Гадателката

37.

Прибирах се в апартамента си за първи път от две седмици. Най-напред покашлях десет минути заради бетонния прах в мазето, където всяко жилище има отредена клетка от телена мрежа. От нашата клетка извадих завързана пачка с шест сгъваеми кашона. Стиснах пачката под мишница, изкачих циментовите стъпала до фоайето и взех асансьора до десетия етаж. Докато влизах, имах чувството, че е невъзможно Наталия да не се покаже от кухнята или да ми викне от банята.

Налях си чаша водка и занесох шестте кашона в спалнята. Отворих витрините и чекмеджетата и се заех с едно от най-мрачните неща, които съм вършил през живота си. Знаех само, че не бива да спирам, да се замислям, да си спомням, да си задавам въпроси. Дрехите и обувките на Наталия се събраха в четири кашона. Книги, дамски чанти и безброй други дреболии запълниха още един. В последния кашон натиках снимки, дипломите й за медицинска квалификация, няколко рисунки, които бяхме купили по време на едно пътуване до Петербург, дребни сувенири, вече изгубили всякаква стойност за мен. Тъкмо ги подреждах на купчина в коридора, когато изщракването на ключалката ме накара да вдигна поглед.

Не знам защо, но съвсем ми беше излязло от ума, че Аби още живееше в апартамента.

Тя влезе и затвори вратата след себе си, а погледът й се задържа върху купчината кашони, докато се изправях.

— Опаковах някои неща на Наталия — обясних аз.

Стоеше до вратата и не даваше признаци, че има намерение да съблече черното си палто от овча кожа.

— Искаш ли да се изнеса оттук? Мога да ползвам спалнята на Дронски в Манастира… Май така ще е най-добре.

— Не знам… — въздъхнах продължително. — Вече нищо не знам. Освен това, че ще намеря начин да го открия. Ще го хвана, дори ако трябва да работя още дълго, след като ти и Дронски си заминете за Москва. Единственото, за което си мисля, е как да заловя този умопомрачен изверг.

— Та искаш ли да се изнеса оттук?

— Не — отвърнах. Облегнах гръб на стената. — Може да ти прозвучи изненадващо, но предпочитам да останеш.

— Надявах се да го кажеш.

Намръщих се.

— Не си мисли, че се чувствам поласкана. Има моменти, когато хората търсят компания, каквато и да е тя.

— Има нещо такова — съгласих се аз.

— Знам как се чувстваш. Искаш ли да се напием двамката?

— Защо не? Пияните споделят помежду си какви ли не тайни.

— Ще си позволя да рискувам. Поне тази нощ.

Събудих се в мрак. Лежах по гръб. Не беше абсолютно тъмно, защото, като погледнах нагоре, успях да видя долната страна на маса. Постепенно започнах да осъзнавам положението. Дясната ми ръка държеше нещо. Опитът, а и формата ми подсказаха, че то е гърло на бутилка.

Обаче имаше и нещо по-интересно, приятели. Лявата ми ръка също държеше нещо. Нещо малко и възплоско, с кожени каишки. Вдигнах ръка и поставих мистериозния предмет пред очите си. Дамски часовник.

Извърнах се на дясната си страна, като се постарах да задържа бутилката изправена. Последното се оказа ненужно. Бутилката беше празна. На етикета пишеше „Джак Даниелс“, а по-долу — „Коктейл с лимон“, което обясняваше достатъчно добре вкуса в устата ми.

Надигнах се на колене и изпълзях изпод масата, зарязвайки бутилката. Аби Кънингам се появи от стаята си съвсем облечена — с пола в кремав цвят и тъмнозелено сако, което ми се стори, че бях виждал и преди. Черни боти вместо обичайните ботуши разкриваха крака с много привлекателна форма. Попита ме искам ли кафе, изчака малко и счете за необходимо да добави:

— Вече е сутрин.

Изфъфлих нещо, което тя правилно разгада като съгласие по отношение на кафето. Подпрях се на дивана, за да се изправя по-лесно на крака. Аби беше излязла от стаята. Връхлетя ме мрачна вълна от чувство за вина. Не си спомнях нищо от изминалата нощ. А не си ли спомнях? Седнах на дивана и се замислих.

Аби се върна и дръпна пердето. Всички мъже знаят, че щом бърза да дръпне пердетата, жената е настроена войнствено. Само че Аби се ухили широко.

— Едва ли можеш да изглеждаш по-зле — каза тя със съчувствие. — Ей сега ще ти донеса кафето.

Като че ли бях задрямал отново. Когато отворих очи, тя бе застанала в средата на стаята.

— Искам да ти кажа нещо за снощи — подхванах аз, ставайки с мъка на крака.

