдат ли уличени в кражба (това се случва най-често, защото искат да ядат) или че няма кой да ги гледа и закриля — което си е евфемизъм за „безпризорни“, — шансът да се спасят от мразовитите и изолирани от света лагери на Колския полуостров е минимален. Но преди да им поставят утвърдената от системата зелена татуировка „К“, много деца успяват да грабнат обратно свободата си по дългия път на север от Москва или Петербург или при прехвърлянето от влакове на камиони в разпределителните гари на Мурманск. Тогава те заживяват на свобода, но по-скоро като животни, отколкото като човешки същества, нерядко и по уличките в Града на порока или разрушените блокове северно от залива. Ужасяващо голям процент от тях вече страдаха от заразни болести, дифтерит и даже СПИН. Но какво значение имаше това, след като туберкулозата в изправителните детски лагери беше ендемично заболяване.

Служебните ми задължения бяха да прочиствам улиците от такива деца. Лично за мен моята мисия — такава, каквато я виждах — бе да измъквам по няколко деца седмично от тази нечовешка система и да ги настанявам в американското сиропиталище на улица „Фестивална“.

Така че, колкото и да е странно, аз се надявах децата, които патрулите на службата за борба с уличната престъпност хващат в Града на порока, да останат анонимни. Ако не кажеха имената си и нямаха документи, не можеше да бъдат идентифицирани и аз не бях длъжен да ги предавам на изправителните власти, където без съмнение щяха да отидат. В резултат имахме възможност да им дадем нови документи и, надявахме се, нов живот чрез издържаното от американците сиропиталище, в управителния съвет на което участваше и Наталия.

Двете деца хвърлиха нагоре към мен по един бегъл поглед и продължиха играта си. Момичето претегли внимателно в шепа петте парчета от бисквитата и ги хвърли във въздуха, обръщайки разтворена длан надолу, за да ги улови върху гърба й. Но пръстите бяха твърде тънки, за да задържат повече от едно-две парченца. Когато паднаха на пода, тя изкрещя с високия си писклив глас ругатня, достойна за казармено помещение.

Придърпах един стол и отместих каната с вода, за да не ми се пречка пред погледа към тях. Бяха измити и преоблечени в чисти дрехи. Имали са късмет. На лицата им не се забелязваше характерната за туберкулозните сивкава бледност. Косата на момичето блестеше под голата крушка в стаята за разпити. Лицето на момчето беше чисто, а косата остригана. Усетих, че и двамата разпознаха в мен човека, който ги беше заловил.

— Откъде сте? — попитах ги.

Момчето се извърна с гръб към мен, събра парчетата от бисквита, хвърли ги и улови всичките пет върху гърба на дланта си.

— Ще намерим дом, където да живеете — добавих аз. — Там ще има още много деца. Нарича се сиропиталище.

— Вече бях в такова. Знам какво ти правят в сиропиталището. — Той направи неприличен жест.

— Този път ще е различно — възразих аз. — Към вас ще се отнасят грижовно.

Момчето изсумтя, хвърляйки и хващайки отново всичките пет парчета върху ръката си няколко пъти в бърза поредица.

— Знаете ли, че може да открият обвинителна преписка срещу вас за това, което правехте в кораба?

Момчето ме погледна така, сякаш нищо не разбира.

— За това, че крадяхте от мъртвец.

— Вече имам сума преписки, началство — каза той. — Какво значение има още една? — Замахна с ръка и бисквитените парчета изтракаха по стената. Момичето го погледна с възхищение в сините си очи.

— Откъде сте?

— От Петербург — отговори той. — Откъде другаде?

— Значи са те осъдили там за някаква беля и са те изпратили тук да си излежиш присъдата. Как избяга от конските вагони?

— Мъжете дойдоха и разбиха катинарите отвън… — Говореше за оскотелите пияници, които се скитат по разпределителните гари. — Опитаха се да докопат по-големите момичета. Останалите се разбягахме като плъхове.

