Гадателката

47.

Системата в Русия си остава непроменена от времето на Елцин. Пред децата без родители се откриват два пътя в живота. Единият е свободата на улицата — на малка част от тях се случваше да ги приберат патрули като тези, които командвах аз, и да ги изпратят в нормални сиропиталища. От онези, които съществуваха единствено благодарение на добрата работа и състраданието на американски и западноевропейски благотворителни организации.

Повечето изоставени деца се сблъскват със съвсем различен живот. Вписват ги в категорията слабоумни и бавно развиващи се и ги изпращат в интернати — кошмарни центрове за грижи от страна на държавата. Или пък ги арестуват за дребни престъпления и ги изпращат в детски поправителни лагери, голяма част от които са тук, в ненаселените блатисти райони на Колския полуостров. Там животът им преминава под непрекъснатото малтретиране от страна на по-големите деца и онези, които получават заплати, за да ги надзирават. Обикновено са лишени от добра храна и витамини. Спин, а още по-често туберкулоза са неизбежният резултат от липсата на грижи.

Всички говорят, че тяхната съдба е срам за Русия. Всички го говорят още от времето на Елцин.

Тръгнах за лагер „К 27“ край Нивка с лошо предчувствие. Рядко се издаваха разрешения за посещение на такива места. Никога не бях стъпвал в лагер, но знаех за ужасите, с които се славеха тези места. Снегът тук се топеше и бавно се смъкваше на мръсни ивици надолу по импрегнираната с асфалт хартия, от която бяха направени покривите на бараките, а няколко висулки се отчупиха и паднаха само докато оставяхме нашата камка на паркинга и вървяхме към административната сграда.

След няколко минути ни въведоха в построената от дървени трупи главна канцелария.

— Капитанът е на обиколка из лагера — осведоми ни сержантът писарушка. — Полковникът ви очаква.

Когато отвори вратата пред нас, видях Соня Фетисова да излиза иззад бюрото и да тръгва, клатушкайки се, към нас да ни посрещне.

— Агент Кънингам, радвам се да ви видя отново. Е, Константин, наистина трябва да седнем на чашка някой път — каза тя.

Потръпнах. Този разговор трябваше да стъпи на съвсем друга основа.

— Специален агент Кънингам и аз дойдохме тук, полковник, за да ви уведомим за бягството на девет от вашите подопечни затворници.

Тя кимна и ни покани с жест да седнем, след което се запъти към стола зад грубо боядисаното в синьо бюро.

Всеки път, когато видя Фетисова, се удивлявам, че една жена, без значение коя е тя, може да бъде толкова отвратителна. Фетисова надвишаваше поне двойно всяко разумно тегло. Забелязах, че зелената пола на униформата й имаше гадната особеност да се повдига до определено място на бедрата и да разкрива надиплените й бутове, обути в сив найлонов чорапогащник, докато се разхождаше из канцеларията.

Когато гледаше директно към нас, лицето й беше почти идеално кръгло, червендалесто, набръчкано повече от нормалното за нейните четиридесетина години, а черната коса беше щедро украсена с червени петна. Спомних си, че в далечното минало, ако някой искаше да изчетка всемогъщата председателка на Студентския съюз, непременно трябваше да спомене косата й.

— Да ме уведомите за избягали затворници ли? Мислех си, че се разбрахме по този въпрос по време на срещата ни с кмета — обърна се тя към Аби.

— Не е просто информация — каза Аби. — Доказателства за бягство.

Очите на Фетисова почти се изгубиха зад пухкавите зачервени скули, така че когато попаднеше светлина върху тях, те проблясваха лукаво, което ми напомни за В. И. Ленин — както човека, така и котарака.

— Първо ми обяснете как така стигнахте до положението да ми предлагате такава информация. — Разкопча горния джоб на куртката си и извади цигари. — Може би имате някакъв информатор? Човек, който със сигурност получава от вас пари, долари. Трябва да ви предупредя, че в Русия на подобни хора не може да се разчита особено. — Усмихна се злорадо. — Боя се, че в нашата държава историята на доносниците е дълга и богата. Почти по правило са неблагонадеждни. Изненадана съм, че вашият колега от руска страна, Константин… — стрелна презрителен поглед към мен — не ви е разяснил това. Та как точно се сдобихте с тази информация, агент Кънингам?