— Ще започнеш да ми се извиняваш — отвърна тя и пак се върна до прозореца. — Предчувствам го.

В главата ми всичко кръжеше панически.

— Дължа ли извинение за нещо?

Тя се извърна бавно.

— Не повече, отколкото дължа и аз.

Погледнах я с премигващи очи:

— Моля те…

— Бъди спокоен, Константин. Нищо не се случи. А и да беше, щеше да приключи като фарс.

— Фарс. — Седнах тежко.

Устните й се разтегнаха в иронична усмивка.

— Усилията ти да ми свалиш дрехите, ако наистина целяха това, не стигнаха по-далече от часовника ми.

Втрещих се от неприятна изненада.

— Наистина ли съм се опитал да го направя? Да ти сваля дрехите? Да те съблека

— Не се притеснявай, нямаше нищо съзнателно в действията ти. Беше минал на автопилот, познах го по очите ти.

Отново станах на крака. Направих две несигурни крачки и пуснах часовника в протегнатата й длан. Чувствах се ужасно виновен.

— Това ли беше всичко?

— Плюс много пиене и солидна доза разсъждения на тема социални проблеми.

— Да, казвали са ми го и друг път. Когато пийна, ставам много загрижен за себеподобните. Нали не ме обвиняваш за това?

— За нищо не те обвинявам.

— И с кой аспект на социалните проблеми се захванах?

— Много държеше да говориш за робството.

— Робството ли?

— На няколко пъти изтъкна, че под една или друга форма робството в продължение на векове е било част от битието на Русия.

— То е в природата на руснаците.

— Напомни ми, че руските крепостни и американските роби са били освободени през едно и също десетилетие, през шестдесетте години на деветнадесети век. Страшно разпален беше от този факт.

Почесах се по главата.

— Казах ли защо?

— Може и да си казал, но сигурно вече съм била заспала.

— Къде спа?

Тя посочи дивана. Казват, че като преспиш с една жена, вече не можеш да я погледнеш по същия начин, както преди това. Тази промяна не ми създава особени проблеми. Самочувствието ти или е много добро, или много лошо — или някъде по средата. Обаче какво е то, когато не си сигурен дали си го направил? Смея да твърдя, че е гадно преживяване, ако трябва да размишляваш над подобен проблем, приятели.

Опитах да не мисля за тази възможност. Махнах безразлично с ръка, което почти ме извади от равновесие.

— Сигурно и ти си говорила, преди да си легнеш. Вероятно си говорила и за себе си.

— Предполагам.

— И какво ми каза? Някакви тайни?

Тя разтвори ръце.

— Абсолютно всичко.

Не си спомнях нищичко.

— Наистина ли си говорила?

— Много, много повече, отколкото възнамерявах. И аз бях доста пияна.

Беше ли ми казала повече, отколкото е искала, наистина? Много повече? Обходих стаята с поглед.

— Хайде да пийнем по още една чашка — предложих. — Може би ще възкреси паметта ми.

Тя вдигна ръце, този път с категорично несъгласие, а аз забелязах колко бледи са дланите й.

— Край с чашките — отсече тя.

— Поне размърдай малко спомените ми за снощи. За това, което си ми казала. Разбираш ли, че нямам абсолютно никаква представа що за жена си?

— Забележително приличаш на всички останали, бих казала. След снощното изпълнение.

Изпълнение.

— Случи ли се нещо между нас наистина?

Тя ме изгледа продължително с повдигнати вежди.

— Не.

— Виж, Аби, съжалявам, дори е малко да се каже, че съжалявам. Чувствам се смазан от това, че не помня.

— Казах ти, Константин. Няма нищо, което си заслужава да запомниш. Толкова. Край. Приключено е. Разбираш ли?

Помълчах за известно време напълно усмирен.

— Говорихме ли си нещо за миналото ти?

— Доста подробно.

Започнах да търся точното определение за себе си. Дръвник. Ама че дръвник съм бил! Що за обидно отношение към една жена като нея? Към която и да е жена?

— В такъв случай припомни ми само едно нещо — казах в отчаян опит да задвижа механизма на паметта си. — Само нещичко за миналото ти.

— Колко назад искаш да се върна?

— Няма значение. Колкото ти решиш.

— Добре. Ще ти повторя само един факт. Казах ти, че прабаба ми е била робиня в Северна Каролина и че вкъщи, в Съединените щати, имам разписка за триста двадесет и пет долара, срещу които е била продадена на някой си господин Огастъс Кънингам, от чиито гени несъмнено съм наследила немалка част. — Извърна поглед към кухнята. — Кафето е готово. Вземи един душ. Време е да потегляме.