— Чуй ме, ако не искаш да те изпратят в трудов лагер, не споменавай пред никого фамилното си име. Казвай, че си го забравил. Кажи, че от години живееш на улицата.

— Не е лош за ченге — каза момчето към момичето.

Истината, приятели, е, че смисълът на живота ми са подобни малки моменти на признание. Бях намерил някаква допирна точка с тях.

— А сега гладни ли сте?

Изведнъж отново станаха деца, закимаха единодушно. В децата има нещо удивително — те са прями и искрени. Попитай ги само дали са гладни, и този въпрос ще прогони всяка друга мисъл от главите им.

Обърнах се към вратата и я отключих. Бях я отворил наполовина, когато почувствах остра болка в задната страна на крака си. Паднах по гръб още преди да осъзная, че се дължи на ритник. Ударих си главата в облицования с грапава ламарина под и се втрещих в тавана с отворена уста.

Чух как момичето изцвили от радост, докато аз надигах главата си, за да проговоря, видях как ръбът на каната с вода се накланя и изведнъж започнах да се давя, да кашлям и да се мъча да си поема дъх.

Изправих се, кашляйки и плюейки вода. През всичкия шум, който вдигах, чух топуркането на два чифта бързо бягащи крака в коридора. Когато стъпките проехтяха в чакалнята, аз още бършех очите си, а когато успях да изкашлям и водата, влязла дълбоко в гърлото ми, външната врата се отвори със скърцане и се затръшна шумно.

Седях на масата и си играех с парчетата от бисквита като с ашици, когато пристигна жената от сиропиталището. Фаня Карлова беше стара приятелка на Наталия, колежка от хирургията, която през свободното си време работеше с нея и в управата на сиропиталището. Явно беше чула историята от някого във фоайето.

— Трудно ми е да не се смея — каза Фаня, сдържайки усмивката си с усилие. — Повален от деветгодишно момче. Олеле!

— Беше подъл, коварен ритник. Знаеше точно къде да удари. И все пак те бяха двама.

Фаня кимна сериозно:

— Разбира се. Двама срещу един. Шансовете не са били на твоя страна, Константин. — Посочи коляното ми с кимване. — Искаш ли да ти прегледам крака?

Отказах й с изсумтяване и подхвърлих бисквитените парчета върху външната страна на дланта си. Всичките изпопадаха.

Тя седна. Изпускахме толкова много деца — през прозорците на спалните помещения, през малки дупки в оградите на приютите, така че и двамата знаехме, че ще е лицемерно да се тюхкаме за две повече.

— Съжалявам, че са те викали по спешност — казах аз. — Сигурно си се прибрала преди малко? — Фаня беше младши лекар в хирургическия екип на Наталия.

Гледаше ме с недоумение.

— Говоря за снощното спешно повикване — обясних. — За заместването на доктор Вебер.

Тя се облегна назад:

— Не са ми се обаждали.

— Не са ли?

— Не. Във всеки случай аз бях обявила, че не поемам ангажименти. Бях изкарала двадесет часа без почивка. В колко часа е било повикването?

— Наталия получи съобщение по пейджъра малко след полунощ. Мислех, че сигурно е станало нещо голямо, нещо, което е ангажирало целия екип, понеже още не се е върнала.

— Попитай Вебер. Сигурно е било така.

— Ще го направя. — Не й казах, че при диспечера в „Лермонтов“ не е записано някой да го е замествал.

Тя стана.

— Е, аз си отивам вкъщи. — Погледна ме отвисоко и изцъка два пъти с език. — Притесняваш ли се за нещо, Константин?

— Не.

— Нещо във връзка с Наталия ли? Нещо, което не ми казваш?

— Не. Разбира се, че не.

Тя продължи да упорства:

— Сигурен ли си?

— Не. Няма нищо — повторих. Станах и раздвижих крака си.