— Съжалявам, полковник — отвърна енергично Аби. — Не мога да ви разкрия това. Нито пък съм длъжна. Аз и моят помощник, инспектор Вадим, работим на пряко подчинение на Всеруската прокуратура, чиято централа е в Москва. Сигурна съм, че ме разбирате.

Фетисова извади цигара и я запали. Движенията й бяха дразнещо бавни. Техника за забавяне на действието до желания от нея ритъм. Имах силното усещане, че е притеснена. Усмихна се.

При това положение да й отвърне с усмивка щеше да е грешка. Аби се облегна назад, а красивото й лице не трепна. Отместих поглед към стената зад главата на Фетисова. На дървено табло се кипреше дълго послание:

Течението в зле уплътнената барака полюшваше няколкото листа, окачени на таблото — график на дежурствата през почивните дни. Охранителен отряд 22 поема смените на всичките четири наблюдателни вишки от 6:00 часа. Указания за почистване на бараките и третиране срещу гризачи. Дежурен медицински служител за месеца: д-р. Г. В. Потанин. Потанин.

Усетих, че очите ми се изцъклят.

— Не съм уведомена от Москва — каза полковник Фетисова.

— Не очаквайте да го направят — отвърна Аби. В гласа й имаше категоричност, която впечатли дори Фетисова. — Вече ми предоставиха неограничени пълномощия във връзка с разследването, което водя. Ако желаете, можете да проверите това в Главна прокуратура в Москва още сега.

Униформената жена зад бюрото стисна устни, разколебана как да продължи разговора. Отместих погледа си от лицето й и надникнах през прозореца. От самия лагер не можех да видя почти нищо. В отсрещния край на открития асфалтиран плац колона от малки сиви силуети излизаше с маршова стъпка през портала. На рамената си носеха лопати с абсурдно дълги дръжки за такива малки деца. Когато и последните в колоната минаха през портата, тя започна да се затваря. Какво участие имаше Потанин във всичко това?

— Изправяте ме пред проблем — каза Фетисова след малко. Облегна се назад и изпъна куртката си. — Аз, разбира се, отговарям за всички трудови лагери за малолетни в Колска област…

— А колко са те, полковник? — попита Аби.

— Това е поверителна социална информация — отвърна троснато Фетисова. Стана и започна да се разхожда из стаята дори се спря до прозореца, преструвайки се, че се взира в нещо навън, което е привлякло вниманието й, като по този начин отново ни предостави възможността да огледаме свивките на подутите й колене. — Малко ми е трудно да приема предложената от вас информация — добави тя, обръщайки се с лице към нас. — Защото тази сутрин се свързах с всичките коменданти на лагери поотделно. Наредих им незабавно да направят поименни проверки. Ето тук са резултатите. — Вдигна лист хартия от бюрото. — Тази година не е имало бягства от никой лагер, подопечен на лагерната администрация в Кола. Последният случай е с две момчета, които бяха заловени отново само часове след бягството. Това беше преди Нова година.

— Хайде да зарежем глупостите — каза рязко Аби. — Не става въпрос просто за някой от лагерите. Имената, с които разполагаме, са от този лагер.

Дори червендалестото лице на Фетисова пребледня.

— Може да разполагате с имена — каза тя, — но какви доказателства имате, че тези деца са избягали?

— Имаме идентификационните им номера, под които ги е регистрирала лагерната управа. Имаме даже и снимки — добавих аз за ефект. — Ако децата са още тук, просто ни ги покажете.

Фетисова се окопити и поклати глава с пародийно печално изражение.

— Боя се, че някой ви е взел парите за нещо, което на вас ви се е искало да чуете. Комендантът тук, на К 27, е проверил имената, които сте му изпратили с факс тази сутрин. Вашите обвинения, че са избягали девет деца, са му се сторили доста интересни.