— Да не би да се притесняваш, понеже не се е прибрала цяла нощ? — Тя повдигна вежди, за да придаде на въпроса шеговита форма.

— За бога, Фаня. Извикаха я от болницата. По пейджъра.

— Шегувах се. Разбира се, че се шегувах. — Усмихна се.

Изсумтях в знак, че съм я разбрал. Чувството за хумор на Фаня никога не ми е допадало особено.

— Слушай — каза тя. — Искаш ли да се отбием някъде на кафе? Можем да обсъдим проблема.

Поклатих глава.

— Благодаря ти, Фаня, но няма какво да обсъждаме. — Загледах се в голата, надраскана стена срещу мен. — А и без това трябва да се прибера, за да направя закуска на Наталия.

Щом се върнах вкъщи, аз веднага се обадих на доктор Вебер и жена му направо ми отхапа главата през слушалката. Докторът бил дежурен цяла нощ. Щял да спи до обед. Потърсете го след един часа. Включих телевизора да видя дали няма някакви местни новини за оказана спешна медицинска помощ. Вместо това цялото предаване беше за губернатора Баданов и срещите му из града, на които обявяваше предстоящото посещение на американската делегация. Благодарение на усилията му, тръбеше той, Мурманск щял да стане един от руските градове с отредени субсидии от АЕП — Агенцията за екологични проекти. Долари.

После започна „Колски преглед“ и аз продължих да седя изцъклен в състояние, приличащо на транс. В такива моменти шумът в ушите ми се появява като фон, който ме приспива. Задрямах и се събудих точно когато съобщаваха, че в мина за никелова руда край Трелов се е случило нещо страшно; че Катерина Еди-коя си отново е спечелила първото място на състезанията по кънки в Силова; че най-големият екземпляр, победител в състезанието по риболов през дупка в леда в Порочния град, загадъчно се е изплъзнал обратно във водата. Станах и изключих телевизора.

Безпокойство стягаше гърлото ми. Надвесвах глава през прозореца на кухнята, за да погледна дали десет етажа по-долу няма да спре синьо-бял джип „Камка“ с отличителните знаци на болницата, преди да влезе в гаража. В продължение на двадесет минути заставах до този прозорец сигурно двадесет пъти. Поглеждах надолу към улицата и отброявах излизащите иззад завоя автомобили. Тя ще се появи между следващите десет. Следващите двадесет. Следващите тридесет.

Обух си ботушите, облякох балтон, нахлузих шапката и излязох навън. В периферията на пристанищната зона имаше едно барче, където от време на време се отбивах за няколко минути — интересно за мен заведение, където основната част от клиентите бяха проститутки и чуждестранни моряци от Международния моряшки клуб. Основната полза от посещенията ми беше, че си опреснявах английския. Иначе не представляваше нищо особено като изисканост. Заведение на кръстопът в жилищен комплекс от петдесетте години, който много отдавна е започнал да се руши. Съветският бетон се бе оказал недостатъчно издръжлив на северните температури. Вътрешността на бара представляваше незастлан дъсчен под, почернял от нанесения с обувките и разтопен сняг, оскъдно осветление и непредлагащо комфорт обзавеждане, също от петдесетте. В този ранен предобеден час заведението беше почти празно. Британски моряк от търговски кораб разказваше със замъглен поглед на свой колега от Индия как дядо му е плавал в конвоите от Ливърпул до Мурманск през Великата отечествена или Втората световна война, както я наричат на Запад.

Седнах с половинлитрова бутилка „Будвайзер“ и се замислих за Наталия. Излишно се тревожех. Това поне беше очевидно. Даже може и вече да си беше вкъщи. Седях, отпивах от бирата и отброих две цели минути, преди да стана и да се обадя в апартамента. Отговори нейният глас — само че записаният на поканата да оставиш съобщение.