— Интересни?

— Точно така се изрази.

— Значи той не отрича, че имената в списъка са на деца, затворници в този лагер?

— Не, разбира се. Нещо повече, според неговата информация всичките девет деца до неотдавна са били на лечение в медицинския стационар на лагера.

— На лечение от какво?

— Хайде да решим този проблем така, както диктува логиката, агент Кънингам. Ако ми позволите… — Отиде до бюрото, вдигна слушалката на телефона и каза: — Готови сме.

Вратата се отвори почти на секундата. Млад капитан в зелената униформа на лагерната администрация я задържа отворена.

— Това е капитан Лошкин, комендант на този лагер. Ако пожелаете да ме последвате — каза Фетисова, излизайки с тежко поклащане пред нас, — ще ви покажа вашите девет избягали затворници. — Погледна младия капитан. — Боя се, че някой си е направил лоша шега за сметка на нашите градски другари.

Забелязах, че капитанът едва успя да загатне усмивка.

Дадоха ни бели маски от марля. Вървяхме по отъпканите пътечки покрай дървените лагерни бараки. Смрадта, излизаща от отворените врати, беше непоносима. Беглият поглед в един-два от прозорците попадаше на скупчени върху нарове деца, люлеещи се крачета като кибритени клечки, изранени от недохранване устички.

Капитанът посочи с ръка бараката, покрай която минавахме.

— Най-големият бич за нас е туберкулозата — подхвана той, но замлъкна под свирепия поглед на Фетисова.

— Капитане, това не е медицинска проверка — каза тя. — Още по-малко пък обиколка на туристически забележителности. — Обърна се към нас. — Тук вършим една добра работа при изключително трудни условия.

Аби се спря като вкаменена пред входа на една барака.

— Боже мой, полковник — каза тя, едва сдържайки гласа си. — Що за извратен светоглед трябва да имате, за да се гордеете с работа като тази?

Само че Фетисова, можех да предупредя Аби за това, не падаше лесно по гръб.

— Публична обида към администрацията на лагерите в Русия ли отправяте? — каза тя ехидно.

— Не — отговори Аби. — Чисто лична.

Огромното гробище беше в отдалечен край на лагера, в подножието на хълм. Усетих, че Аби ме подръпва за ръката.

— Същото е — каза тя. — Гробището от скицата на Джоун. Поточно от липсващата страница в скицника й.

В сектора, в който ни заведоха, имаше може би стотина могилки от пръст с кръстове, сковани от груби дъски. Вече на чист въздух, свалихме маските си и продължихме да вървим — Фетисова и Аби отпред, аз и капитанът — зад тях, към един ъгъл в гробището, където надгробните могили още не бяха обрасли с мъх. Фетисова и Аби пред нас представляваха странна гледка, почти категорично отрицание, че двете са от един и същ пол. Едната с дебела зелена зимна униформа, неприятно сгорещена от неочаквано силното пролетно слънце. Другата — стройна, със светъл ленен костюм, малък сак, преметнат на рамото, придържаше сакото си разтворено с небрежно пъхнати в джобовете на полата длани и крачеше СПОКОЙНО по стръмнината пред нас.

— Мислех, че доктор Потанин е психиатър, а не фелдшер качах на капитана.

— Докторът започна да работи тук именно като психиатър — отвърна той. — Но при нас щатните бройки са за общопрактикуващи лекари. Доколкото разбирам, полковник Фетисова го е склонила да дава периодични дежурства тук като лекар без специалност.

— А имал ли е дежурства този месец?

— Идва тук в средата на всяка седмица. В сряда е денят за прегледи и записване за лечение в стационара.

Настигнахме Аби и Фетисова. Вляво от нас малка група деца на дванадесет-тринадесет години копаеше плитки гробове, надзиравана от само един пазач. Забелязах как Фетисова се обръща към капитана и притваря изразително очи. Капитанът я разбра. Отиде бързо при работещите деца и каза нещо на пазача. Отрядът се оттегли след секунди, изоставяйки лопатите. Децата се строиха и тръгнаха с бърза крачка надолу по склона.

Полковник Соня Фетисова се успокои. Застана с ръце на кръста, с надиплена на дебелия й задник пола и леко килната назад фуражка с червена околожка.

— Виждаш ли, инспекторе — каза тя, обръщайки се за първи път директно към мен, — някой се е заблудил много сериозно.

Погледна злобно Аби и не остави никакво съмнение у двама ни кой според нея е този някой или поне кой ще се окаже в тази роля.

— Да видим вашия списък — каза тя. Наведе поглед към най-прясната редица от гробове. — Ирина Лактова… — Посочи към най-близкия дървен кръст, на който пишеше: „Ирина Лактова, 2005–2017. Вечна й памет.“ Тикна списъка в ръцете ми. — Заповядай, провери ги лично.

Отдръпна се настрана, демонстрирайки, че за нея въпросът е приключен.

Хвърлих едно око на списъка, за да си го припомня, и след това огледах набързо редиците гробове. Излизаше, че всичките деца, които предната нощ бяхме откарали до норвежката граница, са там, под земята.

— Каква е причината за смъртта? — попитах аз.

Тя се намръщи така, че все едно каза: „От какъв зор трябва да продължаваш с тези глупости?“

— Носите ли смъртните актове, капитане?

Младият капитан ми подаде свитък от документи, напечатани върху евтина хартия с петна от кафяви дървесни частици на всяка страница.

— Зараза с ешерихия коли бактерии — прочетох на глас причината за смъртта.

— Епидемията вече е преодоляна — каза по навик капитанът.

Фетисова се усмихна тържествуващо:

— Сега разбирате колко изненадана бях, когато ми заявихте, че имате информация за бягство. И ми предоставихте ето тези имена.

— Не информация, а доказателства — каза Аби.

— Доказателствата са ето там, в земята — отвърна Фетисова и посочи с дебелата си ръка надгробните могилки.

Аби бе застанала малко встрани и по-високо от нас, на стръмна пътечка, която водеше към каменен зид.

— Упълномощена ли сте да подписвате заповеди за ексхумация, полковник? — попита тя със спокоен глас.

Соня Фетисова зяпна с широко отворена уста.

— Ексхумация! — каза тя. — Ексхумация ли искате?

— Питам дали имате правомощията да я разрешите — отвърна Аби с онази студена решителност в движението на устните, която вече бях имал възможността да видя веднъж или два пъти.

— И дума не може да става.

— Може би дежурният, доктор Потанин, ще разреши — подхвърлих аз.

— Той няма такива права — каза пренебрежително Фетисова. — Когато работи тук, той е мой подчинен.

— Лекарят няма права, а самата вие отказвате да разрешите? — каза Аби с безизразен тон.

— Точно така.

— В такъв случай може би ще ни позволите вместо това да разговаряме с някои от подчинените ви? Не е проблем, нали? — попитах аз.

— Със случайно подбрани хора от персонала ли искате да говорите?

— Преди всичко с тези от болничния стационар.

— Представям си какъв хаос ще настъпи в дневния режим на лагера. Освен това като гости ще се изложите на неоправдан риск. Не мога да разреша.

— Значи отказвате да ни сътрудничите? — взе думата Аби. — Както за разпита на персонала така и за ексхумацията? Това ли е положението?

Наблюдавах внимателно полковник Фетисова. Първоначално тя настръхна, но после бавно се отпусна.

— Положението е, че в правилника за лагерната администрация е казано ясно: аз решавам какво ще става в поверените ми лагери, освен ако няма изрични разпореждания от кмета на Мурманск или губернатора на областта. Вероятно добре знаете, че в момента Колска област няма губернатор, агент Кънингам.

— Резултатите от изборите в неделя ще променят това положение в една или друга посока — казах аз.

— Значи трябва да изчакаме и да видим дали новият губернатор ще одобри това отвратително деяние — заключи с пълно удовлетворение Фетисова. — Дотогава думата на кмета Осопов е закон.