Британският моряк разказваше една от историите на дядо си за въздушната атака на германците над конвой с кодово название PQ17, докато плавал в арктически води към единственото незамръзващо пристанище в Западна Русия. Бях чувал за това по време на моята служба във флота. С изключение на тринадесет всички кораби от многобройния конвой били потопени, а моряците им загинали в ледените води при норвежкото крайбрежие. В друг момент с удоволствие бих се присъединил към двамата моряци и щях да се възползвам от възможността да поговоря на английски, но тази сутрин подобна мисъл никак не ме привличаше.

Спомням си само откъслечни моменти за това какво правих във времето до един часа. Разхождах се безцелно из пристанището в сумрака на късното арктическо утро, избирах от време на време някоя лампа в отсрещния край на кейовете и се взирах в нея, докато ми се премрежи погледът. Насилвах се да не мисля за нищо. Ако имах способността да надникна зад един по-далечен хоризонт, навярно бих се чувствал по-спокоен. Но щяха да изминат шест или повече седмици, докато това стане възможно. А е безпочвено да се изкарвам от онзи тип мореплаватели, които, оставени на брега, търсят успокоение в това, че поне са до морето. Аз страдам от остри пристъпи на морска болест. Всичките ми хубави спомени за морето са от моменти, когато съм го гледал от брега.

Когато си тръгнах по обратния път, ръцете ми бяха толкова измръзнали, че ми беше трудно да се обадя вкъщи. Застанах до един телефон и започнах да се боря с монетата, изпуснах я в снега и направих такова представление в опита си да я вдигна, че една минаваща покрай мен бабушка ме взе за пиян и ми я подаде. Но Наталия я нямаше.

Не бързах да се прибера. Отбих се в още две барчета, където пих кафе и чаша водка. Към дванадесет се върнах вкъщи и започнах да режа салата от цвекло, внушавайки си, че ще я сервирам на Наталия за обяд. Към един часа вече бях сервирал за двама на масата в кухнята, бях разбил яйца за омлет, бях отворил бутилка българско червено вино и бях изпил почти половината от него. Точно на часа набрах номера на доктор Вебер.

Познах гласа му и аристократичната нотка в него.

— Доктор Вебер — започнах аз, — обажда се съпругът на Наталия Вадим.

— Милиционерът.

— И това освен всичко друго. Питам се дали не бихте могли да ми помогнете да си отговоря на някои въпроси.

— Аха — каза той, сякаш бе спечелил спор.

— Снощи сте били дежурен в хирургията на „Лермонтов“.

— Бях.

— Имаше ли спешни случаи? Имам предвид повиквания извън болницата.

— Не. Беше много спокойна съботна нощ.

— Доктор Вебер… От време на време Наталия ви е сменяла.

— Да — отвърна той, този път предпазливо. — Имало е такива случаи, да.

— А снощи?

— Снощи нямаше спешен случай, млади човече.

Следобедът ми мина в обаждания по други болници в района на Мурманск. Беше неделя и администраторките, изглежда, приемаха това, че някой им звъни и задава въпроси, като натрапване във времето им за медитация. След повече от десет по принцип безплодни разговора аз си сложих херинга и цвекло в малка франзела и тръгнах към гаража. Обличах си балтона, стиснал франзелата със зъби, когато телефонът иззвъня.

— Вадим. Вадим е на телефона — изфъфлих аз и извадих франзелата от устата си.

— Помислих си, че някой ти е извадил всичките зъби, да те вземат мътните — прозвуча гласът на Рой Ролкин от Унгария. — Мляскаш като дърт шпаньол.

— Чуй ме, Рой, имам работа. Затварям.

— Костя, мастия такава. Що за приятел би затворил телефона, когато му се обажда приятел? Какво става при теб?

— Рой, имам проблеми, тревоги. Просто се откажи.

— Тревоги ли? Какви тревоги? Мога ли да помогна с нещо? — И почти веднага добави с типичната интуиция, която се придобива, когато човек е провел много, ама много разпити: — За Наталия ли става дума?

— Рой, за бога…

— Наталия е. Познавам по гласа ти. Искаш ли някой да бъде смазан от бой? Повярвай ми, все още мога да си уреждам услуги в родния град, въпреки че няма как да мина през площад „Обединение“, без да обявят награда за главата ми.

— Вярвам ти, Рой, но работата не е такава. — Задържах слушалката далеч от ухото си за момент, но решителността ми сякаш се срина. Рой Ролкин в момента бе може би последният човек, пред когото бих искал да откровенича. Но той беше единственият, който се обади. Никой не би могъл да ме набеди, че съм силна, затворена личност. След няколко минути вече му бях разказал всичко.

Само че Рой наистина не е като другите ми приятели. Аз тотално ненавиждам разбиранията му и въпреки това се оказва, че откликвам на някои страни в неговия характер. Колкото и да е подъл и циничен самохвалко, в същото време той е способен да изслушва с проницателно и съчувствено ухо.

— Мисля, че си прав да се притесняваш, Костя — каза той, когато свърших с обясненията. — Тук има нещо странно. Не мърдай от къщи двадесетина минути, докато се обадя тук-там. Намери си някой мач по телевизията. Днес е неделя, Мурманск сигурно играят някъде. Винаги са способни да те разсмеят.

— Виж, Рой, ако смяташ да се обаждаш по болниците…

— Та да ми се обади някоя цицореста администраторка, която е прекалено заета, за да си говорим ли? Разчитай на мен, Костя. Нали сме стари приятели?

Седях и бавно отпивах бира направо от кутията в продължение на десет-петнадесет минути. Имах чувството, че съм оставил всичко в ръцете на Рой. Не можех да измисля никакво полезно действие, освен да чакам повторното му обаждане. Когато позвъни отново, аз буквално грабнах слушалката.

— Какво установи?

— Цялата картина — отговори Рой бавно. — Получих я директно от извора.

— От кого?

— Кмета. Осопов.

— Познаваш ли го?

— Знам, че винаги прекарва неделните следобеди с племенницата си. В кревата в хотел, „Дар Николай“. Обадих му се там. Казах му, че много държа да проведе няколко спешни разговора по телефона. Трябваше му малко време да се осъзнае, но в крайна сметка разбра за какво става дума.

— Сигурно му е било приятно.

— Нямаше начин да не разбере намека ми. Тя е на четиринадесет години, да те вземат мътните.

— И какво ти отговори?

— Снощи не е имало повиквания на спешни медицински екипи за нещо сериозно в района на град Мурманск. Обаче е имало… Слушаш ли ме, Костя? Имало е мобилизация на областно ниво заради никеловите мини в Трелов, където са били затрупани двадесет и шест миньори. От срутването са били спасени две дузини работници, всеки от които е имал в различна степен нужда от медицинска помощ. Много от тях са били за хирургическа намеса. Устроили са спешна операционна под земята. Медицинската служба на мината е поискала лекари от няколко болници в града. Дори са се обаждали директно на по-известните хирурзи. Схващаш ли? Струва ми се, че това е отговорът на твоя проблем, Костя. Твоята мила Наталия не може да ти се обади, понеже се скъсва от работа… Понеже работи под земята.

Почувствах огромно облекчение.

— Рой, ако можеше да дойдеш тук, без да те арестуват на летището…

— Щеше да лепнеш една яка целувка по високомерно вдигнатите ми устни.

— Бих предпочел да приключим с това, Рой. Но ти дължа много благодарности.

— Слушай, Костя, приятел в нужда… Ти ги разбираш тези работи — каза той тихо и затвори телефона.

Изхвърлих бирената кутия, отворих си бутилка шотландско малцово уиски „Гленморанги“, което пазех за специален случай, и превключих на футболния мач. На полувремето сините от Мурманск губеха само с четири на нула от „Ротор“ — Волгоград. Това не беше съкрушително зле. Отпих голяма и успокояваща глътка от уискито. Даже бях убеден, че сините имат шанс.